Ани Виванти
Аз съм виновна (20)

20

Ахмед слезе и без да бърза, се отправи към градината на терасата; премина я и тръгна към редицата автомобили, които стояха по средата на улицата. Спря се пред предпоследния.

— Баруди — каза на стария шофьор, който, полулегнал, четеше вестник „Ел Ахрам“, — онази госпожица с русите коси, облечена в бяло, която изведе миналата вечер, къде я остави?

Шофьорът отговори на цветущ език, в който често намекваше за Аллаха и за огъня, на който биват подлагани любопитните и недискретните.

— О, отвратителен потомък на скорпионите — нападна го Ахмед. — Няма да получиш бакшиш. — И се престори, че си отива към хотела.

Тогава шофьорът го извика:

— Ела тук, мръсни сине на чакалите, и кажи защо ми задаваш този въпрос.

Но момчето, като повдигна рамене, отговори:

— Не е важно. Бакшишът ще получа аз.

И спря, за да изчака да мине една върволица от коли, които му пречеха да пресече улицата.

Но Баруди не мислеше за бакшиша. Мислеше за Сит, за тази божествена Сит, щедра като дъщеря на Кедиф, която той остави съвсем сама на брега на канала Зомор. Какво се е случило с нея? Онази вечер англичаните подпалиха близкото село… Дали й се е случило нещо?

— Отговори! — извика той на момчето. — Защо искаш да знаеш?

Ахмед се обърна към него и като повдигна нежното си лице, каза с намигане на едното око:

— Тази Сит още не се е върнала. Нейните близки искат да ти говорят; искат да знаят къде си я завел.

Тъмното чело на Баруди под баретата и чалмата се смръщи. Че как! Сладката Сит, бялото и подплашено ангелче, което търсеше водача, спасителя на потиснатите, апостола на свободата — Саад Насър ефенди, не се е върнало?

Силно желание да я покровителства обхвана старото му сърце. След миг на напрегнато размишление стана бавно от седалката и се накани да скочи на земята.

— Да вървим! — каза на Ахмед.

— Не! Не! — засмя се той. — Почакай малко. Сега отивам да те търся из града.

И с лека гримаса, като завъртя една цигара, се отдалечи и тръгна с тананикане към базара Кан Калили, където баща му държеше магазинче за реликви от Тебе, чинийки от Роди и килими от Бухара — „made in Germany“.

След около два часа той се върна до хотел „Чипхърд“, но автомобилът на Баруди не беше вече там. За миг Ахмед изпита ужасен страх, че този мръсен потомък на камилите е влязъл в хотела без него, но почти веднага го видя да пристига с машината си, като водеше в близкия хотел „Континентал“ една американска група в зелени дрехи.

Едва се освободи, Баруди повери автомобила си на грижите на един полицай и влезе в хотела с момчето. Те се изкачиха по стълбата за прислужниците и преминаха през един дълъг коридор, сетне почукаха на вратата на номер 161.

Веднага им отвориха.

— Ето го! Намерих го! — каза с тон на скромен прислужник Ахмед, като въведе мигащия Баруди в апартамента, където двете жени сякаш го чакаха.

Баруди, мрачен и намръщен, спря близо до прага. При това говореше само арабски; и не се доверяваше нито на Ахмед, нито на тези две чужденки, които го гледаха така внимателно.

Повече от всякога разбра, че с мълчание или с лъжа ще трябва да защити Сит.

Но дълбокото безпокойство на двете жени и заповедните подканвания на Ахмед го накараха най-сетне да проговори.

Той заведе значи Сит… (момчето преведе фантастичното наименование с различни обяснения, които му се струваха благоприятни) до хотел „Семирамис“. После в колата му се качиха други две дами… или три… (да, бяха три госпожи, не две!…) и искаха да ги развежда насам-натам: в Гезире Палас… Английското кафене… Мавританското кафене… До късно останали в Мавританското кафене тези три дами, т.е. тези четири дами…

— Но как изглеждаха тези дами? Тези дами, които се качиха от „Семирамис“? — прекъсна го Елзи.

Беше направено едно кратко описание на арабски. Сетне Ахмед преведе:

— Казва, че са били бели дами. Така… както всички.

Лейди Тейлър, дотогава трепереща и мълчалива, се обърна към Елзи:

— Възможно е да са норвежките… нали знаеш, онези студентки от Упсала. Те наистина са отседнали в хотел „Семирамис“.

— Да телефонираме веднага и да попитаме — каза Елзи, чиито очи блестяха и страните й бяха получили свежия цвят на роза.

Стана ново обяснение между Ахмед и шофьора. Сетне Ахмед обясни:

— Каза, че е безполезно да телефонирате. Тези дами не са вече в „Семирамис“. Отпътували са.

— Отпътували?

— Да, заминали. Всички заедно. Също и Сит. Взели водач и отишли в пустинята.

— В пустинята?

— Да. Взели носачи и готвач, и водач… един отличен водач, наречен Смаин… и отишли с палатки и камили в пустинята.

— Но възможно ли е! — зачуди се невярващата Елзи.

— В пустинята? Но защо? — промълви изплашената лейди Тейлър.

Ахмед широко се усмихна.

— Но всички чужденки, всички американски госпожи, и английските също, отиват с готвач и камили в пустинята. И Баруди — той посочи към шофьора, който, без да разбира нищо, кимаше утвърдително с глава — казва да бъдете спокойни, понеже Смаин е отличен водач; и вика за свидетел Аллаха и неговите ангели, че тези дами са добре и са в пустинята. И че ще останат… докато се върнат — заключи Ахмед.

След кратко мълчание от изненадата лейди Тейлър попита:

— Но ако мога да зная кога отпътуваха? Не онази вечер, разбира се! Беше вече толкова късно…

Ахмед се осведоми, сетне преведе:

— Казва, че в пустинята се отива тъкмо нощем, понеже през деня е много горещо.

Сетне прибави с много усмивки:

— Казва, че познава един водач, един много добър водач, който се нарича Махмуд. Той би могъл да заведе също и вас в пустинята, за да търсите Сит. За четири или пет дни, с палатки и камили, ще намерите Сит; и водачът Махмуд ще иска да му се заплати малко.

Двете дами се посъветваха. Бяха малко успокоени по отношение на Астрид, а идеята да отидат да я търсят в пустинята всъщност не се харесваше много на лейди Тейлър.

Елзи наистина беше благосклонна към това приключение, но се остави да бъде разколебана от майка си.

— Та помисли си, Елзи! Може да се случи Астрид да се върне, докато ние скитаме из пустинята, за да я търсим… точно като в „Еванжелин“ от Лонгфелоу.

Накрая наградиха Ахмед с щедър бакшиш и предложиха още по-щедър на шофьора. Но той направи движение на отвращение и отказ, като повдигна тъмната си ръка по тържествен и благороден начин. Тогава двете дами, като не знаеха по какъв начин да изразят благодарността си, взеха тази черна ръка и я стиснаха силно и дълго.

Като се поклони, Баруди поднесе към устните си ръката, която те удостоиха с докосването си.

Останали сами, Елзи и майка й се прегърнаха, развълнувани, усмихнати, със сълзи на очи. Тази особена, тази странна Астрид беше, значи, в пустинята здрава и жива, с норвежките студентки, с отличния водач Смаин, с камили и с готвач! Няма да избухне скандал и да се разпространят злословия, няма да се постави в течение консулството и полицията! И няма нужда да се обаждат на Норман и Джон и да нарушават спокойствието им.

Двете жени решиха да не правят нищо; да не кажат никому нищо; да чакат търпеливо завръщането на избягалата.

За по-голяма сигурност Елзи телефонира в хотел „Семирамис“ и попита портиера дали наистина там са отседнали норвежки студентки.

— Да, но сега ги няма. Заминаха с носачи и камили, за да прекарат няколко дни в пустинята. И имаха за водач някой си Смаин.

Точно.

— Може би видяхте с тях една млада англичанка, която живее в хотел „Чипхърд“?

Това портиерът не можа да потвърди, но беше напълно възможно.

Елзи се върна при майка си съвсем успокоена. Всичко се съгласуваше точно с разказа на шофьора.

— Разбира се, по лицето му личеше, че има чиста душа — каза лейди Тейлър.

Шофьорът Баруди, братовчед на водача Смаин и затова така добре осведомен, беше наистина придружил до границите на пустинята норвежките, които живееха в хотел „Семирамис“.

Добре знаеше той със своята ориенталска мъдрост, че ако искаш да накараш някого да лапне някоя лъжа, трябва да прибавиш и малка доза истина.