Джудит Макнот
Съвършенство (4)

3

Училищният автобус спря пред уютната къща във викториански стил, която Джули си позволяваше да нарича свой дом през трите месеца, прекарани при семейство Матисън.

— Пристигнахме, Джули — каза любезният шофьор, но докато тя слизаше от автобуса, новите й другарчета не извикаха „Довиждане“ както обикновено. Студеното им мълчание увеличи ужаса, който караше стомахът й да се бунтува, когато бавно се качи на покрития със сняг тротоар. Парите за обяд на класа бяха откраднати от бюрото на учителката. Всички деца в стаята бяха разпитани за кражбата, но Джули беше останала, за да довърши проекта си по география. Към нея бяха отправени подозренията не само защото имаше чудесната възможност да открадне парите, но и защото беше дете от големия порочен град. В очите на всички тя беше крадлата. Следобед, докато чакаше пред кабинета на директора, чу господин Дънкан да казва на секретарката си, че възнамерява да посети семейство Матисън. Очевидно го беше сторил, тъй като колата на пастора беше на пътеката, а той рядко се прибираше толкова рано.

Когато стигна до бялата дъсчена ограда, Джули спря и загледа към къщата. Краката й трепереха при мисълта, че ще бъде прогонена от това място. Семейство Матисън й беше осигурило стая с легло, покрито с балдахин и покривка на цветя, но това нямаше да й липсва толкова, колкото прегръдките. И смехът. И прекрасните им гласове. О, всички те говореха с толкова меки и приятни гласове. Само при мисълта, че няма да чуе Джеймс Матисън да казва: „Лека нощ, Джули. Не забравяй молитвата си, скъпа“, й се искаше да зарови лице в снега и да заплаче. И как ще продължи да живее, без да чуе как Тед и Карл, които вече беше приела за свои по-големи братя, я викат да играе или да отиде на кино с тях. Никога вече няма да ходи на църква с новото си семейство, да седи до тях на първата пейка и да слуша спокойната проповед на пастора Матисън за Бог, докато цялото паство поглъща всяка негова дума в почтително мълчание. Отначало църквата не й се нравеше. Но по-късно започна да се вслушва в думите на пастора. След две седмици почти повярва, че съществува Бог, който се грижи за всички, дори и за лошите деца като Джули Смит. Докато стоеше на снега, промърмори молитва към Бога на пастора Матисън, но знаеше, че това няма да й помогне.

Отдавна трябваше да предположи, че всичко това е твърде хубаво, за да продължи дълго. Сълзите замъглиха погледа й. За секунда си помисли, че просто ще я напердашат, вместо да я върнат в Чикаго, но тя ги познаваше добре — новите й родители не вярваха във възпитателната роля на боя, но вярваха, че лъжата и кражбата са тежки престъпления, неприемливи за Бога и за тях самите. Джули беше обещала да не ги върши и те й вярваха.

Презрамката на новата й ученическа чанта се скъса и чантата падна в снега, но Джули си имаше достатъчно грижи, за да се тревожи и за това. Влачейки я, тя бавно отиде до къщата и изкачи стъпалата към верандата.

Бисквити с шоколад — нейните любими — изстиваха в подносите върху кухненския плот. Обикновено миризмата им възбуждаше апетита й, но днес от нея й се повдигаше, защото знаеше, че Мери Матисън вече никога няма да ги приготвя специално за нея. Кухнята беше необичайно пуста, а един поглед във всекидневната я убеди, че и тя е празна, но Джули дочуваше гласовете на новите си братя, идващи откъм стаята им. С треперещи ръце окачи ученическата си чанта и зимното си яке на една от закачалките до кухненската врата и тръгна по коридора към стаята на момчетата.

Карл, шестнадесетгодишният й брат, я видя, когато застана на вратата им. Приближи се, обгърна раменете й с ръка и попита:

— Здравей, Късокоске, какво ще кажеш за новия ни плакат?

Прякорът, който й беше измислил, винаги я разсмиваше, но сега й се прииска да закрещи, защото го чуваше за последен път. Тед, другият й брат, с две години по-малък от Карл, й се усмихна и посочи към плаката на най-новия им филмов кумир — Зак Бенедикт.

— Какво ще кажеш, Джули, не е ли велик? Някой ден и аз ще си купя мотор.

Момичето погледна през сълзи към плаката с високия, широкоплещест, намръщен младеж, който стоеше до мотоциклета си.

— Супер е — отвърна с безразличие и после без всякаква връзка попита: — Къде са майка ви и баща ви?

Новите й родители я бяха приканили още от самото начало да се обръща към тях с „мамо“ и „татко“, и Джули радостно прие, но тя знаеше, че това скоро ще й бъде отнето.

— Трябва да говоря с тях.

Гласът й прозвуча глухо, но тя беше решила да приключи с неизбежния сблъсък веднъж завинаги и колкото може по-скоро. Не можеше да понася повече това напрежение.

— В спалнята са. Водят някакъв таен разговор — отговори Тед, без да откъсва очи от плаката. — Довечера с Карл ще гледаме новия филм на Зак Бенедикт. Искахме да те вземем с нас, но е забранен за деца под тринадесет години заради насилието — откъсна очи от своя идол и забеляза тъжното лице на Джули. — Хей, дечко, не бъди толкова тъжна, ще те заведем на първия филм, който…

Вратата на спалнята се отвори и от там със сериозно изражение на лицата излязоха новите й родители.

— Стори ми се, че чух гласа ти, Джули — каза Мери Матисън. — Искаш ли да хапнеш, преди да се заемеш с домашните си?

Пасторът Матисън се вгледа в напрегнатото лице на момичето и каза:

— Мисля, че Джули е твърде разстроена, за да се съсредоточи върху домашните си. Искаш ли сега да поговорим за това, което те тревожи? Или след вечеря?

— Сега — прошепна тя.

Момчетата се спогледаха объркано и понечиха да излязат от стаята си, но Джули им направи знак да останат. Чувстваше, че е по-добре това да приключи в присъствието на всички. Когато осиновителите й се настаниха на леглото на Карл, тя започна с треперещ глас:

— Някакви пари бяха откраднати днес в училище.

— Вече знаем — спокойно изрече пасторът. — Директорът на училището ни позвъни. Господин Дъвкан, изглежда, е убеден, както и учителката ти, че ти си ги взела.

Джули вече беше решила, че без значение какви болезнени и несправедливи неща ще кажат, тя няма да ги умолява, да се извинява или да унижава себе си по какъвто и да е начин. Обаче не беше предвидила силната болка, която щеше да й причини раздялата с новото семейство.

— Ти ли открадна парите, Джули?

— Не съм аз! — извика тя.

— Е, значи не е тя — пасторът и Мери Матисън се изправиха, като че ли бяха решили, че освен крадла тя е и лъжкиня, и момичето започна да моли и да се извинява въпреки твърдото си първоначално намерение.

— Къ-къ-кълна се, не съм взела парите за обяда — силно хълцаше, като усукваше края на пуловера си. — Аз ви обещах, че няма да лъжа и да крада повече, и не съм го правила. Не съм! Моля ви, умолявам ви, повярвайте ми!

— Ние наистина ти вярваме, Джули.

— Аз се промених, наистина се промених и… — изведнъж престана да плаче и ги погледна недоверчиво, съвсем объркана. — Вие… ми вярвате?! — прошепна.

— Джули — отговори новият й баща, като протегна ръка към лицето й. — Когато дойде да живееш при нас, те помолихме да ни обещаеш, че с лъжите и кражбите е свършено. Ти ни даде дума, а ние ти гласувахме доверие, спомняш ли си?

Джули кимна, като си припомни съвсем ясно онзи миг преди три месеца, след това погледна към усмихнатото лице на майка си и се хвърли разплакана в прегръдките й.

— Хайде, успокой се — каза Джеймс Матисън с усмивка и погледна грейналите очи на жена си. — Остави майка си да приготви вечерята и се довери на добрия Бог да се погрижи за откраднатите пари.

При споменаването на добрия Бог Джули внезапно се вцепени, после изхвърча от стаята, като извика през рамо, че ще се върне да подреди масата за вечеря. В напрегнатата тишина, последвала ненадейното й излизане, пасторът разтревожено се обади:

— Точно сега не бива да ходи никъде. Все още е твърде разстроена, а и скоро ще се стъмни. Карл — добави той, — иди да видиш какво, за Бога, става с нея.

— И аз отивам — каза Тед, вече измъкнал якето си от шкафа.

Джули сграбчи замръзналата месингова дръжка и с мъка успя да отвори тежката врата на църквата, в която баща й беше пастор. Бледа студена светлина се процеждаше през високите прозорци. Момичето мина по пътеката, спря пред олтара и вдигна, искрящ поглед към дървения кръст. След малко плахо промълви:

— Безкрайно Ти благодаря, че накара семейство Матисън да ми повярват. Уверена съм, че ТИ си ТОЗИ, който ги накара, защото това е истинско чудо. Няма да се разочароваш — обеща тържествено тя. — Ще стана толкова съвършена, че всички ще се гордеят с мен. — Тя се обърна да си тръгне, но пак отново се върна. — А… и ако имаш време, нека господин Дънкан да открие истинския крадец. Иначе аз ще опера пешкира, а няма да е справедливо.

 

 

След вечеря Джули отново почисти стаята си. Докато се къпеше, изтърка мястото зад ушите си два пъти. Беше решила толкова твърдо да стане съвършена, че когато Тед и Карл я повикаха да поиграе с тях на думи, дори и не помисли да надникне в най-долните квадратчета, за да си избере букви, с които знаеше повече думи.

Още в понеделник един от седмокласниците беше заловен с шест бири, с които щедро почерпил няколко приятелчета. Пликът с надпис „Пари за обяд — класа на госпожица Абът“ бе намерен в празната кутия.

Джули получи официално извинение от учителката си пред целия клас и още едно — насаме, дадено неохотно от господин Дънкан.

Същия следобед тя слезе от училищния автобус пред църквата и остана вътре петнадесет минути, после хукна към къщи, за да съобщи новината. Влетя вътре с почервеняло от студа лице и нетърпеливо изтича в кухнята, където Мери Матисън приготвяше вечерята.

— Мога да докажа, че не съм взела парите за обяда — задъхано изрече, като поглеждаше в очакване ту към майка си, ту към братята си.

Мери Матисън я погледна озадачено, с усмивка, после продължи да реже моркови. Карл едва повдигна очи от скицата на етаж от къща — част от училищния му проект „Бъдещи архитекти на Америка“, а Тед й се усмихна разсеяно и продължи да чете филмовото списание със Зак Бенедикт на корицата.

— Ние знаем, че не си ги взела ти, скъпа — най-сетне отговори госпожа Матисън. — Нали ни каза, че не си ти.

— Така е. Ти наистина ни го каза — напомни й Тед и обърна страницата на списанието.

— Да… но сега мога да ви накарам наистина да ми повярвате. Имам предвид, че мога да го докажа — извика детето, а погледът му шареше по спокойните им лица.

Майка й остави морковите и започна да разкопчава якето й. С мека усмивка тя каза:

— Ти вече го доказа. Нали ни даде думата си, помниш ли?

— Да, но думата не е сигурна.

Госпожа Матисън я погледна право в очите.

— Не, Джули. Сигурна е. Напълно сигурна — и добави: — Ако винаги си честна с хората, както с нас, думата ти ще бъде достатъчна.

— Били Несбит отмъкнал парите, за да купи бира на приятелите си — настоя момичето в упорития си протест срещу този жалък завършек. После каза, тъй като не можа да се въздържи: — Откъде сте сигурни, че винаги ще ви казвам истината и няма да крада повече?

— Сигурни сме, защото те познаваме — отсече майка й. — Познаваме те, вярваме ти и те обичаме.

— Да, сестричке, така си е — усмихна се Тед.

— Да, така е — потвърди Карл, като вдигна очи от проекта си и кимна.

Джули усети как сълзите парят в очите й и бързо се извърна настрани, но денят стана превратен момент в живота й. Семейство Матисън бяха предложили своя дом, любов и доверие на нея — не на някое друго дете с късмет. Тези прекрасни, сърдечни хора бяха нейното семейство завинаги, не само за малко. Те знаеха всичко за нея и въпреки това я обичаха.

Тя разцъфна от обичта им като нежен цвят, разтворил листчетата си на слънцето. Зае се с уроците си с още по-голямо усърдие и сама се изненада от лекотата, с която ги усвояваше. Когато настъпи лятото, помоли родителите си за разрешение да посещава и лятното училище, за да навакса повече от пропуснатите уроци.

През зимата бе организирано тържество по случай рождения ден на Джули, на което тя получи първите подаръци в живота си. Когато и последният пакет беше отворен, семейството й подари най-скъпия от всички подаръци.

Той бе изваден от един кафяв плик. Вътре имаше голям лист хартия с красиво отпечатани в горната му част букви: „Иск за осиновяване“.

Джули ги гледаше с насълзени очи, притиснала документа до гърдите си.

— За мен ли е? — пое си дъх тя.

Братята й, не разбрали точно причината за сълзите й, заговориха едновременно:

— Ние просто… само искахме да стане официално, Джули… Само това… за да можеш да носиш името Матисън като всички нас — каза Карл.

Тед добави:

— Така е… Ако не си сигурна, че искаш, не е задължително да се съгласяваш…

Джули се хвърли в прегръдките му и извика:

— Сигурна съм! Напълно съм сигурна!

Нищо не можеше да помрачи радостта й. Същата вечер, когато двамата я поканиха на кино да гледат своя любим герой Зак Бенедикт, веднага се съгласи, въпреки че не разбираше защо го намират за толкова готин. Щастлива седеше между тях и разсеяно гледаше филма. В него се разказваше за висок, тъмнокос младеж, който не правеше нищо друго, освен че караше мотор, биеше се, изглеждаше отегчен и някак си студен.

— Какво ще кажеш за филма? Зак Бенедикт е супер, нали? — попита я Тед, когато излязоха от киното.

Правилото на Джули да говори истината беше по-силно от желанието й да се съгласява с любимите си братя за всичко.

— Малко е… всъщност… струва ми се малко стар — каза и потърси подкрепата на трите момичета, които бяха с тях в киното.

Тед изглеждаше като ударен от гръм.

— Стар? Та той е само на двадесет и една! Но наистина е преживял много. Четох в едно филмово списание, че се издържал сам от шестгодишна възраст. Живял някъде на запад и работел в ранчо, за да си изкара прехраната. Сигурно се сещате — укротявал коне. После участвал в родео. Известно време обикалял из страната с банда рокери. Зак Бенедикт… — в гласа му се долавяше силен копнеж — Зак Бенедикт е истински мъж.

— Да, но той изглежда… студен — възпротиви се Джули. — Студен и даже лош.

Момичетата се засмяха високо при тези думи, но тя смяташе, че критиката й с основателна.

— Джули — каза Лори Полсън, — Закари Бенедикт е великолепен и невероятно секси. Всички смятат така.

Джули, която знаеше, че Карл харесва Лори, веднага го защити.

— Добре де, аз не мисля така. Не ми харесват очите му. Има кафяви, лоши очи.

— Очите му не са кафяви, а златисти. И са необикновено секси, попитай който и да е.

— Джули не може да съди за тези неща — намеси се Карл, като се отдалечи от тайната си любов и се присъедини към Тед, за да си ходят вкъщи. Твърде малка е.

— Не съм малка, за да знам — отвърна хитро тя, — че вие двамата сте далеч по-хубави от Зак Бенедикт.

При това хвалебствие Карл погледна към Лори с усмивка, която трябваше да подчертае превъзходството му и се поправи:

— Все пак Джули е твърде зряла за възрастта си.

Брат им все още беше погълнат от приказния живот на филмовия герой:

— Само си представете — да се издържаш сам от дете, да работиш в ранчо, да яздиш коне… да хващаш коне с ласо…