Ани Виванти
Аз съм виновна (21)

21

Астрид се наведе над прозореца. Беше се вече мръкнало и големите дървета в градината на хотел „Чипхърд“ се очертаваха, потопени в сянка, върху перленосивото небе.

Откъслеци от музика и весели смехове достигаха на вълни до нея от салона долу, където се приготвяше коледното дърво.

Бъдни вечер! Оставаха още десет дни до определената за женитба дата!…

Полъх на вятър, сладкият вечерен вятър на Нил, я помилва по лицето и с лека въздишка Астрид се съвзе. Грамадното огледало в дъното на стаята отрази образа й, фантастичен и оцветен. Тя се спря, като се загледа с широко отворени учудени очи.

Струваше й се, че не може да се познае вече. Любовта, запалила неугасим пламък, беше преминала над нея, като остави в душата й и на лицето й неизличима следа. Да, също и върху лицето й! Това бледо и странно изображение, което я гледаше с тайнствени очи, не беше вече Астрид, Астрид — възпитаницата на Ричмънд и Майфайр. В тези очи блестеше нова светлина, гореше нов пламък.

С чувство на безкрайно отегчение Астрид обърна гръб, като обиколи с поглед цялата стая, вече потънала в сянката на здрача.

Преди седем дни тя избяга като луда от тази стая. И миналата нощ, с душа, подготвена за страдания, отново беше прекрачила прага й.

Колко пъти под покрива на бялата палатка, в дълбокото спокойствие на нощта в пустинята, тя беше мислила за това завръщане! И при тази мисъл чувствуваше, че кръвта й замръзва във вените.

Саад Насър, пламенен и смел любовник, изпаднал в страх за нея, нареди да вдигнат палатката, за да навлязат все по-навътре в сърцето на пустинята, като заличаваше следите от пътуването и от лагеруването.

Въпреки чувството за опасност и неизбежна заплаха, тя го обожаваше пламенно и трескаво, тя, Астрид, бялата птица, която в мургавите му ръце трепереше и се боеше при мисълта за неминуемото изкупление.

Каква ли драма се развиваше в Кайро по време на нейното отсъствие?… Какво ли безпокойство и отчаяние е оставила зад себе си?… Сигурно в този час публичността, скандалът са разнесли името й, най-разнообразни и неприятни слухове се въртят около нея също като ураган в пустиня.

Тогава с дълбок трепет тя се залови за мисълта да се завърне.

Как ще прекрачи прага на хотел „Чипхърд“? Как ще срещне погледа на леля си Мери? Жестът й на нетърпение, който отблъсква и отхвърля? И Норман?… При мисълта за него дишането й спря поради вината, която чувствуваше. Норман, гордият и чист войник, по какъв начин ще отмъсти за обидата, нанесена на честта и на расата му? Тя го виждаше във въображението си с бледо лице, ужасен, с ръка, повдигната, за да удря и да проклина. Положително нейната чест и вината й ще го вбесят и ще предизвикат у него желание за насилие, за извършване на най-голямото насилие.

И все пак! Смъртта ще бъде по-лека и по-поносима, отколкото ледът на неговото презрение. Смъртта! Ето единственото разрешение на нейния заплетен живот, единственият край на кратката драма на страстта, която я обзе и погълна. Смъртта!… Тя никога вече няма да се върне при Саад Насър! Гласът на пустинята напразно ще я зове…

Така, с потиснат до смърт дух, бледната скитала прекрачи миналата вечер прага, зад който вярваше, че съдбата ще я очаква с вдигнат меч.

* * *

А при това… нищо! Нищо от това, което беше предвиждала и предугаждана, не се случи. Елзи и лейди Тейлър я приеха с възторг, с усмивки, трогнати; ляха радостни сълзи, като между целувките и прегръдките мълвяха нежни и развълнувани укори; лейди Тейлър уверяваше, че знае всичко, че прощава всичко…

А Норман Грей беше далече! Норман не знаеше нищо; никога нищо не е знаел.

Та защо, разсъждаваше лейди Тейлър, да му разказва за детинското похождение, за невинния и необмислен каприз на годеницата? Да смущава заради едно малко, незначително приключение предстоящия брак?

На заминаване той беше оставил Астрид в хотел „Чипхърд“, като се върне, пак там ще я намери. И всичко ще свърши с това. Достатъчно. Няма нищо да му се казва.

„Та как! — мислеше си изплашена Астрид. — Значи животът ще тръгне отново със своя обикновен ход, сякаш никаква катастрофа не се беше случила и не беше я променила така силно?“ След вихрушката и урагана, след вълнуващото страстно изживяване да се върне така към тихи и мирни дни… Да я поеме отново веселият ритъм, празничният тон на сватбеното тържество…

О, не! Никога! Тя не ще отдаде душата си на измамата и лъжата. Ще трябва да каже всичко; да повери всичко на Норман; да му каже с вдигнато чело цялата истина. Та тя не е направила никакво престъпление; тя само отмъсти за едно недостойно дело. Беше извършила чист и свят дълг, за който никога няма да се разкайва и да се чувствува виновна.

Но Норман беше далече.

Дотогава трябва да накара лейди Тейлър да разбере, че този брак е невъзможен, че между нея и Норман Грей всичко е свършено.

Неочаквано на нейните треперещи, скръбни думи лейди Тейлър противопостави усмивка на снизходително недоумение.

— Да не се омъжиш за Норман?… Та какво говориш? Шегуваш се!… Не бих желала заради твоите странни идеи да избухне скандал, да се ощастливят всички нещастници! Мила Астрид, аз познавам сърцето ти!

И я прегърна нежно.

За момент Астрид почувствува върху устните си да трепти изповед; сетне си представи вместо тази майчинска усмивка разкривено от ужас лице и смелостта й изчезна; страхът да не предизвика смъртна болка я обгърна, забули я в сянката на мълчанието.

Тогава реши да се довери на Елзи.

— Елзи, изслушай ме! Трябва да ти говоря.

Да, да, Елзи ще я изслуша, трябва да я изслуша. Но първо трябваше да слезе с майка си, за да види приготовленията за празника, украсеното коледно дърво…

— Ела и ти, Астрид!

Не, Астрид няма да слезе. В трескавия светски салон тя се чувствуваше вече като чужденка, като натрапена.

— Елзи! Елзи! Изслушай ме!

— Веднага ще се върна! — И Елзи избяга с целувка.

И сега, в тази мълчалива, потънала в здрача стая Астрид с трепет очакваше завръщането й.