Ани Виванти
Аз съм виновна (14)

14

— Към канала Зомор! — беше казала Астрид, когато се качи в автомобила, който стоеше пред хотел „Чипхърд“ заедно с други коли в очакване на пътници.

Шофьорът, слаб и мургав, с чалма на славата, изглеждаше, че не разбра.

Тогава, тъй като малкото момче от хотела изтича до вратичката, Астрид промени направлението.

— Хотел „Семирамис“ — каза с ясен глас.

Момчето повтори на шофьора:

— Хотел „Семирамис“. — И затвори вратичката.

Автомобилът тръгна.

Преди моста Казръ ен Нил Астрид почука по стъклото.

— Канал Зомор! — заповяда. — Не „Семирамис“! Карайте към канала Зомор.

Шофьорът пробъбри няколко думи на арабски и Астрид, като не го разбра, се задоволи да повтори само името „Зомор“ и да сочи настойчиво улицата, която вместо към Гизех и Пирамидите, извиваше надясно, като се отдалечаваше от Нил.

Тогава шофьорът се усмихна, като показа всичките си бели зъби, и кимна с глава, за да покаже, че е разбрал.

И зави надясно, като пресече широкия и прашен път, който следваше преди малко, тръгна по течението на Нил, но сетне изви на север, покрай акациите и кипарисите, които се извисяваха към небето в здрача. Астрид наблюдаваше.

Беше часът на залеза и от минаретата се чуваше гласът на ходжата: „Аллах акбар… Аллах акбар…“.

Водата се позлатяваше от този прекрасен египетски залез и флотилията платноходки приличаше на бели лебеди, застанали на повърхността.

А Астрид си мислеше: „Какво ще ми каже? Как ще ме приеме? Ще излезе ли насреща ми, трептящ, развълнуван, трогнат? Ще ми целуне ли ръцете, полите на дрехата?… А кой ще бъде с него, в неговата къща?… Ще има ли, както всички араби, харем, запазен за жени… за неговите жени?“.

Астрид си спомни, че един ден на борда — един ден, когато пожела да го привлече и омае, се престори на трескава и изпълнена с предубеждения — го попита дали и той, както останалите арабски принцове, има подобно място за сластни забавления. Дали и в неговите салони танцуват полуголи жени с широко отворени за сън очи.

Той я погледна със сериозно учудване и й отговори едносрично:

— Не.

И срещу тази негова сериозна простота тя се засрами от своето положение на модерно момиче. И всеки път, когато биваше разположена да се шегува, настояваше:

— Но нямате ли съпруги… любовници? Не се ли радвате, не обичате ли, не се ли стремите към някоя?

А той й отговори:

— Обичам отечеството. Радвам се на саможертвата. Стремя се към свободата.

И като каза тези думи, в матовата бледност на лицето му се четеше възбуденият израз на мъчениците и на героите.

Това мислеше тя, докато колата летеше из прашната улица: и страхът, да не би да изпадне в неудобно положение се промъкна в сърцето й. Добре познаваше тя израза на мистично вълнение в очите на синовете на потиснатите народи, тази светлина, този блясък на саможертва за една свещена и безнадеждна кауза. Този пламък тя беше видяла в очите на своя баща, националния ирландски агитатор, „Син Файнър“, пламенен и непоколебим, който заради вековната химера за свободна и независима Ирландия беше напуснал съпруга и деца, беше се пожертвал и измъчвал и умря трагично, жестоко, безполезно — смърт от доброволен глад в килията на един английски затвор.

Да, и за нейния баща жените, любовта струваха малко. Да, и той беше обичал родината, беше се радвал на саможертвата, беше се стремил към свободата, „Каузата“ беше станала господстваща дума в тяхното съществуване, когато деца още, тя и братчето й Патрик живееха в Корк с майка си.

Бледната скандинавка никога не разбра този фанатизъм, тази безплодна и безнадеждна пламенност, която отнемаше съня на мъжа й, парите му, мира и разума му, която отнемаше от нея и децата й покровителството и чувствата му. Тя, бедната руса севернячка, която умря от скръб в безрадостна дъждовна Ирландия, беше вдъхнала на децата си двойна омраза: омраза към Англия, страната на жестокостта и коравосърдечието, и омраза към Ирландия, страната на лудостта и на страданията.

Безмилостни и двете, тези страни помрачиха и погълнаха съществуването й; едната със страстта си към господство, другата със страстта си към свобода.

И двете деца, останали сирачета и сами, не знаеха коя от двете страни да ненавиждат повече: Англия ли, която беше причинила смъртта на баща им, или Ирландия, която беше разбила сърцето на майка им.

Много скоро бедността, нищетата и самотата отнеха живота на седемнадесетгодишното момче. Малкият Пат умря от охтика и скръб в една мизерна стаичка. А Астрид, единадесетгодишна, дива и притеснителна, остана сама.

Случи се така, че лейди Мери Тейлър, доведена сестра на Майкъл О’Рейли, любезна благородница, чиста англичанка, пристигна от Лондон, за да настани гордата, неприятелски настроена племенница. Строгото английско възпитание в реномираното училище в Ричмънд беше смекчило трагичните спомени и покорило с англосаксонска изисканост бунтовническите наклонности в душата на малката Астрид. Малко по малко тези спомени се загубиха, омразата към едната и другата страна намаля.

Намаля, но не угасна. Тази именно бунтовница — през блестящата декемврийска вечер край Нил — възкръсваше у нея, въставаше срещу студената британска жестокост. Разбира се, беше бащината кръв, непримиримата кръв на Майкъл О’Рейли, която пламтеше във вените, като тласкаше малката бледна фурия към египтянина, неприятел на Англия — на тази Англия, която беше безмилостна и вековна неприятелка и на нейните деди…

Ето! Ето шадуфа: високият стълб се очертава като черна линия върху небето.

Астрид наново почука на стъклото, като направи знак на шофьора да спре. Той изпълни нареждането.

Тогава момичето слезе и му даде двадесет пиастри. Арабинът, изненадан от такава щедрост, благодари, като се кланяше непрекъснато с много усмивки и с много прояви на радост. Астрид му направи знак да се върне: но той започна да говори бързо, с движения на отказ и неодобрение. Като сочеше канала и пътя и като сваляше като дете чалмата си, той й даваше да разбере, че иска да я закара по-нататък или да я върне в града. Очевидно добрият човечец отказваше да я остави така сама в това пусто място.

Астрид се огледа наоколо си. Наистина мястото беше пусто и самотно: но две дечица, които караха на паша две кози и един козел й вдъхнаха смелост. А там, на другата страна на канала, се простираше арабското селище.

Тя заповяда решително на шофьора да се върне; но той слезе от колата и като посочи водата и пътя, с непонятни думи и с възбудени движения й показа упорството си. Не искаше никога да търси под водите на този канал нежната „Сит“, бялата принцеса, която обитаваше двореца на хотел „Чипхърд“. Не. Не ще я остави.

Напразно с нетърпеливи движения му посочваше пътя за връщане. Старото тъмно и смело лице под чалмата изразяваше непоколебимо упорство.

Тогава Астрид разбра, че трябва да му каже целта на пътуването си, като се довери на неговата дискретност и лоялност.

Вдигна ръка и посочи селцето оттатък водата.

— Ел Абид… — каза. И като сниши глас: — При Саад Насър.

„Къщата на Саад Насър!“ Магическо, неочаквано беше въздействието от тези думи. Тъмното лице просветна. С поток от думи, в който всеки момент се споменаваше името на Аллаха, той зае мястото си и с движения за поздрав и благослов обърна колата и пое пътя към града.

Астрид се приближи към оградата. Една пътечка слизаше чак до брега. Беше завързана една голяма лодка, но къде беше лодкарят?

Двете черни деца, полуголи и боси, я гледаха и я следяха отдалече с учудване и изненада. Но когато тя се обърна и ги погледна, избягаха изплашени; зад тях затичаха и козите, като вдигаха облак прах.

Астрид остана сама да съзерцава широката и блестяща ивица вода, която трептеше в краката й. И докато гледаше, слънцето залезе бързо и неочаквано, както в близките до тропика страни и веднага небето пламна. Водата се обагри като кръв. На изток между дърветата се подаваха пирамидите, златни триъгълници, изрязани върху фон от ярко пурпурно небе.

Тогава в селото оттатък канала залаяха кучета; и други кучета по-нататък им отговориха: кучета — пазачи от скитници и обикновените селски кучета. Ревът на магаре, гневното обаждане на камили говореха за близостта на туземно жилище, скрито сред гъсталака от акации и палми. Ала Астрид се почувствува отчайващо самотна.

След малко децата се върнаха, последвани от няколко жени, които се приближаваха любопитно и нерешително, като държаха вдигнати до лицето си краищата на черните си наметки. Астрид с много движения се опитваше да им обясни, че иска да премине водата, като постоянно повтаряше името на селището.

— Ел Абид!

Тогава, усмихнати и весели, те направиха знак, че са разбрали и като слязоха до водата, с откъслечни и кратки звуци извикаха лодкаря.

Един старец се появи на отсрещния бряг и бавно започна да развързва голямата лодка.

Сърцето на Астрид биеше силно.

Лодката се раздвижи, приближи се бавно, като превръщаше в хиляди лъчисти рубини блестящата повърхност на водата.

Когато лодката спря, Астрид скочи трептяща. Беше почти в края на своето пътуване; след няколко мига ще бъде при другата ограда.

Но лодката не тръгна така бързо. Откъм пътя се зададоха двама бедуини, облечени в живописни дрехи. Зад тях със спокойни крачки вървеше босоного момиченце и водеше едно магаре; без да бързат, всички слязоха до брега. След това дойдоха при тях и двете деца с козите.

Най-сетне тръгнаха и голямата лодка със странния си товар се плъзна бавно и спокойно по прозрачните води. Козите блееха, магарето ревеше, двете полуголи деца пееха. Босоногото момиченце беше устремило към лицето на Астрид големите си одухотворени очи.

На Астрид й се струваше, че вижда фантастичен, приказен сън.

Достигнаха другия бряг, слязоха първо децата и животните; след това двамата бедуини, които останаха неподвижни, вкаменени и гледаха Астрид. В това време върху насипа се бяха насъбрали няколко жени с невръстни деца, които се държаха за черните им дрехи или пък бяха седнали като на конче върху слабите им рамене. И всички изненадани и учудени гледаха европейката. Нима никога не беше се появявало в тяхното бедно селище такова лъчезарно видение?

Накъде отиваше? Кого търсеше?

Астрид отправи към всички тези черни мечтателни погледи своите небесни очи и изведнъж усети, че погледът й се замъглява от сълзи. Тези ли бяха „презрените негри“, на които тази вечер щеше да се предаде урок? Нима тези бедни, тези изоставени хора, които я наблюдаваха с толкова приятна изненада, са „лукавите животни“, на които трябваше да се всади уважение към могъщата Британска империя? Нима срещу тях щяха да се насочат пушките на Великата покровителка?

Високо във въздуха още летяха малкото останали гълъби, преди да се приберат в спретнатите си гнезда. Бели гълъби, радост на бедните сърца, които не притежаваха нищо друго блестящо и възвишено в своя мрачен и мизерен живот! Това бяха невинните, несъзнателните носители на бъдещето! Заради тях един старец с трепереща ръка беше хвърлил камък и ударил в лицето един офицер, беше възбудил кръвта, благородната кръв на бял, свещената кръв на англичанин! Феллахът незабавно беше наказан: присъдата беше изпълнена. Но не беше достатъчно. Тази вечер щеше да има наказателен корпус.

Но защо тези нещастници стояха на оградата и гледаха с толкова учудени и благи очи Астрид — никой не знаеше. И като устремяваха погледа си към нейните лазурни очи, които им се струваха толкова хубави, те се осмелиха първо да се усмихнат, а след това да я поздравят. Босоногото момиченце, което не беше престанало да гледа през цялото време това райско видение, в прилив на неудържим възторг се приближи и като падна на колене, се осмели да докосне с черната си ръка полите на дрехата й.

Развълнувана, Астрид се наведе и помилва личицето на детето.

Тогава всички се приближиха, обкръжиха я, пипаха дрехата й и поднасяха към устните си ръката, която беше помилвала.

— Сбогом! Сбогом! — И бавно Астрид пое пътя, като се отправи към бананите, които растяха в изобилие наоколо.

Отдалечи се, като от време на време се обръщаше, за да помаха с ръка усмихнато.

Всички — мъже и жени, деца и животни — я следваха, развълнувани, отдалече… докато изчезна небесното видение в сянката на горичката.