Джудит Макнот
Съвършенство (44)

43

Два часа след като бе напуснала планинската къща, Джули отби към банкета на пустия пътен участък и се пресегна за термоса на седалката до нея. Гърлото и очите й пареха от сълзите, които упорито отказваше да пролее. Напразно се опитваше да забрави думите, които беше изрекъл на раздяла.

Взе разстоянието до границата между Колорадо и Оклахома за много по-кратко време, отколкото на отиване в снежната буря. Следвайки инструкциите на Зак, спря на отбивката в територията на Оклахома и позвъни по телефона.

Баща й веднага отговори.

— Татко! Джули е. Свободна съм. Идвам си вкъщи.

— Слава Богу! О, Боже, благодаря ти!

Никога гласът на баща й не бе звучал така и душата й се изпълни с разкаяние за всичко, на което ги беше подложила. Преди той да проговори отново, някакъв непознат глас се намеси:

— На телефона е агент Инграм от ФБР, госпожице Матисън. Къде се намирате?

— В Оклахома. На една пътна отбивка. Свободна съм. Той… той ме остави в колата с ключовете, но с вързани очи. Но той си е отишъл. Сигурна съм. Не знам накъде е тръгнал.

— Слушайте внимателно — каза гласът, — върнете се обратно в колата, заключете вратите и изчезвайте веднага. Не стойте наблизо дори за секунда. Карайте към най-близкото населено място и ни позвънете оттам. Ще уведомим местните полицаи и те ще дойдат да ви вземат. А сега изчезвайте оттам, госпожице Матисън!

— Искам да си отида вкъщи! Искам да видя семейството си. Не искам да стоя в Оклахома и да чакам. Не мога! Исках само някой да знае, че се прибирам.

Затвори телефона, качи се в колата и изобщо не се обади от предполагаемото населено място. Два часа по-късно хеликоптерът, който явно търсеше заблудената заложница, някак си беше успял да я открие по тъмното шосе в Тексас. Минути след като Джули го забеляза, патрулни коли с пуснати сигнални светлини я обградиха и я ескортираха до дома й. Твърде вероятно, нервно си помисли, да са решили да попречат на предполагаемата съучастница на Зак Бенедикт да промени намерението си и да избяга, преди да се я разпитали.

Беше ужасяващо да осъзнае мащабите на преследването, предприето очевидно и за двамата. Беше възмутена от официалното придружаване по целия път до къщата на родителите й в Кийтън. Въпреки че часът беше два след полунощ, дворът и улицата гъмжаха от репортери. С помощта на трима тексаски войници и на братята си успя да си пробие път през тълпата журналисти и да стигне до верандата.

В къщата вече я чакаха двама федерални агенти, но родителите й се втурнаха покрай тях, за да я прегърнат. Майка й я прегръщаше, плачеше и се усмихваше едновременно, като неспирно повтаряше:

— Джули, малката ми Джули!

Баща й я притисна в мечешката си прегръдка.

— Слава Богу, слава Богу…

Карл и Тед направиха опит да се пошегуват с „приключението“ й. Сълзите, с които се бореше от двадесет и четири часа, потекоха по лицето й. През последните десет години беше плакала само няколко пъти, и то на тъжни филми. През последната седмица обаче беше изплакала море от сълзи. Това, реши категорично тя, трябва да спре незабавно и завинаги. Семейната среща беше прекъсната от русокос агент на ФБР, който пристъпи напред и със спокоен, властен глас каза:

— Съжалявам, че се намесвам, госпожице Матисън, но точно сега времето е от значение за нас. Имаме някои въпроси и се нуждаем от вашите отговори. Казвам се Дейвид Инграм, говорихме вече по телефона — посочи към високия си, тъмнокос колега. — Това е агент Пол Ричардсън, който ръководи случая на Бенедикт.

Госпожа Матисън се обади:

— Да отидем в трапезарията. Масата е по-голяма и ще има място за всички.

— Съжалявам, госпожо Матисън — отсече Пол Ричардсън, — но мисля, че е по-добре да разговаряме с дъщеря ви насаме. Тя ще има възможност да ви разкаже всичко на сутринта.

При тези думи Джули се обърна.

— Господин Ричардсън, разбирам нетърпението ви да чуете отговорите на въпросите си, но същото важи и за семейството ми, а те имат право на това повече от вас. Бих искала да присъстват, ако нямате нищо против.

— А ако имам нещо напротив?

Височината и цветът на косата му й напомняха силно за Зак, а и след изтощителното шофиране вече нямаше сили да спори. Усмихна му се уморено.

— Моля ви, дано нямате нещо против. Капнала съм и наистина не желая да споря с вас.

— Мисля, че семейството ви може да присъства — отстъпи той, после хвърли неспокоен поглед към смръщения си колега.

Джули изобщо не забеляза, но това не убягна на братята й.

— И така, госпожице Матисън — рязко започна агент Инграм още щом седнаха, — да започнем от началото.

Тя потръпна от страх, когато агент Ричардсън бръкна в джоба си и извади малък касетофон.

— Откъде искате да започна? — попита и се усмихна с благодарност на майка си, която й поднесе чаша мляко.

— Вече знаем, че по общото мнение сте пътували до Амарило, за да се срещнете с дядото на един от вашите ученици — започна Ричардсън.

Джули рязко изрече:

— Какво значи „по общото мнение“?

— Няма нужда да заемате отбранителна позиция — бързо се намеси Инграм с успокоителен тон. — Вие ни разкажете какво се случи. Да започнем от момента, в който сте срещнали Бенедикт.

— Бях спряла за кафе в някакво заведение на междущатското шосе. Не си спомням името му, но мога да го разпозная. Когато излязох, валеше сняг и един висок тъмнокос мъж се беше привел до гумата на колата ми. Беше спукана и той предложи да я смени…

— Забелязахте ли до този момент, че е въоръжен?

— Ако бях забелязала, че има пистолет, със сигурност нямаше да го кача в колата си.

— С какво беше облечен?

Въпросите се сипеха върху нея като картечен огън.

— Госпожице Матисън, трябва да си спомняте нещо повече за местоположението на къщата, ползвана от него за скривалище! — беше отново Пол Ричардсън, който я наблюдаваше като насекомо под микроскоп и използваше властния си глас, който така й напомняше за Зак, когато беше ядосан.

— Казах ви, бях с вързани очи. И моля ви, наричайте Джули — по-кратко е и отнема по-малко време от госпожице Матисън.

— Имахте ли възможност по време на престоя си с Бенедикт да откриете целта, към която ще се отправи?

Джули поклати глава. Вече й бяха задавали този въпрос.

— Според него колкото по-малко знаех, толкова по-добре.

— Опитахте ли се да откриете накъде ще се отправи?

Тя отново поклати глава. Този въпрос беше нов.

— Моля ви, отговорете високо заради касетофона.

— Добре! — каза тя, внезапно решила, че той изобщо не прилича на Зак — беше по-млад, по-уравновесен, изглеждаше по-добре, но му липсваше топлотата на Зак. — Не го попитах къде отива, защото вече ми беше казал, че колкото по-малко знам, в по-голяма безопасност ще е той.

— А вие искате да е в безопасност, нали? — хвана се за отговора й той.

Моментът на разплатата беше дошъл. Ричардсън чакаше, като почукваше с върха на химикалката си по масата. Джули погледна през прозореца към репортерите, обкръжили двора и улицата, докато умората се стелеше на вълни през нея.

— Вече ви казах — той се опита да спаси живота ми.

— Някак си не разбирам защо това трябва да омаловажи факта, че той е избягал затворник и ви е взел за заложница.

Джули се облегна на стола и се загледа в него с презрение и разочарование.

— Не вярвам, че е убиец — Тед стисна коляното й, но тя не му обърна внимание. — Нека ви попитам нещо, господин Ричардсън. Представете си, че аз ви взема за заложник, а вие успявате да избягате от мене. Вие се скривате, но аз си помислям, че сте паднали в дълбок, леденостуден вир. От мястото, където сте се скрили, вие ме наблюдавате — аз изтичвам до потока и се гмуркам в студената вода. И после отново и отново се гмуркам, като непрекъснато ви зова по име, и след като не ви намирам, се измъквам от потока и зашеметена се свличам на снега. И после не се качвам на снегохода, за да се върна вкъщи, а просто се предавам. Разкопчавам риза си, за да умра по-бързо от студа, полагам глава на снега, затварям очи и оставам там, а падащият сняг покрива главата и лицето ми…

Когато Джули спря да говори, агентът повдигна вежди:

— Накъде биете?

— Искам да знам, щяхте ли наистина да повярвате, че хладнокръвно съм убила някого след всичко това? Щяхте ли да се опитате да измъкнете от мене някаква информация, която ще ме спре, преди да съм успяла да открия истинския убиец?

— Това ли възнамерява да предприеме Бенедикт?

— Това бих направила аз — измъкна се тя. — А и вие не отговорихте на въпроса ми.

— Аз щях да се чувствам задължен да изпълня дълга си и да помогна на правосъдието при залавянето на избягал затворник.

Тя го изгледа продължително, после тихо изрече:

— В такъв случай мога само да се надявам, че някой ден ще си намерите сърце назаем, защото очевидно вашето липсва.

— Мисля, че за днес е достатъчно — намеси се агент Инграм.

 

 

Агентите на ФБР Инграм и Ричардсън живееха в един и същи квартал в Далас, и освен колеги бяха и приятели. Потънали в мислите си, те пътуваха мълчаливо към мотела извън града, където бяха отседнали още преди седмица. Едва когато лимузината спря пред мотела, Дейвид Инграм си позволи да изрази мнението си. Направи го със същия обезоръжаващо любезен тон, който беше заблудил Джули, като я беше накарал да мисли, че той вярва на всяка нейна дума.

— Тя крие нещо, Пол.

— Не мисля. Направи всичко възможно да помогне. Смятам, че ни каза абсолютно всичко.

— Ако наистина смяташ така — саркастично заяви Инграм, — тогава по-добре спри да мислиш с органа си, който се надигаше всеки път, когато тя те погледнеше с огромните си сини очи, и мисли с главата си.

— Какво, по дяволите, значи това?

— Това значи, че тази жена ти влезе под кожата още откакто сме тук и откакто започнахме да разпитваме местните граждани. Всеки път, когато научиш нещо за добрите й дела, омекваш. Всеки път, когато разговаряш с някое от онези недъгави деца, на които тя преподава, хлътваш още по-дълбоко. По дяволите, когато откри, че учи неграмотните жени да четат и че пее в църковния хор, беше готов да я обявиш за светица! Тази нощ, всеки път щом тя не одобряваше тона или въпроса ти, ти го смекчаваше. Още от снимката й си предубеден в нейната невинност, но откакто я видя на живо, цялата ти обективност отиде по дяволите.

— Това се глупости.

— Нима? Тогава няма да е зле да ми обясниш защо толкова настояваше да разбереш дали е преспала с Бенедикт. Два пъти ти каза, че не я е изнасилил, нито пък я е принуждавал да спи с него, но това не ти беше достатъчно. Защо, по дяволите, не я попита направо, дали му е позволила да го направи. Господи, направо не можах да повярвам на ушите си, когато я накара да опише чаршафите на леглото му, за да можем да издирим производителя, а после и собственика на убежището му!

Ричардсън го погледна смутено.

— Толкова ли си личеше? — каза и отвори вратата на колата, за да слезе. — Дали семейството й е забелязало?

Инграм също излезе от колата.

— Разбира се, че забелязаха! Любезната госпожа Матисън си представяше, че ще те умилостиви с няколко бисквитки. Пол, мисли с главата си. Джули Матисън не е чак такъв ангел, има досие за арест като малолетна…

— Нямаше да го знаем, ако не беше онова копие в службата за осиновяване в Илинойс. Можеше да е и унищожено, както всъщност би трябвало. Освен това, ако искаш да чуеш какво се крие зад дребните провинения на Джули, говори с доктор Тереза Уилмър от Чикаго, ако желаеш. Тя е смятала и все още смята, че Джули е чиста и невинна като сълза и че винаги е била. Бъди честен, Дейв, виждал ли си някога в живота си очи като нейните?

— Да — презрително изсумтя той. — На Бамби са същите.

— Бамби беше елен. И очите му бяха кафяви. Нейните са сини — като бистри тъмносини кристали.

— Не мога да повярвам, че действително водим този разговор! За Бога, чуй се какви ги говориш!

— Успокой се — въздъхна Пол. — Ако си прав, тоест, ако тя действително е помогнала при бягството на Бенедикт и ако ни даде повод да сметнем, че укрива информация, ще бъда първият, който ще й прочете законните права, и ти го знаеш.

— А какво ще направиш, ако единствената й вина е, че е преспала с Бенедикт?

— Ще намеря копелето и ще го застрелям собственоръчно за прелъстяване.

— А ако и това не е извършила?

Пол бавно се усмихна.

— В такъв случай ще трябва да си намеря сърце, което тя одобрява, и да се подложа на трансплантация. Видя ли как ме погледна още в началото, Дейв? Сякаш ме познаваше отнякъде, сякаш сме се познавали. И сме си допадали.

— Далас е пълен с жени, които те познават в библейския смисъл на думата и доста си падат по големия ти…

— Просто завиждаш, защото онази красива блондинка, бившата съпруга на брат й не те погледна втори път, когато дойде в къщата — прекъсна го с усмивка Ричардсън.

— За забутано градче — неохотно се съгласи Инграм — тук има доста необикновени жени. Затова пък няма нито един приличен мотел.