Джудит Макнот
Съвършенство (40)

39

Когато призори Джули се приготви да си върви, къщата беше потънала в зловеща тишина и ключовете на колата стояха на тоалетната масичка. След случилото се през нощта я беше обзело вцепенение. Набързо навлече някакви дрехи. Искаше само да се махне оттук и никога да не се обръща назад, никога да не си помисля за него. Да забрави всичко. Цялото й внимание беше съсредоточено върху тази мисъл — да забрави, че някога го е срещала, и че е била толкова глупава да се влюби в него. Не искаше да се влюбва повече и да бъде толкова уязвима.

На вратата на спалнята си спря, огледа стаята, за да се увери, че е прибрала всичко, после загаси лампите. Тихо отвори вратата и премина в тъмната всекидневна, после застина с разтуптяно от ужас сърце. В сивотата на ранното утро видя Зак изправен до прозорците. Беше с гръб към нея. Джули откъсна поглед от него, обърна се и тръгна безшумно по стълбите. Преди да стъпи на второто стъпало, той изрече:

— Списъкът на всички, които присъстваха в деня на убийството, е на масичката.

Без да обръща внимание на това, че той в края на краищата бе отстъпил, тя си заповяда да продължи.

— Не си отивай — дрезгаво промълви Зак. — Моля те!

Долови отчаянието в гласа му, но наранената й гордост крещеше, че само глупачка без разум и гордост може да го допусне до себе си през изминалата нощ, затова продължи да върви.

— Джули, моля те, недей! — повтори той.

Раменете й се затресоха в мълчаливи ридания и тя подпря чело на вратата. Сълзите се стичаха по бузите й, чантата се изплъзна от ръката й. Плачеше от срам заради безволието си и от страх и любов. И въпреки че плачеше заради себе си, му позволи да я вземе в обятията си и да я притисне до гърдите си.

— Съжалявам — прошепна Зак, като безпомощно се опитваше да я успокои. Ръцете му галеха раменете и гърба й и силно я притискаха. — Моля те, прости ми! Моля те!

— Как можа да го направиш! Как можа!

Той преглътна и повдигна мокрото й лице.

— Направих го, защото ме нарече убиец и страхливец, и аз не успях да го понеса. Не и от теб. И защото съм безсърдечен негодник, точно както ти каза.

— Така е, точно такъв си. Но най-ужасното е, че въпреки това те обичам!

Притисна я силно, като целуваше челото и страните й. На тридесет и пет години той най-сетне беше открил какво означава да бъдеш обичан просто заради самия теб… да бъдеш обичан, когато нямаш богатство, нито слава, нито почтеност дори… да бъдеш обичан безусловно от една необикновено смела и вярна жена. Вече познаваше това чувство. Съзнаваше, че ако й каже какво изпитва към нея, тя ще го чака с години. Зак потри лице в косата й и нежно изрече:

— Не казвай това. Не го заслужавам.

— Знам, че не го заслужаваш — през сълзи се пошегува Джули. Не искаше да се отчайва от това, че той не каза, че я обича. Беше доловила болезненото чувство в гласа му и отчаянието, когато мислеше, че тя си отива. Бе почувствала несъзнателното стягане на ръцете му около нея и ударите на сърцето му, когато тя направи своето признание. Това й беше достатъчно. Затвори очи под ласката на дългите му пръсти.

— Ще се съгласиш ли да се върнеш в леглото с мене и да отложим за малко разговора за убийството. Не съм спал цяла нощ.

Той заспа с глава, положена на гърдите й.

Джули наблюдаваше лицето му, а пръстите й галеха меката коса на слепоочието му. Сънят не смекчаваше остротата на чертите му, може би защото за него нямаше покой. Тя лекичко се намести, за да се чувства той по-удобно, но ръцете му се стегнаха около нея — за да не й позволи да си тръгне.

Бъдещето пред двамата криеше много опасности. Но Джули се чувстваше в идеална хармония със света. Погали лицето му, притисна го по-близо до сърцето си, сякаш за да го предпази от нещо, докосна с устни тъмната му коса и прошепна:

— Обичам те!