Ани Виванти
Аз съм виновна (51)

51

Далече зад линията на планините, в далечната Сахара трептеше още вечерната светлина; но Либийската пустиня тънеше вече в своя мастиленосин здрач.

По канала Зомор премина една лодка, която процепи тъмните води и се отправи към селцето Ел Абид.

Розите в градината на голямата мавританска вила спяха вече под първите звезди, когато вратата се отвори, натисната от нежната ръка на една жена, облечена в дълги черни дрехи.

Под дърветата на алеите тя премина като сянка.

На ръце носеше дете.

Премина бързо градината, спря се… поколеба се… почувствува се почти объркана.

Шепот от гласове, неспокойно тичане на сенки, облечени в бели дрехи, протягане на ръце, за да я повдигнат и подкрепят…

Тъмни ръце я освободиха от скъпия товар… тъмни лица я заобиколиха с трогателни усмивки…

И от височината на мраморната стълба един приятен и сериозен глас я поздрави:

— Добре дошла в твоя дом, о, бяла страннице!… Добре дошла в твоята градина, о, уморено цвете!