Джудит Макнот
Съвършенство (34)

33

Джули стоеше пред огромното огледало и си сушеше косата, докато Зак се бръснеше. Вместо да отиде в по-малката баня, както тя мислеше, че ще направи, той също се бе изкъпал тук. Имаше нещо твърде интимно в това да споделиш банята си с мъж, реши тя, нищо че въпросната баня бе колкото половината й къща и осигуряваше пълна самостоятелност. Но звуците се чуваха пределно ясно — шума от душа, течащата вода, когато се бръснеше. Преди да влезе в кабинката на душа, Джули прикри стъклената врата с една от големите пухкави кърпи, за да не може той да я види, когато мине покрай нея — предвидливост, която се оказа много необходима.

Загърната в друга зелена хавлия, тя тъкмо отиваше към спалнята, за да си вземе джинсите, когато Зак извика след нея:

— Облечи нещо от гардероба тук!

Стресната, защото това бяха първите му думи, откакто се бяха къпали заедно в банята, Джули се извърна и го видя да стои до мивката с насапунисано лице.

— Не. Снощи го направих и след това цяла вечер съжалявах. — Загледа го как се бръсне с отмерени, точни движения.

— Знаех си, че ще спорим по този въпрос! — каза той.

— Хубаво е поне веднъж аз да изляза победител в спор с теб!

Тя влезе в спалнята и се отправи към стола, на който бе сложила дрехите. Нямаше ги. Ядоса се и се върна в банята.

— Няма да облека чужди дрехи!

— Каква възбуждаща мисъл за ненаситник като мен — да те гледам как цял ден се разхождаш гола!

Джули строго отвърна:

— Искаш твърде много от мен, млади човече! Зак, полагам огромни усилия да се сдържам…

Той преглътна смеха си и реши, че тя изглежда прекалено хубава, за да си дава труда да й отговаря.

— Зак — заплашително започна, като продължаваше да настъпва към него, — искам да ми донесеш дрехите на секундата!

Младият мъж се засмя:

— И какво ще стане, ако не се подчиня на заповедите ви, госпожице Матисън? Сигурно ще ме оставите след часовете…

— Преговори по този въпрос няма да има — заяви му високомерно.

Той захвърли кърпата и се извърна към нея с ослепителна усмивка.

— Имаш страхотен речник! Между другото, защо не говориш с тексаски акцент?

Джули не го чу. Стоеше и изумено гледаше двойника на сексапилния, приказен мъж, който бе гледала на екрана в продължение на толкова години. До този момент човекът Закари Бенедикт никога не й бе напомнял Закари Бенедикт — кинозвездата, така че й беше много лесно да забрави кой всъщност беше той. Прекараните пет години в затвора бяха изострили — чертите на лицето му, около очите и устата му се бяха врязали дълбоки бръчки и така той изглеждаше някак по-стар и загрубял, отколкото беше в действителност. Но сега той отново беше предишния Зак и Джули не можеше да не отстъпи уплашено назад пред красивото лице на този непознат мъж.

— Защо ме гледаш така, сякаш са ми пораснали рога?

Гласът поне беше същият. Това я поуспокои и тя упорито повтори:

— Искам си дрехите!

Той се облегна на мраморната мивка и й се ухили закачливо.

— Няма как, миличка! Избери си нещо от гардероба!

Нежното обръщение, дошло от устата на мъжа, който от избягал престъпник се бе превърнал в кинозвезда, не направи никакво впечатление на Джули. Беше твърде отчаяна и изнервена.

— По дяволите, искам си моите…

— Умолявам те — тихичко я прекъсна, — да облечеш нещо от този гардероб! — Тя отвори уста да протестира, но Зак побърза да изрече с равен тон: — Хвърлих дрехите ти в огъня.

Разбра, че е победена, но начинът, по който го бе направил, едновременно я обиждаше и ядосваше.

— За една бивша кинозвезда може и да са били просто някакви парцали, но за мене си бяха моите дрехи! Купих си ги с парите от заплатата си и си ги харесвах!

Обърна се и се отправи към дрешника. Не обърна никакво внимание на роклите и полите и грабна първите попаднали пред очите й панталони и поло. Премери ги на око, реши, че са горе-долу нейната мярка, и бързо ги навлече. Панталоните бяха от мек смарагдовозелен кашмир, а полото бе на нежни теменуги с яркозелени листа. Грабна един зелен кожен колан, препаса го върху полото и бързо се завъртя, за да излезе навън, при което се блъсна в Зак.

Той стоеше с ръка, опряна в горната рамка на вратата, и й препречваше пътя с тялото си.

— Ако обичаш — каза Джули, опитвайки се да мине покрай него, без да му прави удоволствието да го погледне в лицето.

Гласът му беше точно толкова неумолим, колкото и стойката му:

— Аз бях виновен, че през последните три дни ти се наложи да ходиш с едни и същи дрехи. Просто исках да облечеш нещо друго, за да не се чувствам толкова виновен всеки път, когато те погледна в старите ти дънки — преценил, че ще е по-добре да не споменава, че също така му се беше искало да я види и в нещо красиво и женствено, което да бъде достойно за лицето и фигурата й, той продължи: — Моля те, погледни ме и ме остави да ти обясня!

Тя прецени, че ще е ужасно глупаво да пропиляват малкото останало им време заедно в безсмислени спорове.

— Мразя да се държиш така с мене — каза Зак. — Все едно, че съм някаква хлебарка и ти се опитваш да прецениш откъде точно идва гласът ми, за да ме смачкаш с крак.

Джули бе възнамерявала милостиво да вдигне поглед към него, когато реши, че е дошло подходящото време, но шегата му я свари неподготвена.

— Ти си непоправим! — изкикоти се и повдигна весело очи към него.

— А ти си прекрасна!

Сърцето й подскочи при вида на сериозното му изражение, но той все пак бе актьор, нали? Пък и после щеше да й е още по-тежко, ако сега започнеше да тълкува всяка негова учтивост като проява на дълбоки чувства.

Като видя, че тя няма да отговори, Зак се усмихна и тръгна към спалнята, след което подхвърли през рамо:

— Да си облечем якетата и да излезем навън, ако още не си се отказала от идеята!

Тя го догони и разпери ръце, за да може да я огледа по-добре.

— В тези дрехи? Кашмирените панталони сигурно струват… поне 200 долара!

Припомняйки си сумите, които Рейчъл обикновено харчеше за дрехи, той прецени, че цената е по-скоро около 600, но си замълча. И понеже много искаше да й достави удоволствието да излязат навън, сложи ръце на раменете й, разтърси я лекичко и й каза повече, отколкото бе възнамерявал:

— Джули, тези дрехи са на жена, която притежава верига от магазини за облекла, пълни с подобни чудесии. Изобщо не би имала нищо против да…

Очите й се разшириха от изненада. Знаеше, че мозъкът й трескаво работи, още преди тя да каже:

— Значи познаваш собствениците на тази къща? И те ти разрешават да я използваш за скривалище? Не е ли прекалено рисковано за тях — укриването на избягал затворник е…

— Стига! — нареди й по-грубо, отколкото бе възнамерявал. — Нищо подобно не съм имал предвид!

— Но аз само се опитвам да разбера…

— По дяволите, не искам да разбираш абсолютно нищо! — давайки си сметка, че е несправедливо да излива яда си върху нея, Зак прокара ръка в косата си и продължи малко по-търпеливо: — Ще се опитам да ти обясня всичко възможно най-ясно и точно, след което повече няма да говорим за това.

Джули му хвърли поглед, с който му даде да разбере, че смята тона и поведението му за абсолютно неприемливи и несправедливи, но не изрече нито дума. Пъхна ръце в джобовете си, облегна се на стената и го загледа с обезоръжаващо внимание.

— Когато се прибереш вкъщи — започна той, — полицаите ще те разпитват за всичко, което съм правил и казал, докато сме били заедно, за да се опитат да разберат дали някой не ми е помогнал да избягам и къде може да съм отишъл, след като сме се разделили. Ще те карат да повтаряш едно и също, докато накрая няма да си в състояние вече да мислиш ясно и логично. Идеята е да те принудят да си спомниш нещо, което, макар да ти се е видяло несъществено, да им бъде от съществена помощ. Няма от какво да се притесняваш, ако знаеш, че можеш да им кажеш цялата истина — а ти ще трябва да направиш именно това! Ако обаче, за да ме защитиш, решиш да премълчиш нещо или да излъжеш, рано или късно ще започнеш да си противоречиш, те ще го усетят. Ще решат, че си ми била съучастничка от самото начало. Ще те помоля да кажеш само една несъществена лъжа, която няма да те обърка по време на разпитите. Но иначе искам да им разкажеш всичко, както си е било. Абсолютно всичко. До момента не знаеш нищо, което би могло да навреди на мене или на хората, които ми помагат. Смятам да запазя нещата така и за в бъдеще — довърши решително — заради себе си, а и заради твоята сигурност. Ясно ли е? Сега разбираш ли защо не искам да ми задаваш други въпроси?

— И коя е лъжата, която искаш да им кажа?

— Трябва да кажеш, че не знаеш къде се намира тази къща. Кажи им, че съм ти завързал очите, след като едва не си ми избягала при онази почивка, и че съм те държал на пода отзад на колата, за да съм сигурен, че няма да се опиташ да бягаш отново. Звучи съвсем логично и обяснимо — ще ти повярват. Така ще опровергаеш версията на шофьора на камиона за това, какво точно е видял; той е единствената причина, която би могла да накара полицията да се съмнява в тебе и ролята ти в моето бягство. Бих искал да не ми се налага да те карам да лъжеш изобщо, но нямам избор.

— А ако откажа да го направя?

— Решението си е твое, разбира се — изрече със смразяваща учтивост. До този момент, когато видя промяната, предизвикана от факта, че може би е сбъркал, като й е оказал такова доверие, Джули не си бе давала сметка до каква степен се бяха променили взаимоотношенията им. Закачливото му безгрижие и нежността, с която я бе любил, не бяха само начин да накара времето да минава по-лесно — поне донякъде чувствата му са били искрени! — Ако решиш да издадеш на полицията местонахождението на къщата, то ще съм ти много задължен, ако поне прибавиш, че не съм имал ключ и съм възнамерявал да разбия вратата. Ако не им го втълпиш, то собствениците на тази къща — хора, които също като теб нямат ни най-малкото участие в бягството ми — ще бъдат заподозрени в съучастничество и на тях ще гледат по същия начин, както гледат на тебе след разказа на онзи шофьор.

Не себе си иска да защити той, даде си сметка Джули, а отчаяно се опитва да прикрие хората, на които принадлежи вилата. Значи ги познава! Явно са негови приятели.

— Ще благоволиш ли да ми кажеш какво решаваш? — попита я с онзи чужд глас, който тя толкова мразеше. — Или предпочиташ първо да си помислиш?

Когато бе само на единадесет години, Джули си беше обещала да не лъже до края на живота си; цели петнадесет години не бе пристъпила думата си. Сега погледна в очите мъжа, когото обичаше, и меко каза:

— Смятам да им обясня, че съм била с вързани очи. Как изобщо можа да допуснеш, че ще взема друго решение?

Видя облекчението, изписано на лицето му, но вместо да й каже нещо мило, Зак я изгледа страшно и рече:

— Джули, ти си единствената жена, която някога е успявала да ме накара да се чувствам като емоционално йо-йо, подскачащо нагоре-надолу на връвчица под умелите ти пръсти.

Тя прехапа долната си устна, за да не се усмихне — беше толкова хубаво, че е способна да му въздейства по начин, по който никоя друга жена не е успявала преди нея!

— Аз… много съжалявам — неубедително измънка.

— Как ли пък не! Едва се сдържаш да не се засмееш!

Тя вдигна показалеца си и внимателно започна да го разглежда от всички страни.

— Най-обикновен пръст — обяви весело.

— В теб няма нищо обикновено, госпожице Матисън. Господ да е на помощ на мъжа, който ще се ожени за теб, защото бедният преждевременно ще остарее и ще побелее.

Последните му думи я накараха да се опомни и да слезе на земята. Заклевайки се да не се задълбочава и да не влага повече смисъл в думите и действията му, отколкото имаше в действителност, тя се усмихна, кимна с глава и след като се отдели от стената, каза закачливо:

— Мисля, че с последната си точка спечели играта, сета и мача. Признавам ти тази победа, както и всички останали.

Въпреки шегата Зак имаше усещането, че по някакъв начин е успял да я засегне. Няколко минути по-късно той влезе в хола, където тя тъкмо навличаше скиорския костюм, който бе носила предния ден.

— Бях забравила за него — обясни Джули. — Така няма да се притеснявам за другите си дрехи. Извадих и другия за теб — добави и кимна към втория костюм, който висеше на закачалка на вратата.

Докато го обличаше, той реши, че някои неща трябва да бъдат доизяснени.

— Виж — каза спокойно, — не искам да се карам или да споря с теб. Това е последното нещо на света, което желая. Но също така нямам намерение да обсъждам бъдещите си планове или своите тревоги с теб. Опитвам се да забравя за тях поне за малко и просто да се радвам на неочакваното щастие да бъда с теб. Опитай се да ме разбереш — следващите няколко дни с тебе в тази къща ще бъдат последните „нормални“ дни в живота ми. Не че ми е много ясно какво точно значи нормален — добави тъжно. — Важното е, че макар и двамата добре да знаем, че този красив сън скоро ще свърши, аз искам да го изживея пълноценно — няколко идилични дни с тебе сред планинската тишина, за които после да си спомням. Не мисля да ги развалям с мисли за бъдещето. Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа?

Джули прикри болката си от думите му зад топла усмивка и кимна:

— Мога ли поне да знам колко време ще останем тук?

— Още не съм решил… Не повече от седмица.

Тя не можа да не зададе въпроса, който я бе мъчил още откакто излезе от спалнята:

— Преди да изоставим темата за полицията завинаги, има нещо, което трябва да знам, или по-точно да си изясня — изчерви се и бързо наведе глава, за да напъха гъстата си коса под плетена синя шапка. — Каза, че искаш да кажа всичко на полицаите. Нали нямаш предвид да им разправя и как ние… ти… аз…

— Изброи всички местоимения. Не може ли да ми подхвърлиш и някой глагол към тях?

— Много сте подъл, господин Бенедикт.

— Ами нали не трябва да оставам по-назад от теб!

Джули поклати глава с престорено отвращение и тръгна към вратата в дъното на коридора. Въпреки че изобщо не съжаляваше за думите си, Зак реши, че не е избрал подходящото време, и я настигна тъкмо когато прекрачваше прага. Небето бе чисто и яркосиньо; студът беше поносим и светът приличаше на омагьосана земя — арктическа приказка от снежни преспи, красиво навети от вятъра.

— Не исках да те иронизирам за последния ти въпрос — обясни Зак, затваряйки вратата след себе си. Джули се извърна, за да го изчака, и той едва не забрави мисълта си при вида на прекрасното й, огряно от слънцето лице. Косата й бе прибрана под шапката; не носеше никакъв грим, освен малко червило и естествената й красота поразяваше с порцелановото великолепие на кожата й и огромните сапфирени очи, заобиколени с тъмни мигли и увенчани от нежно извити вежди. — Естествено, че не смятах да им разказваш за взаимоотношенията ни — те са си само наша работа. От друга страна, като се има предвид, че съм осъден за убийство, сигурно ще решат, че съм те изнасилил. Тъй като познавам гадното подсъзнание на повечето ченгета, най-вероятно, когато ти отречеш такова нещо, те ще настояват и ще дълбаят дотогава, докато не си признаеш, че си искала да те чукам и аз съм го направил.

— Не говори така! — сряза го Джули с вид на възмутена девственица, каквато всъщност си и беше.

— Изричам на глас това, което те ще си мислят — обясни й той. — Ще се опитат да се доберат до темата по хиляди различни, на пръв поглед невинни начина — например ще те накарат да опишеш къщата, която съм използвал за скривалище, уж за да я намерят и да я претърсят за евентуални улики. После ще питат за спалните и обзавеждането им. Не знам как точно ще подходят към теб, но в минутата, в която покажеш прекалено добра осведоменост или твърде много чувство, те ще заподозрат най-лошото и ще се нахвърлят отгоре ти. Когато те доведох тук, не предполагах, че наистина ще направя от теб нещо като съучастник. Никой не би заподозрял такова нещо, ако не бяха показанията на онзи шофьор… — Зак тръсна глава. — Онзи път, когато едва не ми избяга, аз не можех да мисля за нищо друго, освен за това, че за мен е жизненонеобходимо да те спра. Не смятах, че шофьорът ни вижда толкова добре, че по-късно да ни разпознае. Както и да е. Няма смисъл да мисля за нещо, което вече не може да се промени. Когато копоите те попитат точно какво стана тогава, просто им кажи истината. Ще решат, че си се държала като истински герой. Така си и беше. Чуй ме хубаво, преди да приключим с тази тема — ако по време на разпитите ти се изплъзне нещо за интимните ни взаимоотношения, искам да ми обещаеш нещо.

— Какво?

— Искам да им кажеш, че съм те изнасилил.

Тя зяпна.

— Вече съм осъден за убийство — наблегна Зак, — повярвай ми, репутацията ми няма да пострада повече, ако ме обвинят и в изнасилване. Но така ще опазим твоята репутация чиста и неопетнена, а това е единственото, което има значение за мене сега. Разбираш ли ме?

Гласът й бе мек и много нежен:

— Да, Зак. Разбирам те прекрасно. Ясно ми е, че… че… си се побъркал! — удари го с юмрук в рамото и понеже изобщо не го очакваше, той падна по гръб право в една пряспа.

— Това пък какво беше? — попита я, докато се опитваше да се изправи на крака.

— Наложи се да го направя — обясни му с усмивка — заради това, че се осмели да предложиш да те обвиня, че си ме изнасилил!