Джудит Макнот
Съвършенство (1)

Пролог

1976

Маргарет Станхоуп стоеше на вратата към верандата — аристократичното й лице бе застинало в ледена маска, докато наблюдаваше как икономът поднася напитки на внуците й, завърнали се току-що от различните си частни училища за лятната ваканция.

Долу, в тучната долина, бе сгушен град Риджмонт. Ясно се различаваха криволичещите улици с дървета от двете им страни, добре поддържаният парк и старомодният търговски център. Вдясно, сред хълмистите възвишения се издигаше сградата на местния клуб. Точно в центъра на града бяха разположени тухлените сгради на завода „Станхоуп“, който осигуряваше препитанието на повечето местни хора. Като във всички американски градчета в Риджмонт строго се спазваше социалната йерархия и семейство Станхоуп безусловно се намираше на върха на обществената стълба, а имението Станхоуп — на най-високия Риджмонтски хълм.

Ала днес Маргарет Станхоуп не мислеше за завидното социално положение, което заемаше от самото си раждане, и което след брака й бе станало още по-високо. Съзнанието й бе заето със зашеметяващия удар, който се канеше да нанесе на тримата си отвратителни внуци. Най-малкият от тях — Алекс, на шестнадесет години, забеляза, че тя го наблюдава, и неохотно си взе чай с лед вместо шампанско. „Със сестра си си приличат като две капки вода“ — помисли си с презрение Маргарет, докато ги наблюдаваше — невъзпитани, безхарактерни, развратни и безотговорни. Пиеха твърде много, харчеха твърде много, обичаха комара — бяха прекалено разглезени деца, които не знаеха какво е самоконтрол. Но всичко това скоро щеше да свърши.

Проследи с поглед иконома, който поднасяше таблата на облечената с тясна жълта рокля с дълбоко деколте Елизабет. Като видя, че очите на баба й я следят, седемнадесетгодишната Елизабет хвърли към нея предизвикателен, високомерен поглед и с детински жест, показващ явно неподчинение, си взе две чаши шампанско. Маргарет я изгледа, но не каза нищо. Внучката й бе копие на майка си — повърхностна, прекомерно сексапилна, несериозна и чувствена жена, загинала преди осем години при катастрофа заедно със сина на Маргарет. Четирите им деца останаха сираци. Полицейският доклад посочваше, че и двамата са били в нетрезво състояние, а колата се е движела с превишена скорост от сто и шестдесет километра в час. Шест месеца по-късно, пренебрегвайки както напредналата си възраст, така и лошото време, съпругът на Маргарет бе загинал, докато пилотирал собствения си самолет — предполага се, че е отивал на риболов. „Двадесет и пет годишната манекенка, която е пътувала с него, вероятно му е помагала да закача стръв на въдицата си“ — мислеше си Маргарет със студено безразличие, фаталните злополуки бяха красноречиви доказателства за разврата и нехайството, които съпътстваха живота на мъжете от фамилията Станхоуп от много поколения насам. Всеки един от тях — безочлив, дързък и красив, бе живял с мисълта, че е безсмъртен и че не дължи обяснения никому.

Вследствие на това Маргарет цял живот се бе уповавала на своето достойнство и самоконтрол, докато развратният й съпруг беше прахосвал състоянието си, отдавайки се на пороците си, и бе научил внуците си да живеят точно като него. Миналата година, докато тя спеше на горния стаж, той бе довел вкъщи проститутки и заедно с внуците си се беше забавлявал с тях. Всички бяха от един дол дренки, с изключение на Джъстин. Любимото й момче…

Учтив, разумен и трудолюбив, той бе единственият от четиримата й внуци, който приличаше на мъжете от нейния род, и тя го бе обичала с цялото си същество. Но сега Джъстин беше мъртъв, за разлика от брат си Закари, чиято жизненост изпълваше Маргарет с гняв. Тя извърна глава и го видя да тича по каменните стъпала към верандата. Омразата, която забушува в гърдите й при вида на високия, тъмнокос, осемнадесетгодишен младеж, беше почти непоносима. Стисна чашата си и едва се пребори с непреодолимото желание да я запрати право в загорялото му лице.

Закари Бенедикт Станхоуп, кръстен на съпруга на Маргарет, изглеждаше точно като дядо си на тази възраст, но не това пораждаше нейната ненавист. Имаше много по-сериозни причини и младежът отлично ги знаеше. След малко най-сетне щеше да си плати за онова, което бе извършил. Тя не можеше да получи пълно възмездие и презираше своята безпомощност почти толкова, колкото мразеше него.

Изчака, докато икономът му поднесе чаша шампанско, и бавно излезе на верандата.

— Сигурно се питате защо съм свикала този малък семеен съвет точно днес — започна тя.

Закари я наблюдаваше безмълвно, облегнат на перилата, но Маргарет забеляза изпълнения с досада поглед, който си размениха Алекс и Елизабет, настанили се до засенчената с чадър маса. Несъмнено копнееха да избягат от верандата и да се срещнат с приятелите си, тийнейджъри досущ като тях — слабохарактерни, безнравствени търсачи на силни усещания, които правеха всичко каквото поискат, защото знаеха, че парите на семействата им ще ги спасят от неприятните последствия.

— Виждам, че изгаряте от нетърпение — обърна се тя към тях. — Така че ще пристъпя направо към въпроса. Сигурна съм, че на нито един от вас не му е хрумвало да се замисли за нещо толкова досадно като финансовото си състояние. В действителност дядо ви беше толкова зает със „социалните си контакти“ и така твърдо убеден в собственото си безсмъртие, че не успя да постави наследството ви под нужното попечителство. Вследствие на това аз упражнявам пълен контрол върху състоянието му. В случай, че се питате какво общо има това с вас, ще побързам да ви обясня — усмихна се доволно и продължи: — Докато вие двамата все още ходите на училище, ако подобрите оценките си и се държите по начин, който намирам за приемлив, ще продължа да плащам обучението ви и ще ви позволя да задържите луксозните спортни коли. Това е решението ми.

Реакцията на Елизабет беше по-скоро продиктувана от объркване, отколкото от тревога.

— А какво ще стане със сумата, отпускана ми за лични разходи, когато постъпя в колеж през следващата година?

— Няма да получиш пари за никакви „лични разходи“. Ще живееш тук и ще посещаваш колежа с двегодишен курс на обучение! Ако през тези две години докажеш, че заслужаваш доверието ми, но само при това условие, ще ти позволя да се преместиш в друго училище.

— Колеж с двегодишно обучение! — повтори момичето, вбесено от мисълта. — Сериозно ли говориш?

— Сама ще се увериш, Елизабет. Опитай се да не ми се подчиниш и ще те оставя без пукнат цент. Ако науча за още някое от пиянските ви събирания, за наркотиците и за развратния ви живот, няма да получите абсолютно нищо — хвърли поглед към Александър и добави: — В случай, че все още имаш някакви съмнения, всичко това се отнася и за теб. И още нещо — през есента няма да се върнеш в Екзитър, а ще завършиш гимназиалното си образование тук.

— Не можеш да ни причиниш всичко това! — избухна той. — Дядо никога нямаше да ти го позволи!

— Нямаш право да се бъркаш в живота ни — изхленчи Елизабет.

— Ако не ти харесва предложението ми — уведоми я Маргарет с глас, нетърпящ възражения, — предлагам ти да започнеш работа като сервитьорка или да си намериш сводник, защото това са единствените професии, подходящи за теб в момента.

Изгледа пребледнелите им лица и кимна със задоволство. Александър внезапно попита:

— А какво ще стане със Зак? Оценките му от Йейл са чудесни. Няма да го принудиш да живее тук, като нас, нали?

Дългоочакваният момент най-сетне бе настъпил.

— Не — каза тя, — няма да го накарам — обърна се към Закари, за да вижда лицето му, и отсече:

— Махай се! Напусни този дом и не се връщай! Не желая да те виждам и да чувам името ти!

Ако не бе рязкото стисване на челюстите му, щеше да си помисли, че думите й не го засягат. Не поиска обяснение, защото знаеше отговора. Несъмнено бе очаквал това да се случи от момента, в който тя постави условията си на сестра му. Безмълвно се изправи и понечи да вземе ключовете от колата, които бе захвърлил на масата. Но разгневеният глас на Маргарет накара ръката му да застине още преди да успее да ги докосне.

— Остави ги! Няма да вземеш нищо, освен дрехите на гърба си!

Той отдръпна ръка и погледна към брат си и сестра си, като че ли очакваше да се намесят, но те мълчаха — бяха прекалено погълнати от собственото си нещастие или твърде уплашени, че ще ги сполети съдбата му, ако предизвикат Маргарет.

Тя презираше и двамата заради малодушието и предателството им, но в същото време се постара никой от тях да не прояви в бъдеще прикривана в момента смелост.

— Ако някой от двама ви го потърси — предупреди ги, когато Закари се обърна и тръгна към стъпалата, — ако някой посети събиране, на което присъства и той, ще ви сполети същата участ, ясно ли е?

Предупреждението, което отправи към омразния й внук, бе по-различно:

— Закари, ако мислиш да се възползваш от благоволението на някого от приятелите си, не си прави труда. Заводът „Станхоуп“ осигурява работа на повечето хора в града, а аз съм единственият собственик. Никой няма да рискува да предизвика гнева ми и да изгуби работата си.

Думите й го накараха да се обърне на последното стъпало и от смразяващото презрение в погледа му тя със закъснение разбра, че не беше и помислял да приема подаяния от приятели. Но най-много я порази онова, което прочете в очите му. Дали не беше терзание? А може би гняв? Или страх? Тя искрено се надяваше да е изпитвал всичко това.

Фургонът намали скоростта и тромаво спря пред самотния младеж, който крачеше по банкета на магистралата, преметнал през рамо спортно яке и привел глава, като че се бореше със силния вятър.

— Хей! — извика Чарли Мърдок. — Ще се качиш ли?

Кехлибарените очи на непознатия се втренчиха в него и в първия момент младежът изглеждаше напълно объркан, сякаш се разхождаше насън по магистралата. После кимна. Докато пътникът се качваше в кабината, Чарли забеляза скъпите му панталони от щавена кожа, излъсканите му мокасини, стилната му прическа, и предположи, че е взел колежанин, който по някаква причина пътуваше на автостоп. Опита се да завърже разговор с него.

— В кой колеж учиш?

Момчето преглътна с усилие, но когато отговори, тонът му беше студен и необщителен.

— Не уча в колеж.

— Да не би колата ти да се е повредила?

— Не.

— Може би семейството ти живее наблизо.

— Нямам семейство.

Въпреки резкия тон Чарли, чиито трима сина вече живееха в Ню Йорк, разбра, че момчето се напряга с всички сили, за да прикрие чувствата си. Изчака няколко минути, сетне попита:

— Как се казваш?

— Зак… — отговори младежът и след кратко колебание добави: — Бенедикт.

— Къде отиваш?

— Където и ти.

— Отивам чак до Уест Коуст, Лос Анжелис.

— Чудесно — заяви Зак с тон, който подсказваше, че разговорът е приключил. — Всъщност няма особено значение.

Едва след няколко часа младежът попита:

— Имаш ли нужда от помощ за разтоварването на камиона, когато стигнеш до Лос Анжелис?

Чарли го изгледа изпод око, като си припомни първите си впечатления от Зак Бенедикт — облечен като богаташко дете, говори като богаташко дете, но именно това богаташко дете очевидно беше закъсало с парите, чувстваше се не на място и явно не му вървеше. Беше готов да преглътне гордостта си и да се залови с физическа работа, което показваше, че е момче с характер.

— Изглеждаш като човек, който доста лесно ще се справи с тежките товари — каза Чарли, като хвърли одобрителен поглед към дългото, добре развито мускулесто тяло на Бенедикт. — Тежести ли си вдигал?

— Тренирах бокс в… Тренирах бокс.

„В колежа“ — довърши наум мисълта му Чарли и може би защото Бенедикт по някакъв начин му напомняше за собствените му синове на тази възраст, когато се опитваха да се справят с неприятностите, или пък защото долавяше, че проблемите му са отчайващо сериозни, но той реши да му намери някаква работа. Стигнал до това решение, шофьорът подаде ръка:

— Казвам се Мърдок, Чарли Мърдок. Не мога да ти плащам много, но когато стигнем Лос Анжелис, поне ще имаш възможността да видиш истинско филмово студио. Този камион е натоварен с реквизит, който принадлежи на „Импайър Студиос“. Подписах с тях договор за доставка. Ако ми свършиш добра работа, мога да те представя на службата за наемане на работници.

— Много благодаря. Никога няма да го забравя — отговори Бенедикт с глас, прегракнал от облекчение, смущение и признателност.