Джудит Макнот
Съвършенство (56)

55

— Благодаря ви от името на екипажа на полет 614, че летяхте с нас. И не забравяйте — бодро напомни стюардесата, че ние сме въздушната линия, която ви отвежда до целта двадесет минути по-рано от времето, посочено в разписанието. — Гласът й стана делови: — Моля, затегнете коланите и останете по местата си до приземяването на самолета.

Джули седеше в дъното на претъпкания самолет между Тед и Пол Ричардсън. Тя силно стисна ръката на брат си — стомахът й се свиваше, докато самолетът се приземяваше. Сърцето й крещеше, че това, което прави, е погрешно, съвестта й сочеше, че е правилно. Пол Ричардсън забеляза, че тя започна да диша учестено и пое другата й ръка в своята.

— Спокойно, скъпа. Още малко и всичко ще е приключило. Всички изходи на летището са затворени.

Джули отмести погледа си от пътниците, които ставаха и прибираха багажа си.

— Не мога да го направя. Не мога. Ще полудея.

Той стисна по-силно студените й пръсти.

— Поемай бавно и дълбоко дъх.

— Не позволявай на никого да го нарани — напрегнато прошепна тя. — Обещай ми, че няма да позволиш!

Пол се изправи едновременно с пътниците на предната седалка и нежно я побутна да направи същото. Тя се отскубна от него.

— Обещай ми още веднъж, че няма да позволиш той да пострада!

— Никой не иска той да пострада, Джули. Нали затова дойде. Искаше да се увериш, че той ще бъде здрав и читав, и аз ти обясних, че няма да има никакво насилие, ако Бенедикт те види и повярва, че сме те хванали по средата на пътя. Не помниш ли?

Тя рязко закима и се отправи напред. Ричардсън я придържаше за лакътя.

— Добре, това с всичко. С Тед ще вървим на няколко крачки зад тебе. Не се страхувай. Моите хора са край изхода и отвън и твоята сигурност е първата им грижа. Ако Бенедикт започне да стреля, те ще рискуват живота си заради тебе.

— Зак никога няма да ме нарани! — презрително отбеляза тя.

— Той не е с всичкия си. Не знаеш какво може да направи, когато разбере, че си го измамила. Затова независимо от всичко ще се преструваш, че си на негова страна, докато не го задържим на сигурно място. Говорихме за това и преди, нали си спомняш? Всичко ли ти е ясно?

Джули искаше да закрещи, че нищо не й е ясно.

— Добре. Сега е твоят ред — каза той, като спря на вратата и внимателно й помогна да свали палтото си. — След пет минути всичко ще е свършило. Мисли постоянно за това — само още пет минути. И не забравяй, не го търси. Остави го той да те намери.

Агентът спря, като я наблюдаваше как бавно слиза по стълбата на самолета, и я остави да се отдалечи на няколко крачки от тях. После двамата с Тед тръгнаха заедно. Когато се отдалечиха достатъчно, така че екипажът да не чува думите им, Тед яростно изсъска:

— Нямаш право да я подлагаш на всичко това. Сам каза, че летището е пълно с агенти на ФБР и мексикански полицаи. Нямаш нужда от нея, за да го заловиш.

— Тя настоя да дойде, за да се увери, че няма да го наранят, и ти го знаеш.

Разтреперана Джули влезе в шумния проход, където чакаха посрещачите. Погледът й търсеше висок, тъмнокос мъж и когато не успя да го види, премина от прохода в терминала и се поколеба, застинала от противоречивите чувства на облекчение и паника.

— Пардон, синьората — извика някакъв мексиканец и се втурна бързо край нея, явно за да не изпусне полета си.

— Извинете — каза друг мъж, след като я блъсна грубо — беше много висок и тъмнокос и лицето му беше извърнато встрани.

— Зак! — ужасено прошепна тя, и бързо се обърна. Трима мексиканци, облегнати на колоната, се втренчиха в нея, после в мъжа, после отново в нея и тя ги забеляза в същия момент, когато успя да види лицето на мъжа. Не беше Зак.

Високоговорителите гърмяха в ушите й: „Полет 620 от Лос Анжелис пристига на изход А-64. Полет 1152 от Финикс пристига на изход А-23. Полет 134…“

Тя вдигна разтрепераната си ръка, за да отметне косата от челото си. После тръгна забързано с невиждащ поглед надолу през терминала. В момента й се искаше всичко да свърши, без тя да присъства. Още четири минути. Ако върви бързо, мислеше си, и без да се оглежда вляво и вдясно, Зак може би щеше да се измъкне иззад някоя колона и когато се появи на вратата, те ще го хванат и всичко ще свърши.

„Моля те, Господи, нека свърши по-скоро. Не им позволявай да го наранят. Нека свърши бързо. Нека той да не пострада. Нека свършва по-скоро.“

Тя премина покрай пътниците, които излизаха от препълненото с хора помещение, където се извършваше митническата проверка, и без да забавя ход, погледна нагоре към табелката със стрелка, която сочеше: „Край на терминала“, после продължи в тази посока. „Не ги оставяй да го наранят… Не им позволявай да му причинят болка… Нека не е тук — молеше се тя, докато вървеше. Още две минути. Отпред бяха вратите, които водеха към силно осветената зона, където с пуснати фарове чакаха таксита и коли. — Нека не е тук. Нека да не е дошъл. Нека не е тук. Нека не е тук. Нека не е… тук.“ Нямаше го.

Застина на мястото си, безразлична към факта, че веселите бъбриви хора я блъскат. После бавно се обърна. Погледът й премина през Пол Ричардсън, който спря погълнат от разговора си с Тед… покрай група смеещи се мексиканци… покрай висок, прегърбен, възрастен мъж, който носеше куфар… Той сведе глава… Покрай една майка с… Старецът! Джули бързо го погледна отново, точно когато той бавно вдигна глава и погледна към нея… топли, кехлибарени очи.

Душата й закрещя безмълвно предупреждение към него. Тя бавно пристъпи напред, после се затича, като си проправяше път през тълпата. Трябваше да застане между него и заплахата, но в същия момент прогърмя мъжки глас:

— Не мърдай, Бенедикт!

Зак застина, някакви мъже го сграбчиха и го изблъскаха до стената, но очите му не се отделяха от Джули — искаха да я предупредят да стои настрани. Летището беше обхванато от всеобща паника. Пътниците крещяха, докато правеха път на мексиканските федерални агенти, които се втурнаха напред с насочени пистолети, и Джули чу собствените си викове:

— Не го наранявайте! Не му причинявайте болка!

Ричардсън я сграбчи и я обърна с лице към себе си.

— Те му причиняват болка! — крещеше тя и се опитваше да се освободи от ръцете му, за да вижда през мъжете, които бяха наобиколили Зак. — Те му причиняват болка!

— Всичко свърши! — извика в ухото й Пол. Опитваше се да я задържи и успокои. — Всичко е наред. Вече свърши!

Най-после думите достигнаха до съзнанието й и тя застина. Наблюдаваше в безмълвно страдание полицаите, наобиколили и претърсващи Зак по заповед на нисък, добре облечен мъж с оредяла коса, който неочаквано беше поел ръководството на операцията в свои ръце. Той се усмихваше, докато мексиканските полицаи претърсваха Зак, и тя го чу да казва:

— Връщаме се у дома, Бенедикт, и ще бъдем заедно още дълго, дълго време…

Думите му бяха прекъснати от един от федералните, който измъкна нещо от джоба на арестувания и протегна ръка.

— Какво е това? — изрева ниският.

Федералният пусна предмета в ръката му и тялото на Джули изстина при злобната усмивка, която се появи на устните му. Той премести поглед от предмета в ръката си към безизразното лице на младия мъж.

— Колко трогателно! — изрече подигравателно, после внезапно се обърна и се насочи към Джули.

— Хадли, началникът на затвора в Амарило — представи се и протегна ръка. — Обзалагам се, че това е било предназначено за вас.

Тя не реагира, не можеше да помръдне, тъй като Зак я гледаше в момента и погледът му я накара да поиска да умре. Безмълвно, той й казваше, че я обича, че съжалява. Казваше й сбогом.

Защото той все още смяташе, че тя ги е довела при него случайно.

— Вземете го! — с ужасяващ глас каза Хадли.

Стресната, тя механично протегна ръка. Предметът, който той пусна в ръката й, беше тъничка диамантена сватбена халка.

— О, не… — простена тя и я притисна до гърдите си. Сълзите се стичаха по страните й. — Не, Господи, о, не…

Хадли й обърна гръб и се насочи към мексиканските полицаи.

— Изведете го оттук — нареди, като кимна рязко към вратите, пред които незабелязано бяха спрели десетина полицейски коли. Но когато федералните изблъскаха Зак напред, мъжът, изглежда, реши, че е пропуснал нещо.

— Чакайте малко — отсече той, после се обърна към Джули точно когато Зак беше избутан пред нея и изрече с мазна, злобна усмивчица: — Госпожице Матисън, извинете ме за грубостта. Все още не съм ви благодарил за съдействието. Ако не беше вашата помощ при поставянето на клопката, може би никога нямаше да заловим Бенедикт.

Зак рязко вдигна глава и я погледна. Тя видя как болката в очите му отстъпва място на недоверие. После на омраза, толкова дълбока, че мускулите на лицето му се свиха от ярост. Той се изви в ръцете на мъжете, които го държаха, и се дръпна към вратата.

— Дръжте кучият син! — извика Хадли. Уплахата в гласа му хвърли федералните в паника и палките им засвистяха във въздуха.

Джули чу ударите и видя как Зак се свлича на колене на пода. Когато те вдигнаха палките си, за да му нанесат нови удари, тя се изтръгна от ръцете на Пол и се нахвърли върху Хадли. Обляна в сълзи от обезумяващата болка, която изпитваше заради мъжа на пода, заби нокти в лицето му и започна да го рита в безумната си ярост. Мъжът сви юмрук, за да я удари, но беше спрян от предупреждението на Пол:

— Мръсно садистично копеле, само да я докоснеш и ще ти изтръгна гръкляна! — обърна се и извика на един от мъжете: — Доведете тук проклетия лекар! — после нареди на Хадли: — И изведете Бенедикт оттук!

Джули леко се свлече в ръцете му.