Джудит Макнот
Съвършенство (63)

62

Забеляза Джули сред тълпата още преди вратите на гимнастическия салон да се затворят зад него. Тя дирижираше хора от деца, облечени в най-различни костюми, някои от тях в инвалидни колички.

Застана на прага, заслушан в нежния й глас, загледан в изумителната й усмивка. Изпита дълбока нежност. Облечена в джинсите си и спортна риза, тя изглеждаше очарователна и… отслабнала. Скулите и очите изпъкваха още по-ясно и Зак преглътна виновно — на гърлото му заседна буца при мисълта, че е отслабнала толкова много заради него. Шофьорът на таксито, което го взе от летището, го беше укорил, че я изложил пред целия град. Сега щеше да се опита да поправи грешката си. Той не обърна внимание на стреснатите погледи и шепота, който премина през салона, когато хората, насядали на пейките и по пода, забелязаха присъствието му и разпознаха лицето му, а тръгна напред.

— Внимание, какво става там, момчета? — попита Джули, когато няколко от по-големите деца спряха да пеят и започнаха да си шепнат и да сочат с пръст. В настъпилата тишина дочу мъжки стъпки, но беше прекалено заета, за да им обърне внимание.

— Уили, ако толкова искаш да пееш, внимавай! — предупреди го, но той посочи към нещо зад нея и яростно зашепна нещо на Джони Евърет и Тим Уимпъл.

— Госпожице Симънс — обърна се Джули към пианистката, която също гледаше нещо зад гърба й, — госпожице Симънс, нека повторим тази част.

Но когато се обърна към хора, част от децата вече бяха образували малка групичка, която се отправи напред, водена от Уили Дженкинс.

— Къде отивате? — избухна, когато те преминаха край нея. Тя се обърна. И застина.

Зак стоеше на пет метра от нея с ръце отпуснати до тялото. Джули не смееше да проговори, нито да помръдне — просто гледаше смаяна красивото сурово лице, което я преследваше в сънищата и я измъчваше през дните й.

Уили Дженкинс пристъпи напред, дрезгавият му глас прозвуча силен и войнствен:

— Ти ли си Закари Бенедикт?

Зак кимна мълчаливо и внезапно няколко момчета пристъпиха напред и застанаха пред Джули — готови да я защитят от чудовището в негово лице, осъзна той.

— Тогава по-добре се обръщай и изчезвай оттук — предупреди го момчето с жабешкия глас, като вдигна брадичка. — Ти накара госпожица Матисън да плаче.

Зак не откъсна поглед от пребледнялото лице на Джули.

— Тя също ме накара да плача.

— Момчетата не плачат.

— Понякога плачат — ако някой, когото обичат, ги нарани жестоко.

Уили хвърли поглед към любимата си учителка и видя сълзите, които се стичаха по лицето й.

— Виж какво направи! Пак я караш да плаче — изрече той и се намръщи. — За това ли си дошъл?

— Дойдох — отвърна Зак, — защото не мога да живея без нея.

Всички в салона отправиха погледи към героя от филмите, унизил се да прави такива удивителни признания пред тях. Джули премина покрай децата, тръгна по-бързо, после затича… тичаше към ръцете, широко отворени, за да я прегърнат. Те я обгърнаха със зашеметяваща сила, ръката му приюти разплаканото й лице до гърдите му, за да го предпази от публиката. Той наведе глава и дрезгаво прошепна:

— Обичам те.

Раменете й се тресяха от риданията и тя яростно го притискаше към себе си.

Херман Хекелман намигна на Флоси и извика:

— Репетицията свърши, приятели!

После натисна ключовете за лампите и потопи целия салон в непрогледна тъмнина.

Докато открият ключовете, Зак и Джули бяха изчезнали.