Ани Виванти
Аз съм виновна (23)

23

Сън?… Ако Елзи имаше право? Ако всичко беше само сън? Ако наистина нейният разсъдък й е изневерил?

Астрид стисна челото си между ръцете; скръбните дни и безсънните нощи уморяваха мозъка, на всяко нещо даваха неясния образ на недействителността. Като неопитна ездачка, на която поводите бягат от ръцете, тя чувствуваше мислите си да препускат лудо, като я подхвърляха насам-натам.

Ако наистина беше сън… халюцинация?

И лудите вярваха на своите измислици; тези, които халюцинираха, вярваха, че виденията, които се явяват пред тях, са истински.

Но тогава, когато… когато завърши сънят?

Това село!… Та тя наистина видя това бедно село, жертва на човешката жестокост!… И тази градина, където червените рози приличаха на червено кадифе, а белите рози блестяха в светлина под дебелата сянка на дърветата!… Сетне високата мраморна стълба, от която надалече се виждаше потъващата в здрача пустиня, и лентата на кервана, който се губеше между дюните… Та тя наистина видя всичко това!… И в обширната зала, където слугите й дадоха упоително питие върху пламък, тя заспа… Ах… ето… ето откъде беше започнал сънят!

Да! Беше сънувала тълпа от бегълци и техните отекващи върху пясъка стъпки… Беше сънувала празната къща, пустата градина… И сетне… сетне пристигането на Саад Насър…

И пожарът!

Пожарът!

И по-късно, гласовете на англичаните, които тичаха, които рушаха вилата, може би, за да запалят и нея… И после лудото бягство през градините, почти носена от ръцете на Саад… Да, да… всичко това е било само сън! Глупав сън! Наистина, като сън беше почивката под звездите… и бялата шатра… и камилите… и звуците на флейтите, и изпълнените с копнеж гласове на бедуините:

„Любовта на жената е като роза,

която расте в градината на Каид,

обсипана със сребърни сълзи…“

Сън е, сън е пламенният странен глас, който въздишаше:

— Полъх на вятъра, ти си отиваш, за да не се върнеш вече!

Сън!…