Ани Виванти
Аз съм виновна (25)

25

Размириците в Судан бяха почти потушени. Шумът на бунта се беше загубил в трясъка на бомбардировките. Недостатъчно силният протест от омраза в сърцата на местните жители беше погълнат от буйния устрем на войниците.

Бунтовниците египтяни се връщаха с недоволство и примирение в Долен Египет. Мрачни, намръщени, отчаяни, трябваше да се молят, да мълчат, да затворят в своите сърца омразата и проектите за отмъщение.

Студената и силна ръка на Англия ги стискаше за гърлото.

Не държеше ли тя в ръката си тяхната съдба? Животът и смъртта на тяхната нещастна страна? Грамадният бент на Маквар, далече върху лазурния Нил, беше завършен; беше достатъчно само англичаните да наредят да се сложат железните ключове, за да се спре течението на водата, за да причинят глад и жажда на целия египетски народ, за да спрат дишането му.

 

 

Вечерта на Сан Силвестър, след петнадесетдневно отсъствие, капитан Грей и поручик Ланц се завърнаха радостни и нетърпеливи в Кайро.

Бяха посрещнати с възторг, с прегръдки и поздравления. Във веселия осветен салон ги очакваше традиционната новогодишна вечеря, председателствана от лейди Тейлър и полковник Лоулес, отличен офицер от Съксес, който беше приел да кумува на предстоящата венчавка.

Запалените свещи, украсената с цветя маса, шумящото шампанско — всичко се съгласуваше с веселостта на сътрапезниците; въодушевлението растеше заедно с нежната и сладка музика, която достигаше от салоните.

Астрид, седнала встрани от Норман, се опитваше да настрои душата си към възбудата и веселието, които я заобикаляха и на които чувствуваше, че е станала далечна. Изкушаваше се да призовава в паметта си миналите, неясни вече събития.

Но колко далече беше пустинята! Колко блед образ е вече Саад Насър!

Тогава Астрид пожела да спре мисълта си върху предстоящата драма, която я завладяваше.

Гледаше русото лице на своя годеник, разцъфнал от радост, и се мъчеше да си представи как ще изглежда след малко, когато, останала сама с него, тя ще трябва да му направи съдбоносното признание.

— За какво мислиш? — промълви той, като се наведе към нея с пламенна усмивка.

Тя отправи към лицето му големите си учудени очи, без да отговори.

 

 

Полунощ! Миг на мълчание. Всички стават на крака с вдигнати чаши; и полковникът, с високо издигната чаша, произнесе ритуалното: Бог да пази краля!

Отговориха с тройно „хип, хип, хип ура!“.

— Отсъстващи приятели! За нашите отсъстващи приятели! — предложи Джон.

И пиха.

— За нашите любими! — извика Елзи и като се усмихваше на Джон, чукна чашата си с неговата.

На свой ред и Норман протегна своята пенлива чаша и каза като ехо, като погледна Астрид:

— За нашите любими!

Тя побледня и отговори на усмивката му, но не докосна чашата до треперещите си устни.

Сетне всички се отправиха към лейди Тейлър, за да й дадат поздравителната целувка.

След този момент на тържественост разговорът, смехът, шегите се оживиха още повече. Всички лица сияеха усмихнати.

Само Елзи, ненадейно обзета от безпокойство, от време на време поглеждаше тревожно Астрид.

Колко бледа и разтревожена беше! Имаше намерение може би да извърши някакво непоправимо неблагоразумие!… Може би щеше да изповяда на Норман същата онази история, на която не трябва да се отдава никакво внимание и никаква вяра.

Ще трябва да го предотврати, на всяка цена да спре тези смъртнобледи устни!

И тъй като вечерята беше привършила, Елзи скочи.

— Да слизаме — извика, — да слизаме в салона и да видим бала!

Всички одобриха това предложение. Но Астрид, като постави ръката си върху тази на Норман, го задържа.

— Остани! Искам да ти говоря!

Елзи забеляза това движение, устреми разтревожен поглед към братовчедка си и като се отдели от другите, се приближи до нея.

— Ще слезем всички, нали? Също и вие двамата!

И обърната към Норман, със сладка усмивка добави:

— След три дни, когато Астрид ще бъде напълно ваша, ще имате възможност да я „секвестирате“…

— Да, да — каза Норман. — Ще ви настигнем веднага. Изглежда, че Астрид има да ми довери някаква мистериозна тайна.

— Как не! — подскочи Елзи. — Иска да ви пита дали сватбеното було трябва да се прикачи със закопчалка или с венче!

И докато Норман се обърна да вземе от масата цигара, тя хвърли към братовчедка си светкавичен поглед.

— Трябва да дойдеш с нас! — каза й със заповеден тон.

Астрид се изправи, като отметна глава.

Тогава Елзи се обърна към Норман:

— Знаете ли, капитане, че по време на вашето отсъствие се случи нещо тежко?

Астрид потрепери.

— Нещо тежко? — повтори като ехо учуденият Норман.

— Да. Една млада европейка — продължаваше Елзи с непоколебима решителност — може би я познавате и вие… избяга в пустинята с един арабин.

Астрид слушаше като вкаменена.

— Коя ли ще е тази нещастница? — попита Норман с помрачено лице.

— О! — каза с вид на безразличие Елзи, като повдигна рамене. — Една блондинка… много млада… една норвежка…

— Може би някоя от онези студентки?

Елзи не отговори. Направи една стъпка към Астрид, която трепереше силно, а лицето й пламтеше и като я улови за ръка, стисна я силно.

— Какъв ужас, нали, Астрид? — И продължи, обърната към Норман: — Какво ще кажете вие за това?

— Казвам — отговори Норман с жест на отвращение — че земята е мръсно и грозно място. Чистите души трябва да се отправят към друга планета. — И пак се върна усмивката му, когато погледна двете красиви същества пред себе си. — Да прекратим този разговор.

— Но според вас — настояваше Елзи — тази жена не заслужава ли прошка?

— Прошка! — извика Норман. — Трябва да се откъсне главата й като на врабче. Жена, която може да направи подобно нещо, не само петни тялото и душата си, но извършва престъпление и по отношение на цялата бяла раса. Дава повод за поругания и обиди от страна на туземците, които не искат нищо повече от това — да могат да оскърбяват.

Замълча за миг. Сетне почти извика:

— Ох, ако тази жена беше англичанка!… Ох…

— Ами ако е… ваша сестра? — попита Елзи преднамерено.

Той направи движение на оскърбена чест.

— Моя сестра? Не ми харесва такова предположение, госпожо. Но все пак, понеже ме питате, ще ви кажа, че ако беше моя сестра, щях да й предложа моя револвер… след като съм убил като куче арабина, който я е насилил. Тяхната и моята кръв не ще бъде достатъчна, за да измие това петно!

Елзи хвърли внимателен поглед към Астрид, сетне добави с нервна усмивка:

— За бога, празни приказки! Да вървим, да отидем да се веселим с по-радостни лица!

И настигна другите, които я чакаха нетърпеливо на прага.

Норман остана сам с Астрид, няколко минути намръщен и сърдит; сетне, като отстрани мрачните мисли, се обърна към нея с разтворени ръце:

— Астрид, любов моя, малко мое божество!

Тя отстъпи назад, като го гледаше със страх. Въпреки това движение на нежност, тя го виждаше още, както миг преди това — ужасен, страшен.

— Но наистина… — прошепна тя, — наистина ли би могъл да бъдеш така жесток? Така безмилостен? Ако някоя жена в момент на лудост… на екзалтация… би отишла…

Той затвори устата й, като леко постави ръката си на устните й.

— Мълчание! На твоите устни, в твоя ум трябва да цъфтят само чисти цветя.

Улови ръцете й и ги стисна в своите; гласът му трепереше от горещо и дълбоко вълнение:

— Невинност моя! Чувствам нужда да те поставя на олтар, та нищо нечисто да не се докосне до тебе. Ти, мое свято създание, дай ми вяра! Накарай ме да повярвам в добродетелта. Направи така, че да повярвам в Бога!

Астрид отдръпна ръцете си от неговите с отчаяно движение.

— Не говори… не говори така… — промълви тя. — Не съм достойна…

На прага отново се появи Елзи — развълнувана, неспокойна. Застана неподвижна в изучаване на лицата им.

— Норман — извика тя, — слезте! Полковник Лоулес ви вика.

Двете жени, останали сами, се погледнаха. Сетне Елзи бавно и тържествено каза:

— Тази жена… тази жена, за която ставаше дума… ако наистина е изменила… ако наистина е сгрешила, трябва да пази тайната си. Трябва сама да носи товара на своята вина. Трябва да го носи в мълчание. Няма право да разпространява около себе си отчаяние и смърт…

Гласът на Елзи премина в плач:

— Да страда сама, да понася мъката си сама… нека това бъде нейното наказание.

Астрид наведе глава.

И в дълбочината на душата си й стори, че чува друг глас, свещен и свръхчовешки глас, който казваше:

— Вдигни кръста си и тръгни!