Джудит Макнот
Съвършенство (28)

27

Сцената, на която бе станала неволен свидетел, не излизаше от главата й, докато тичаше в снежната виелица към гаража. С треперещи пръсти Джули навлече скиорския костюм, сложи си ръкавиците и каската и забута снегохода към вратата, страхувайки се да го запали, за да не би Зак да чуе шума на двигателя. Вече навън, тя се метна на седалката, закопча каската и завъртя ключа. Моторът се оказа много по-безшумен, отколкото бе очаквала. Секунди по-късно вече летеше по снега към гората, като се мъчеше да запази равновесие и се молеше Зак да не я последва.

Разтреперана от страх и въодушевление, Джули балансираше по склона между дърветата и се опитваше да управлява машината, като едновременно с това внимаваше да заобикаля опасните клони и камъни по снега. Щом се отдалечеше на достатъчно разстояние от къщата и се убедеше, че Зак не е по петите й, щеше да се насочи към магистралата, но засега беше по-разумно да кара из гората. Усещаше, че вятърът се е усилил и е започнала истинска снежна фъртуна.

Радостта й, че е успяла, се помрачи от спомена за мъката на мъжа, от когото бягаше. Хрумна й, че един закоравял убиец не би изживявал така смъртта на своя другар по килия.

Джули се извърна да се увери, че никой не я преследва, и едва не се блъсна в едно дърво, но успя навреме да извърти кормилото.

Зак се изправи и апатично огледа изпочупените уреди и съдове на пода.

— По дяволите! — възкликна глухо и посегна към гарафата с бренди. Наля си малко в една чаша и го изпи на един дъх, опитвайки се да притъпи болката си. В главата му продължаваше да звучи веселият глас на Дом, който четеше последното писмо от майка си: „Хей, Зак, Джина се жени! Хич не ми се ще да пропускам тая сватба!“ Спомняше си и разни други неща, думите на Сандини: „Зак, ако ти потрябва фалшив паспорт, хич не си и помисляй да ходиш при някакъв си Робин Шварц, за когото никой не е и чувал! Идваш при мен и аз те свързвам с Уоли Невестулката — най-добрия фалшификатор в страната, да знаеш! Позволи ми да ти помогна, Зак…“

Е, беше му разрешил и в резултат Дом бе мъртъв заради него.

„Ей, Зак, падаш ли си още по суджуците на мама? Имам много…“

Стоеше до прозореца и се взираше в снежния човек на Джули. Струваше му се, че Дом е някъде наблизо. Приятелят му можеше да се радва и на най-дребните неща. Ако сега беше с тях, сигурно би помогнал на Джули за снежния човек…

Внезапно Зак излезе от вцепенението си. Очите му бързо обходиха двора. Джули!

— Джули! — изкрещя той, изтича до задната врата и я отвори със замах. Силният вятър го блъсна в лицето. — Джули, прибирай се, преди да си замръзнала… — Погледът му бе привлечен от дълбоките следи, които вече се запълваха с нов сняг. Той ги проследи до гаража зад къщата.

— Джули! — извика, като блъсна вратата на гаража. — Какво, по дяволите, търсиш тук…

Пое си рязко дъх, невярващ на очите си. Погледът му се спря на подаващия се изпод брезента снегоход до вратата — точно пред нея започваха две следи, водещи към гората.

Само преди минута би се заклел, че след съобщението за смъртта на Дом едва ли е възможно да чувства по-голяма ярост и отчаяние, но гневът и предчувствието за надвиснало нещастие, които го обзеха сега, бяха несравнимо по-силни.

Малко след като излезе от гората и насочи снегохода по стръмния, ограден с дървета път, по който бяха дошли, Джули усети непоносимия, проникващ до костите студ. Снегът биеше право в лицето й, влизаше в очите й, устните, ръцете и краката й бяха изтръпнали от студ. Снегоходът хлътна в една вдлъбнатинка на пътя и се плъзна встрани, но когато опита да забави ход, крайниците й реагираха толкова бавно, че това едва не се оказа фатално.

Единственото нещо, което студът не бе успял да притъпи, бе паническият й страх, че Зак ще я настигне и ще осуети бягството й. Грозеше я и друга опасност — да загуби пътя си в бурята и да загине, погребана под леда. Представи си как напролет намират прекрасно съхраненото й от студа тяло, все още облечено в морскосиния екип и каска в същия цвят, избирани така, че да отиват на снегохода й. „Прекрасен край — помисли си тя с тъга за момиченцето от бедняшките квартали на Чикаго, която едничка мечта бе да е съвършено.“ Между клоните на дървета под нея се мярна виещото се около планинския масив шосе, но отсечката към него беше почти вертикална и още по-опасна поради дърветата и огромните, покрити със сняг камъни.

Хрумна й, че може би трябва да слезе от снегохода и да се опита да се стопли някак, но не искаше да губи време. Ако снегът бе затрупал следите й от гаража до гората, когато Зак откриеше бягството й, щеше да реши, че е тръгнала по шосето и щеше да я настигне много по-бързо, отколкото ако проследеше зигзагообразния й път между дърветата. Джули хвърли поглед през рамо и сподави вика си. Макар и все още далеч, точно над нея един друг снегоход изхвърча от гората и се насочи към шосето. Човекът на него се бе привел ниско над кормилото и ловко заобикаляше изпречилите се пред него камъни и дървета.

Ужас и гняв изместиха всички други усещания, дори и сковаващия студ. Като се молеше Зак да не я е забелязал сред гъстите дървета, тя се огледа за място, където да завие и да спре, за да изчака той да я задмине. След поредния завой й се мярна малко плато. Джули се насочи точно между два камъка с почти човешки бой, натисна спирачките и профуча над ръба на планинския склон.

Платото се оказа много тясно. В продължение на няколко ужасяващо дълга секунди тя летеше право към няколко бора, след което носът на снегохода се спусна към земята подобно на излязла извън контрол ракета, целейки се в купчина дървета близо до потока. Джули усети как земното привличане сякаш изтръгва снегохода под нея в същия миг, в който клоните на един бор отвориха прегръдка, за да я посрещнат. Снегоходът се приземи на брега, превъртя се, хлъзгайки се по леда край водата и накрая спря.

Зашеметена от внезапно обзелото я чувство на облекчение и донякъде дезориентирана, Джули остана да лежи до бора, наблюдавайки втория снегоход, който плътно я следваше. С върховно усилие на волята тя се претърколи настрани, застана на колене и припълзя под дървото. Ските на другия снегоход прелетяха точно над скривалището и. Тя се отдръпна назад между клоните, въпреки че всъщност нямаше от какво да се тревожи — Зак изобщо не погледна в нейната посока. Беше забелязал, че обърнатият й върху леда снегоход ще бъде повлечен от буйните води на потока и цялото му внимание бе концентрирано върху това.

Без изобщо да разбира какво става, нито да си дава сметка за огромния си късмет, тя го проследи как скача от снегохода още преди да е спрял, и хуква към потока.

— Джули! — викаше Зак сред воя на вятъра, тръгвайки по тънкия лед край водата. Очевидно смяташе, че е паднала в потока — всъщност трябваше да е доволен, че се е отървал от едно излишно усложнение.

Джули реши, че той се опитва да си върне снегохода; погледът й се насочи към мястото, където бе захвърлил неговия. Можеше да стигне дотам доста по-бързо от Зак и да успее да избяга. Без да сваля очи от гърба му, тя изпълзя изпод дървото, изправи се и тихо пристъпи напред — смяташе да се придвижва на прибежки от дърво на дърво.

— Джули, отговори ми, за Бога! — изкрещя мъжът и съблече якето си. Ледът под краката му започна да се пропуква. Снегоходът й се надигна нагоре, пропадна в потока и веднага потъна. Зак сграбчи клоните на падналата трепетлика и за огромна изненада на Джули бавно се спусна в ледената вода.

Първо раменете, а после и главата му изчезнаха от погледа й. Тя притича до следващото дърво. След малко той отново се показа над водата, за да си поеме въздух, изкрещя името й още веднъж и пак се гмурна в потока. Джули достигна и последното дърво. Спря се и огледа повърхността на водата, която бе погълнала Зак. Казваше си, че Закари Бенедикт е само един престъпник, прибавил към другите си злодеяния и похищението й, и че за нея ще е най-добре да изчезне, докато още може. Съвестта й обаче й казваше, че ако сега го изостави и открадне снегохода му, той ще загине, защото се е опитал да я спаси.

Изведнъж тъмната му глава и рамене се показаха над водата до потопеното дърво и тя с облекчение възкликна, когато го видя да се измъква върху леда. Поразена от силата и волята му, Джули не откъсваше очи от него. Той се подпря на леда, за да се изправи, и запристъпя към мястото, където бе захвърлил якето си. Но вместо да се облече, Зак се свлече до дрехата близо до покрит със сняг камък точно до потока.

Парализирана от неспособността си да вземе решение, Джули го видя как вдига якето си. Облекчението, което изпита, когато реши, че Зак най-после ще се облече, отстъпи място на панически ужас, щом видя, че всъщност е решил нещо съвсем различно — той захвърли якето и бавно започна да разкопчава ризата си. После облегна глава на камъка и затвори очи. Вихрено танцуващите снежинки полепваха по лицето, косата и тялото му. Осъзна, че той дори няма да се опита да стигне до къщата! Очевидно смяташе, че бягайки от него, тя се е удавила, и бе решил, че за това трябва да си наложи смъртна присъда.

„Повярвай ми, че съм невинен!“ — беше я молил снощи Зак и сега Джули се убеди, че мъжът, който искаше да умре, защото е причинил смъртта й, не може да не е невинен.

Без да съзнава, че плаче и че е започнала да тича, тя се втурна по склона към него. Когато видя лицето му, съжалението и нежността, които изпита, едва не я накараха да коленичи. Красивото му лице със затворени очи изразяваше дълбоко и пълно разкаяние.

Забравила за студа, тя грабна якето му и му го подаде. Мъчително преглътна и прошепна с разтреперан глас:

— Печелиш! Хайде да си вървим у дома!

Когато видя, че Зак изобщо не реагира, тя се свлече на колене и започна да опитва да напъха безжизнените му ръце в ръкава на якето.

— Зак, събуди се! — изкрещя Джули. Едва сдържайки плача си, разтреперана, тя го притисна към гърдите си, за да го стопли с тялото си и нежно го залюля. — Моля те! — В гласа й се прокрадваха истерични нотки. — Моля те, стани! Не мога да те повдигна сама! Трябва да ми помогнеш! Моля те, Зак! Помниш ли как каза, че искаш някой да повярва в невинността ти? Преди не бях сигурна, но сега знам, че не си убил никого! Кълна ти се, че е така! Вярвам ти! Ставай! Моля те, стани!

Тялото му съвсем се отпусна. Явно вече бе в безсъзнание. Джули се паникьоса.

— Зак, не заспивай! — вече почти крещеше. Сграбчи ръката му да я напъха в ръкава, без да престава да му говори, надявайки се да го върне в съзнание. — Ще си отидем вкъщи! Ще спим заедно. Снощи много исках, но се страхувах. Помогни ми да те отведа у дома, Зак! — молеше го тя, докато обличаше и другата му ръка и закопчаваше ципа. — Ще се любим пред камината. Идеята ти харесва, нали?

Когато най-накрая се справи с якето, тя се изправи на крака и напрегна всичките си сили, за да опита да го издърпа нагоре, но загуби равновесие и се свлече на земята до него. Когато отново стана, изтича и докара снегохода до Зак. Наведе се над него, разтърси го и след като не успя да го събуди, затвори очи за кураж, вдигна високо ръка и с цялата си сила го зашлеви през лицето. За миг я погледна, след което веднага затвори очи отново. Без да обръща внимание на болката в замръзналите си пръсти, Джули го сграбчи за ръцете и започна да го дърпа.

— Не мога да намеря пътя за връщане без теб! Ако не ми помогнеш, просто ще загина! Това ли искаш? Зак, моля те, помогни ми! — извика тя. — Не ме оставяй да умра!

Секунда по-късно усети, че тялото в ръцете й вече не е толкова тежко; явно нещо в думите й го бе накарало да мобилизира всичките си сили и да се опита да се изправи на крака.

— Точно така! — задъхано изрече тя. — Стани! Помогни ми да се прибера и да се стопля!

Движенията му бяха ужасяващо бавни, когато отвори очи, погледът му бе мътен, но важното беше, че сега Зак искаше да й помогне. След няколко опита Джули успя да го изправи на крака, преметна ръката му през раменете си и го качи на снегохода. Той веднага се просна напред върху кормилото.

— Опитай се да ми помогнеш да се задържим — рече тя, подкрепяйки го с ръце и бързо седна зад него. Погледна нагоре към пътеката, по която бе пристигнал Зак, и като видя колко е стръмна, реши, че ще е най-добре да кара край потока с надеждата, че след поредния завой ще намери начин да се качи до моста и от там — на шосето. Приведе се ниско над Зак, за да го предпазва от вятъра с тялото си, и полетя напред по снега.

— Зак — прошепна в ухото му тя в отчаян опит да го държи в съзнание, а и за да забрави и собствения си ужас, — още трепериш! Това е добре. Значи температурата ти още не е паднала под критичния минимум. Прочетох това някъде.

Завиха и Джули насочи снегохода по единствената пътека, която смяташе, че ще могат да изкачат.