Джудит Макнот
Съвършенство (48)

47

Телефонното обаждане, за което Джули се молеше и очакваше, дойде съвсем неочаквано няколко дни по-късно.

— А, Джули — повика я секретарката на директора, когато тя влезе в кабинета да остави разписанието на часовете си за деня, — някакъв господин Станхоуп те търсеше тази сутрин.

Джули я погледна, преди да се сети за името, но после изстина от изненада.

— Какво каза? — попита.

— Спомена, че искал да запише сина си в твоя клас за деца с физически недъзи. Казах му, че нямаме места.

— Защо, за Бога, си му отговорила така?

— Защото чух господин Дънкан да казва нещо за това, че класовете са пълни. Както и да е, господин Станхоуп заяви, че въпросът е спешен и че ще позвъни отново в седем часа тази вечер. Отвърнах му, че е безполезно, тъй като никой от учителите ни не работи до толкова късно.

Джули разбра, че Зак нарочно не е позвънил в дома и, тъй като се опасявал, че телефонът й се подслушва. Може би нямаше да опита отново. Младата жена не успя да сдържи гнева си:

— Щом е казал, че е спешно, защо не ме повика от класната стая?

— Учителите нямат право да провеждат лични разговори по време на часовете. Нареждане на господин Дънкан. Изрично нареждане.

— Очевидно това нямаше да е личен разговор. Каза ли дали възнамерява да ми позвъни вечерта вкъщи или тук?

— Не.

Точно в седем часа телефонът иззвъня и тя бързо вдигна слушалката.

Гласът на Зак звучеше още по-дълбок по телефона, но беше студен, груб и рязък.

— Сама ли си, Джули?

— Да.

— Съществуват ли думи на света, с които да те разубедя от налудничавата идея да дойдеш при мен?

Не това искаше да чуе тя.

— Да, съществуват — нежно отвърна тя. — Можеш да ми кажеш, че написаното от тебе е лъжа.

— Добре — отвърна той. — Всичко е лъжа.

Джули стисна здраво слушалката и затвори очи.

— А сега ми кажи, че не ме обичаш, скъпи.

Той дълбоко пое дъх и изрече умоляващо:

— Не ме карай да изрека това. Моля те!

— Толкова те обичам! — горещо прошепна тя.

— Не ми причинявай това, Джули…

Тя се усмихна, защото внезапно почувства, че ще спечели битката.

— Не мога да спра — каза нежно. — Не мога да престана да те обичам. Има само едно решение, което съм склонна да приема, и го оставям на теб.

— Господи, това не е…

— Запази молитвите си за по-късно, скъпи — прошепна закачливо. — Ще си изтъркаш коленете от молитви, когато дойда при теб. Ще се молиш да се науча да готвя по-добре, да те оставя да поспиш малко през нощта за разнообразие, да спра да раждам деца от теб…

— О, Джули… недей. За Бога, не го прави!

— Да не правя какво?

Той пое дълбоко дъх, но замълча. Мълчанието продължи толкова дълго и Джули си помисли, че никога няма да й отговори. Най-сетне той с усилие проговори:

— Никога… не преставай да ме обичаш.

— Ще се закълна пред свещеник, проповедник или будистки монах.

Той неволно се засмя и споменът за ослепителната му усмивка изпълни сърцето й с болка. Следващите му думи бяха:

— За женитба ли говорим?

— Аз — да.

— Трябваше да очаквам, че ще настояваш за това.

— Не искаш ли да се ожениш за мен?

— Искам, и то отчаяно.

— В такъв случай кажи ми как да дойда при теб и какъв размер пръстени носиш?

Още една мъчителна пауза, която нервите й едва издържаха. После той отново заговори и всичко друго изчезна за нея, освен думите му и невероятното чувство на лекота, което премина през душата й.

— Добре. Ще те чакам на летището в Мексико Сити след осем дни — във вторник вечерта. Рано във вторник сутринта се качвай на колата си и тръгвай за Далас. Когато стигнеш, вземи кола под наем на името си и я закарай до Сан Антонио, но не я връщай. Остави я на паркинга за коли под наем на летището — те ще я открият рано или късно. С повече късмет полицията ще помисли, че си тръгнала в някоя посока с кола вместо със самолет и няма да започнат да проверяват летищата толкова бързо. Цялото пътуване няма да ти отнеме повече от няколко часа. Билетът за самолета в четири часа за Мексико Сити на името на Сюзън Арлънд ще те чака на билетното гише на летището. Някакви въпроси дотук? Джули се усмихна при мисълта, че той е очаквал разговорът да приключи по този начин, защото очевидно вече беше съставил план за действие.

— Само един въпрос. Защо не мога да те видя по-скоро?

— Защото трябва да ти обясня още някои подробности. Когато напускаш къщата си във вторник, не вземай никакъв багаж със себе си. Не стягай куфари, не прави нищо, което подсказва, че заминаваш. Трябва непрекъснато да си нащрек, за да си сигурна, че не те следят. Ако те следят, свърши си някаква работа, после се върни вкъщи и чакай да се свържа отново с теб. Дотогава следи пощата си. Отваряй всяко писмо, дори и рекламната поща. Ако има някакви промени в плана, някой ще се свърже с теб. Не можем да използваме домашния ти телефон, защото съм сигурен, че се подслушва.

— Кой ще се свърже с мен?

— Нямам дори и бегла представа, но когато това стане, не искай от човека да се представи.

— Добре. — Джули свърши със записките по напътствията му. — Не мисля, че ме следят. Пол Ричардсън и Дейвид Инграм — двамата агенти на ФБР, които бяха тук, се отказаха и се върнаха в Далас още миналата седмица.

— Как се чувстваш?

— Чудесно.

— Някакви прилошавания сутрин или нещо подобно?

— Аз съм жена, която се радва на добро здраве. Мисля, че тялото ми е създадено да ражда бебета. И че е създадено точно за теб.

Той преглътна шумно.

— Дразни ме сега, но знай, че после ще ти го върна.

— Обещаваш ли?

Тогава Зак се засмя — онзи гърлен смях, който я стопляше.

— Липсваш ми. Господи, колко ми липсваш! — сякаш че се страхуваше да не би двамата прекалено да се отпуснат, той добави: — Разбираш ли, че дори няма да имаш възможност да се сбогуваш със семейството си? Можеш да им оставиш писмо, някъде, където ще могат да го открият няколко дай след заминаването ти. След това няма да можеш да се свържеш отново с тях.

Джули затвори очи.

— Знам.

— И си готова да го направиш?

— Да.

— Ужасно начало на съвместния ни живот — напрегнато каза той, — да се откъснеш от семейството си и да прекъснеш всички връзки с тях. Също като да предизвикаш проклятие.

— Не говори така! С прощалното си писмо ще ги накарам да разберат. Между другото да ги напусна, за да дойда при теб, е на практика съвсем като в Библията! — За да го поразсее от мрачното настроение, попита:

— Какво правиш в момента? Прав ли си или седнал?

— Намирам се в хотелска стая, седнал съм на леглото и разговарям с теб.

— Отседнал си в хотел?

— Не, наел съм стаята, за да мога да използвам телефона необезпокояван и за да бъде връзката със САЩ чиста.

— Искам да си легна тази нощ и да виждам онова, което виждаш ти, когато заспиваш.

— В момента спя в лодка — стени от тиково дърво, месингова лампа, малък гардероб и твоя снимка на стената, която съм изрязал от вестник.

— Това ли виждаш, когато заспиваш?

— Аз изобщо не спя, Джули. Просто мисля за теб. Харесваш ли лодки?

— Обожавам лодките, Зак — промълви тя, като се опитваше да прикрие паниката в гласа си, — портиерът се върти отвън пред стъклената стена. Сигурна съм, че не ме чува, но обикновено не се мотае наоколо.

— Приключвам. Продължавай да говориш по телефона, след като затворя. Опитай се да го заблудиш с разговор за нещо незначително, ако можеш.

— Добре… Почакай, той отмина. Сигурно му е трябвало нещо от склада.

— Така или иначе е по-добре да приключваме. Ако трябва да се погрижиш за нещо, преди да заминеш, направи го през следващата седмица. Има още нещо, което трябва да ти кажа — тихо каза той.

— Какво е то?

— Всяка дума от онова писмо е искрена.

— Зная — тя почувства, че се готви да затвори, и бързо добави: — Преди да затвориш, какво мислиш за разкритията на Мат относно Остин? Въпреки че според Мат нищо не може да се направи по законен път, трябва да има някакъв…

— Стой настрани от това — предупреди я Зак, гласът му стана леденостуден. — Остави Остин на мене. Има други начини да се справя с него, без да намесвам Мат.

— Какви начини?

— Не ме питай. Ако имаш някакви проблеми с приготовленията, не се обръщай към Мат за помощ. Това, което вършим, е незаконно и не мога да го забърквам още. Направеното от него е достатъчно.

Джули леко потрепери от думите му.

— Кажи ми нещо хубаво, преди да затвориш.

— Нещо хубаво. Какво имаш предвид?

Джули се почувства леко засегната от неспособността му да измисли нещо, но тогава той дрезгаво изрече през смях:

— Ще си лягам точно след три часа. Бъди с мен в леглото. И когато затвориш очи, ще се намериш в обятията ми.

Гласът й се превърна в развълнуван шепот:

— Обожавам това.

— Прегръщам те всяка нощ, откакто сме разделени. Лека нощ, любима.

— Лека нощ.

Той затвори и в последния момент тя се сети за напътствията му да продължи да говори. Вместо да се преструва, се обади на Кетрин и разговаря с нея около половин час.

— Лека нощ, Хенри — извика весело тя.

— Лека нощ, госпожице Джули — отвърна портиерът, който се мотаеше в коридора.

Младата жена излезе от задния вход. Хенри си тръгна от същата врата три часа по-късно, след като позвъни на някакъв телефонен номер в Далас.