Ани Виванти
Аз съм виновна (2)

2

Намери върху мостчето братовчедка си и капитан Грей, двамата малко сърдити.

— Но, Астрид, вече един час те търсим!

— Госпожице, защо избягахте така?… Може ли да знаем къде скитахте?

Астрид направи широко движение във въздуха с ръка.

— Кой знае!… — каза тя с тайнствена усмивка. — Бях далече!

Капитан Грей, отново запитан, се отдели от тях, за да прегледа разписанието на пътуването, а младите момичета, като слязоха към задната част на парахода, се върнаха на обичайното си място.

Там намериха майката на Елзи, лейди Мери Тейлър, изтегнала се на стола и завита с много дрехи и шалове. Лейди Тейлър, която не обичаше пътуванията, започна обикновените си оплаквания.

— Но погледни, лельо Мери — прекъсна я Астрид, — погледни колко хубаво е морето! И цялото е гладко и лъскаво като паваж от лазурит.

— Комендантът каза — мъдруваше лейди Тейлър, — че барометърът спада и че тази нощ…

— Не мисли за това, мамо! — извика Елзи, като я целуна. — Мисли за друго. Мисли… че след петнадесет дни ще бъда съпруга!

Майка й я притисна до себе си с въздишка. После и трите замълчаха, като следяха с лазурните си очи веселия бяг на вълните. След малко русата Астрид каза:

— Спомняш ли си, Елзи, стиховете, които ни преподаваше старият германски професор в Лондон? И него… този беден старец, който живееше в мрачното предградие Илин?

— Да, преподаваше само поезия. Беше се малко вдетинил — каза Елзи.

— Е, добре, едно от тези стихотворения, откакто пътуваме, постоянно се върти из ума ми. Как беше на немски?… Не зная вече. Но така започваше: „Ако Бог иска…“ и искаше да каже: „Бог изпраща тези, които му са мили, да се скитат из широкия свят…“. Колко е вярно! Помисли, та помисли за хората, които, макар че могат да пътуват, трябва да останат твърди на поста си!… Помисли за нещастните, които не презират могъщия зов на неизвестното, примамващата покана на далечината…

За да прекъсне лиричните полети на Астрид, капитан Грей пристигна със сведенията, че през последните двадесет и четири часа са изминали четиристотин и двадесет възела. И веднага се започна обичайният разговор с лейди Тейлър за англичаните, които пътуват: говориха за климата в Лондон, като го съпоставиха с климата на Ривиерата и на Египет.

— Казаха ми, че там долу никога не вали — забеляза лейди Тейлър с почти плачлив тон.

— Вярно — потвърди Грей, — няма забележителни атмосферни промени.

— Но тогава — възкликна с наивно учудване благородницата — с какво започват разговора, когато се запознават?

Астрид поде със звънлив смях:

— Но, мила лельо, защо, защо винаги да се говори за времето, когато животът е толкова къс, а толкова много други неща има за казване?

Лелята тръсна глава намръщена:

— А с чуждите, за какво тогава ще говориш с тях?

— Но… не зная… за това, което е на сърцето… за това, което се мисли и се очаква.

— Странно — каза госпожата, като се обърна пак към капитан Грей. — Въпреки напълно английското възпитание, което наредих да се даде на племенницата ми, в душата си тя е останала съвършена чужденка; и винаги е готова да съобщи ексцентрични идеи, екстравагантни теории.

В този момент пред тях мина високата фигура на младия египтянин. Вървеше бавно, с поглед, равнодушно отправен към кръгозора. Безукорно облечен по европейски, само финият тен на слонова кост на кожата му и дълбоката сянка на очите му издаваха, че е ориенталец.

Грей го гледаше със студено неодобрение.

— Пътуват само за да се облекат в Париж или на Бонд Стрийт — забеляза иронично, като следеше с очи гъвкавата фигура, която се отдалечаваше. — Душата им остава каквато си е; само че шивачът я префасонира по европейски.

— Същото казва и Киплинг — каза сладко лейди Тейлър. — Никога Изтокът не ще се слее със Запада.

— Това не пречи — каза дъщеря й — този момък да бъде прекрасен младеж. Необходимо ли е да бъде от латинската раса?

Грей сви вежди.

— Чиновникът ми каза, че на борда има един национален бунтовник, един опасен индивид; един от тези екзалтирани типове, които в името на Аллаха и на Египет подпалват главите на студентите, подкупват невежите, а на нас, другите, докарват всякакъв вид нещастия. Би трябвало да ги изселят всички в Судан. В нашите концентрационни лагери скоро ще оздравеят.

Извади от джоба си табакера с цигари и предложи на дамите. Само Елзи прие.

— Навярно е той — поде капитан Грей. — Ще трябва да попитам за името му.

— Нарича се Саад Насър.

Мълчаливо учудване придружи това твърдение. Всички се обърнаха към Астрид с изненадан поглед.

— Как научи? — попита лейди Тейлър.

— Той ми каза.

Ново мълчание на изненада. После Норман Грей попита с променен глас:

— Говорили сте с този мъж?

— Да.

— Нима е възможно?! — провикна се лейди Тейлър с гърлен глас, като при тежки случаи. — Астрид! Извънредно ме изненадваш.

— А защо не биваше да говоря с него? Отличен благородник е.

— „Благородник“! — каза като ехо Грей, като изопна устни в глупава, груба права линия. — Също и това… ли ви каза той?

— Точно така.

Няколко мига никой не продума. После Грей захвърли едва запалената цигара.

— Много сте млада, госпожице Астрид — каза с ледена строгост. — И трябва да научите различни работи. Преди всичко знайте, че един истински благородник никога не казва, че е такъв. И после, добре запомнете, че не е позволено на една европейска жена да се държи като равна с недостойни личности. В Египет една англичанка, която би посетила ориенталците, веднага ще загуби социалния си ранг.

— Но аз не съм англичанка! — пак започна гордо Астрид. — Наистина не съм англичанка. Майка ми беше скандинавка, а баща ми ирландец… ирландски въстаник! — прибави, като хвърли на британския офицер поглед, в който се появи предизвикателно пламъче.

— Зная — каза той със сериозен тон. Всъщност добре му беше известен трагичният край на Майкъл О’Рейли, един от онези екзалтирани последователи на Син Файнър, който доброволно се беше оставил да умре от гладна смърт в Йоркския затвор, като смяташе, че по този начин съдейства на каузата за ирландската независимост.

Последва кратко мълчание.

Египтянинът пак мина бавно, достойно, гордо. Този път той отправи спокоен и внимателен поглед към трите жени и офицера: тъмните очи, дълбоко потънали, представляваха сенчеста лента върху леко зеленикавия тен на лицето.

Грей, обзет от гняв, се върна към предишната тема и без да сниши гласа си, продължи:

— Изобщо коя да е бяла жена излага репутацията си, ако общува с хора от по-долна раса. За нещастие белите жени нарушиха расовата и обществената преграда, която разделяше Изтока от Запада. Ако прекарате по-дълго в Египет, ще се откажете от арабите. Ще разберете колко са фалшиви, измамни, лъжливи…

Светлите очи на младата ирландка блеснаха. Помисли си: „Фалшът, лъжливостта са характеристика на потиснатите. Само свободните и силните могат да се осмелят да бъдат искрени“.

Помисли го, но не го каза; дългите ресници засенчваха невинните очи, като прикриваха интимната мисъл. Строгият глас на Грей поде:

— Направили сте грешка, която не трябва да повтаряте.

Астрид се почувствува възбудена; не можеше да се узнае дали беше от унижение за извършената грешка, или поради бунта срещу този, който си позволяваше да я надзирава.

Скочи на крака и улови братовчедка си.

— Ела, Елзи! — извика. — Да отидем да се поразходим.

И я повлече към предната част на парахода.

— Кажи ми, кажи ми — започна Елзи весело и доверително — какво ти каза този очарователен „ефенди“? Интересно ли беше? Видя ли добре очите му? Небе! Колко е хубав! Изглежда тъмен като Ангела на смъртта.