Ани Виванти
Аз съм виновна (40)

40

4 ноември

На борда на „Тебес“

Норман е извикан набързо в Египет. Кипят нови вълнения в тази нещастна страна.

Вече преминахме Гибралтарския проток. Отправихме се към Малта. Далече трептят лазурните брегове на Сицилия.

Моя Дарлинг, не можах да те видя за сбогом!…

* * *

Кайро, 20 ноември

Размириците са потушени.

На каква цена?

Не важи. Страната е спокойна.

Норман повтаря един израз, който си спомням: Нищо по-спокойно от заредена бомба.

* * *

5 декември

Самотна и тъжна съм.

Норман, за да ме развлече, ме развежда насам-натам, сред обществото, на приеми…

Оставям се да бъда въвлечена във вихъра на този лъжлив и пълен с ласкателства, празен и пуст живот; живот на трептящо самолюбие, на страст за развлечения, на бързина и лудост. Сякаш всички имаме вътрешни гласове, които не искаме да слушаме, тайнствени мъки, които искаме да потиснем с музика, приказки и смях.

А аз, облечена в прозрачни, вълнуващи се дрехи, както модата изисква, до Норман, блеснал в своята официална униформа, тичам от приеми на банкети, от театри на празненства, като крия, затворена в себе си, своята неизлечима меланхолия.

* * *

Четири часа сутринта. Връщам се от бала в Бетфорд-Мартин. Там имаше водовъртеж от полуголи същества и всички изглеждаха като юноши. Можеше да се види стилизираният силует на една петдесетгодишна дама: учудени очи, голо чело, голи рамене, грамадно деколте, покрити крака. Един наш приятел, поручик от Шотландската гвардия, ни я представи:

— Майка ми…

Когато минах покрай едно огледало, забелязах, че и аз изглеждам така. И не бих желала Дарлинг да ме види.

Дарлинг!… Ах, да бих могла да я взема и да избягам далече с нея, в усамотението на пустинята.

Пустинята!… Колко е спокойно и божествено да бъде човек сега там, в този час! Бързо се мръква и цялото небе става като опалов океан, а цялата земя блести в злато. В колибите и в селата старите феллахи се събуждат и поемат отново своя тежък труд; жените, мълчаливи и тъмни, се отправят със съд на глава към водите на Нил… Какво примирение, колко бедност в това жалко съществуване! Спомням си, че в Ел Васта, когато те, бедничките, минаваха пред вила „Мимоза“, Дарлинг тичаше навън, за да им даде някакъв подарък, храна: хлябът и маслото са много сладки и вкусни за малките деца, които тичаха встрани от тях слабички, мършавички. Тогава тези жени коленичеха и от благодарност целуваха дрехите ни, като ни наричаха „пратеници на Аллаха“.

Колко много благословии за толкова малкото добро, което можехме да им сторим!

Сега дните ми протичат безплодни, безполезни. Не правя вече никакво добро, не облекчавам вече никакво страдание, не съчувствам на никаква скръб.

И никой вече не ме благославя.