Ани Виванти
Аз съм виновна (13)

13

Стана инцидент между окупационните войски и туземците. Няколко офицери, като минаваха през едно село, бяха стреляли срещу гълъби — бели домашни гълъби, свещени в сърцето на всеки феллах, украшение и радост за всяко египетско селище.

Докато самите туземци живееха в колиби от кал и в пещерите на стари изоставени гробници, то те построяваха с любов върху високи колове бели живописни касетки, които приютяваха техните гълъби. И ето, минаха английските офицери… и черните очи на туземците, обърнати към небето, видяха да се въртят и да падат окървавени малките им, ослепително бели крилати приятели…

Тогава един стар феллах, възмутен, хвърли камък и удари по лицето един поручик. Естествено онзи, разгневен, го уби.

Вече вървяха по пътя, когато друг офицер, като видя да минава по улицата един сляп просяк, се прицели, тегли спусъка и го уби.

Пред съдията офицерите обясниха, че не са искали да убиват, а просто са се упражнявали в спортна стрелба.

Висшето началство реши да действува с бързи предохранителни мерки и изпрати наказателен корпус. Туземците за сетен път трябваше да разберат, че не бива да предизвикват англичаните, да не хвърлят камъни върху тях и да уважават техния благороден спортен инстинкт.

Тези неща капитан Норман Грей се опитваше да обясни на лейди Тейлър и Астрид в разкошния им салон в хотел „Чипхърд“.

— И така — заключи той, като изтегна силната си фигура в креслото от брокат и извади табакерата си, — непременно тази вечер ще трябва да съобщим на Форестърс, че няма да можем да отидем с тях да видим играта белот. Бихте ли желали вие да ги предупредите? Аз след половин час ще трябва да бъда в казармата.

— Да, да. Ще ги предупредим — каза лейди Тейлър. — Но извинете, мили, срещу кого насочвате… „наказателния корпус“?

— Срещу селото с умрелите гълъби, то се знае — каза капитанът. И поиска позволение да запали цигара.

— Ами тогава… не съм разбрала добре… — настоя лейди Тейлър. — Феллаха и просяка… кой ги уби?

— Нашите офицери. Казах това — отговори Грей с леко нетърпение.

— Ама как! — провикна се Астрид и гласът й трепереше. — След като сте ги убили, отивате да ги накажете?

— Налага се. Те са лукави животни; и тежко, тежко ни, ако не им дадем да разберат, че са виновни! Всъщност те имат вина. Тези презрени негри не трябва да разгневяват нашите хора до степен, че да ги предизвикват да извършват насилия.

— Вярно е — заяви печално лейди Тейлър. — Да се разбърква съзнанието на нашите хора е престъпление.

Астрид стана, беше бледа.

— Но вие казахте нещо чудовищно! И нещо нечовешко! И ти — като се обърна към капитана, — и ти ще участваш в тази експедиция.

— Да. Ще отида и аз, за да изпълнявам дълга си.

— Твоят дълг? Та може ли да бъде твой дълг извършването на такова несправедливо дело. Нямаш ли сърце? Нямаш ли съзнание?

— Мила моя — каза Грей със слаба усмивка, — един войник не трябва да има нито сърце, нито чувства, нито съзнание. Трябва да се подчинява на заповедите, които получава, и толкова. Да разсъждава? Да разисква тези заповеди? Да се пита дали това, което му е поръчано да направи, е справедливо или не? А какво ще стане тогава с дисциплината?

Стана.

— Впрочем това са отегчителни разговори за вас, госпожи, а извънредно неприятни за нас…

Лейди Тейлър, малко неспокойна, постави ръката си върху рамото му.

— Излагаш ли се много на някаква опасност?

Грей наведе глава и въздъхна.

— Не, не. Тези нещастници са въоръжени само с омраза и презрение.

Загаси и захвърли цигарата си.

— Всъщност зле се изразих: подбужда ги повече страхът, отколкото омразата. Ако им излезем насреща с голи ръце и с блага усмивка на уста, те ще се хвърлят в краката ни на колене и ще ни благославят!… Напротив, отиваме да стреляме срещу мизерните им колиби, да подпалваме стопанствата им, да печем някое куче или някоя коза… и може би и някой стар негър, много изгладнял и съвсем излишен вече, за да бъде спасен.

— И ти ще вършиш това, Норман Грей? Ти ще вършиш това?

— Не се вълнувай, Астрид — каза лейди Тейлър.

Ала очите на момичето блестяха.

— Ако извършиш подобно безчестие, заклевам се, заклевам се…

Капитанът се усмихна снизходително.

— Не трябва да се кълнеш в нищо, мое дете! — И се наведе да я целуне.

Астрид се дръпна назад.

— Какво ти е? Отказваш целувката ми?

— Ти си пил! — задъха се тя отвратена.

— Да. Вярно е. Изпих три или четири коктейла. Може би мислиш, че това е приятна работа за мене? Вярваш ли, че мога да отида хладнокръвно да изпълня една подобна заповед?

— Къде е това село? — запита лейди Тейлър обезпокоена, когато той й целуваше ръка. — Далече ли трябва да отидете?

— Не. Ел Абид е на един час разстояние оттук.

— Ел Абид! — Астрид, чието лице стана оловносиво, го сграбчи за ръката. — Не отивай!… Не отивай!…

Грей помилва лицето й. После тихичко затананика мелодия от „Мускетари“:

— „Но аз чувам тръбата, дългът ни зове!“

— Недей, недей!

— До утре, скъпа моя! И си отиде.

Лейди Тейлър си спомни по-късно, че трябва да предупреди семейство Форестърс за промяната на програмата. Когато се върна в хотела, портиерът й предаде една записка, която тя съвсем спокойно отвори в асансьора.

„Скъпа лельо Мери,

Не мисли за мене. Ще се върна жива и здрава… но не зная кога.“

Астрид