Джудит Макнот
Съвършенство (38)

37

Джули погледна от кухненския прозорец към залязващото слънце, остави ножа и тръгна към всекидневната, за да пусне телевизора.

През целия ден Зак беше почиствал пътя чак до моста с помощта на огромния трактор от гаража и сега се къпеше. Тази сутрин, когато беше обявил намеренията си за деня, тя си помисли, че утре ще напуснат къщата, и паниката, която я обзе, я остави почти без дъх. Сякаш прочел мислите й, той каза:

— Когато дойде време да напуснем това място, предния ден ще те предупредя.

Тя беше останала с впечатлението, че той чака нещо да се случи… или някой да се свърже с него.

Беше прав, разбира се, че колкото по-малко знае тя, толкова по-добре и за двамата. Също така беше прав, че трябва да се радват на всеки миг, без да мислят за бъдещето. Беше прав за всичко, но тя не можеше да спре да се тревожи.

Беше толкова погълната от мислите си, че отначало не чу бръмченето на хеликоптера. Дори и когато чу звука, той й се стори толкова чужд за безмълвната планинска пустош, че погледна изненадано през прозореца. След това страхът я скова.

— Зак! — изкрещя тя и затича към банята. — Навън има хеликоптер! Кръжи ниско…

Той бързо изскочи от банята и тя се блъсна в него, после изстина, като видя пистолета в ръцете му.

— Излизай навън и се скрий в гората! — нареди той и я изблъска през всекидневната към задната врата, като тикна якето й в ръцете й. — Не приближавай къщата, докато не те повикам или докато не ме отведат оттук!

Зареди пистолета. Държеше го високо — с вдигнат предпазител — с безупречната точност на човек, който знае как да борави с него и е готов да го използва. Тя понечи да отвори вратата, но той я спря, отвори я сам, застана на прага, погледна нагоре и се ослуша, после я избута напред:

— Тичай!

Джули се подчини. Обзета от ужас, притича покрай къщата. Като се препъваше в дълбокия сняг, най-сетне спря до дърветата — мъчеше се да заобиколи къщата отдалеч и да вижда Зак, който беше застанал на предните прозорци. Хеликоптерът описа кръг, наклони се наляво и отново се издигна. За миг й се стори, че Зак вдига пистолета с намерение да стреля през стъклото. После видя, че всъщност държи бинокъл. Хеликоптерът се отдалечи и бавно се изгуби от погледа им. Коленете й се подкосиха и тя се свлече на земята с облекчение.

— Всичко е наред — каза Зак, докато приближаваше към нея. — Бяха някакви скиори, които кръжаха твърде ниско.

Тя го погледна, но не успя да помръдне от мястото си.

— Ела — нежно каза той. — Подай ми ръка.

— Всичко е наред. Нямам нужда от помощ. Добре съм.

— Не си добре! — яростно отсече той, като се наведе, сграбчи я и я повдигна. — Ще припаднеш всеки момент.

Световъртежът и гаденето й намаляха и тя му се усмихна, като направи жест да не я взема на ръце.

— Брат ми е полицай, нали си спомняш? Виждала съм пистолети и преди. Просто… просто не бях подготвена.

— Изпий това — нареди Зак, когато влязоха в кухнята, и пъхна чаша коняк в ръката й. — Добре. Сега върви да си вземеш горещ душ.

— Но…

— Направи каквото ти казах. И не спори с мен! Следващия път… — но той знаеше, че следващ път няма да има. Този път тревогата се беше оказала фалшива, но тя го накара да осъзнае риска, на който излага живота й, както и ужаса, който я принуждаваше да изпитва.