Ани Виванти
Аз съм виновна (45)

45

Египетският април се изви горещ и задушен над пустинята. Цветята, които пролетта донася по Средиземноморието, бяха пречупени от страшен ураган. Пясъчни вихрушки, прах се носеха из въздуха, жълтеникави облаци покриваха слънцето, без да премахнат задуха.

И Дарлинг, нежното цвете, вече попарено от облаците на Севера, скланяше все по-надолу главата си при духането на тия огнени ветрове.

Събитието наближаваше. В къщата вече се тревожеха, ходеха нагоре-надолу, бързо се чуваха викове, даване на нареждания; кратките усмивки говореха за безпокойството при последните приготовления.

Болногледачката англичанка се луташе насам-натам в бялата си престилка. И в една малка стаичка, весела и светла, се белееше в очакване детска люлка.

Доктор Матейъс идваше често и навеждаше над леглото на Дарлинг малко плешивата си глава с набръчкано чело.

— Смелост! — казваше той, като бащински я потупваше с пръсти по бледото лице. — Търпение!… Смелост!

И се обръщаше към другите, като снишаваше гласа си:

— Малко е отпаднала… обхванала я е инертност. Трябва да се боим от това…

„Инертност“. Тази дума сякаш от устата на лекаря придобиваше някакво ново заплашително значение. Повтори я с тих глас, когато говореше с болногледачката: „Не бих желал инертността да надмогне!“. След това последваха други думи с още по-тих глас.

Дарлинг, бледа, със затворени очи, не слушаше; Астрид, наведена над нея, бледа повече от нея, не чуваше.

И тази дума летеше в спокойната стая като пеперуда с бавни криле, трептяща леко над почиващата Дарлинг:

— „Инертност!“