Ани Виванти
Аз съм виновна (29)

29

Под ясното египетско небе, в обширната и тиха градина на вилата оттатък канала Зомор розите вехнеха под палещото лятно слънце.

Едно черно момченце в синя туника тичаше по пътеката към вилата. Носеше един плик.

Отдалече забеляза господаря си, който се разхождаше замислен под големите дървета.

Изтича към него и се поклони.

— Поща за тебе, Саад Насър ефенди.

— Благодаря ти, Сафти.

— Аллах да освети дните ти.

— Аллах да придружава стъпките ти!

„Саад Насър! Мислех, че съм те забравила. И ето че денем и нощем, без сън и без почивка, се движа насам-натам и зова името ти!

Саад, боя се! Боя се! Боя се! Ако детето, което нося, е твое, няма да имам смелост да живея, да го предам от моите ръце в ръцете на този, който ме благослови и го очаква като дар от небето.

Но… ако детето е твое, Саад, как ще намеря смелост да унищожа заедно с моя живот и неговия, който ти принадлежи?

Саад, Саад! Дните летят и ужасът ми нараства. Боя се, че ще полудея. Чувствам, че полудявам!

Не спя. Никога не спя. Цялата нощ стоя будна с втренчени в мрака очи. Лекарят ми предписа успокоително, наркотици; бром… и още бром. Но сините стъкленици, които биха ми дали покой, се нареждат на скрито една до друга в дъното на шкафа, непокътнати!… Нито капка върху пресъхналите ми устни, нито миг почивка на развълнувания и в постоянна мисъл мозък!

Не. Когато наистина пожелая да заспя, когато пожелая моето дете, преди още да се събуди за живот, да заспи завинаги, тогава това питие ще утоли жаждата на двама ни, като спре с един удар, едновременно, двойното биене на нашите сърца…“