Джудит Макнот
Съвършенство (26)

25

Понесла малката купчина току-що извадени от сушилнята дрехи, боса и с все още мокра коса, Джули прекоси безмълвната всекидневна, за да влезе в стаята, където бе прекарала една почти безсънна нощ. Бе единайсет часът сутринта. Доколкото можеше да прецени по шума от течаща вода в банята, явно Зак също бе спал до късно и сега бе под душа.

Като присвиваше очи заради тъпото, пулсиращо главоболие, тя без желание се зае първо да изсуши, а после да среши косата си, след което навлече дъвките и пуловера, с които бе пътувала към Амарило преди три дни. Имаше чувството, че от тогава са минали цели седмици — през онази сутрин светът за последен път й бе изглеждал напълно нормален. Днес нищо вече не й се виждаше естествено, и най-малко собствените й чувства. Беше я отвлякъл избягал затворник — нещо, което би накарало всяка нормална, честна и почтена жена да намрази похитителя си и да презира света, който той представлява. Една нормална, уважавана двайсет и шест годишна жена би се борила със Закари Бенедикт, би се опитвала да осуети плановете му, да избяга и да помогне на полицията да го залови и върне в затвора. Така би постъпила една почтена, богобоязлива жена!

Но не това бе сторила Джули Матисън. Съвсем не! Бе позволила на своя похитител да я целува и гали — нещо повече — беше й харесало! Снощи се опита да се убеди, че е искала само да утеши един нещастен мъж, че просто се е държала мило и любезно, както са я учили, но сега, на ярката дневна светлина не можеше да се заблуждава повече. Ако Закари Бенедикт беше грозен старец, тя не би се хвърлила в ръцете му, опитвайки се да изличи с целувки мъката, стаена в очите му. Нито пък щеше да му е толкова идиотски лесно да я убеди в невинността си! Истината бе, че беше повярвала на смешните му твърдения, защото искаше Закари Бенедикт да е невинен! Бе го утешавала, защото той я привличаше по един особено противен начин. Вместо да избяга и да помогне да го заловят, докато бяха спрели за кратка почивка предния ден, тя просто бе лежала в снега и го бе целувала.

В Кийтън старателно бе отбягвала ухажванията на добри и почтени мъже, лицемерно поздравявайки се за високите морални устои, унаследени от нейните осиновители. Но сега осъзнаваше истината за поведението си с болезнена яснота — просто преди не е била сексуално привлечена от чудесните честни мъже — и вече знаеше защо. Защото я привличаха само такива като нея самата нея — измета на обществото, какъвто беше и Зак Бенедикт. Почтеността и приличието не я възбуждаха така, както опасността и забранената страст.

Неприятната истина бе, че външно Джули Матисън приличаше на добродетелна, достойна за уважение гражданка, но всъщност си оставаше уличното хулиганче Джули Смит с неизвестни родители. Навремето нормите на обществото не бяха имали абсолютно никакво значение за нея — явно и сега бе така. Госпожа Боровски, директор на дома за сираци „Ла Сал“, се беше оказала права. Отново чуваше злобния глас на жената с разкривено от презрение лице: „И да знаеш, Джули Смит, вълкът козината си мени, но нрава — не! Ти винаги ще си бъдеш същата. Успя да преметнеш онази надута психиатърка, но мен няма да можеш! То си ти е в кръвта, точно като в онзи филм, дето го гледахме по телевизията… Няма да свършиш добре, помни ми думата! Човек не може да направи копринено портмоне от кожа. Търкулнало се гърнето, та си намерило похлупак — ти затова все висиш с онези улични гаменчета. И те са същите като теб — нищожества! Нищожества!“

Джули стисна очи, опитвайки се да прогони мъчителните спомени, като се замисли за прекрасния човек, който я бе осиновил. „Ти си добро момиче, Джули — шепнеше й той, така както правеше по времето, когато тъкмо бе отишла да живее у тях — мило, хубаво, чудесно момиченце! И когато пораснеш, ще се превърнеш в прекрасна млада жена! Някой ден ще си избереш добър, богобоязлив съпруг и ще станеш примерна съпруга и майка. Както сега си примерна дъщеря!“

Джули облегна ръце на шкафчето и сведе глава върху тях.

— Сгрешихте… — прошепна отчаяно тя. Сега виждаше цялата грозна истина — нея не я привличаха добри, вярващи в Бога мъже, нито пък красавци от типа на Грег Хаули. Вълнуваха я хора като Зак Бенедикт — харесала го бе още от първия миг, в който го видя на паркинга. Предната вечер бе готова да спи с него и той го беше усетил. Бе разбрал, че двамата си приличат. Знаеше, че именно това го бе ядосало и отвратило, когато го накара да спре — презираше я заради страхливостта й. Та нали го бе пожелала веднага щом започна да я целува и гали!

Вълкът нрава си не мени. Госпожа Бровски се беше оказала права.

Но преподобният Матисън бе оспорил твърденията и — изведнъж си спомни Джули. Когато му цитира поговорката, той здраво я раздруса и каза: „Животните не се променят, но хората могат, Джули! Затова Бог им е дал ум и воля! Ако искаш да си добро момиче, просто трябва да бъдеш такова! Само трябва да вземеш решение и да го направиш! Вземи решение, Джули!“

Тя бавно вдигна глава и се загледа в отражението си в огледалото, не бе сторила нищо, което да не може да бъде поправено. Още не. По дяволите, преди да й се наложи да предаде както себе си, така и възпитанието, което беше получила, все някак щеше да успее да се измъкне от лапите на Закари Бенедикт! Не, поправи се тя, без „по дяволите“, просто щеше да се махне оттук. Още днес. Трябваше да избяга, преди волята и моралът й да отстъпят пред така привлекателното изкушение. Ако останеше, щеше да се превърне в негов съучастник и завинаги да се прости с всякакви надежди за спасение. Джули се закле да избяга от него още днес.

Отиде до прозореца, дръпна завесите и се загледа в сивото, някак зловещо утро. Високо в небето се бяха скупчили натежали от сняг облаци; вятърът свистеше в боровете и блъскаше рамките на прозорците. Докато стоеше и се опитваше си спомни пътя, по който бяха дошли, снегът заваля. Тя направи гримаса. За последните два дни се бе нагледала на толкова сняг, че да й стигне до края на живота. Някой бе заковал голям кръгъл термометър върху едно дърво в началото на гората; той показваше 28 градуса по Фаренхайт, но ако се вземаше предвид смразяващият вятър, температурата щеше да се окаже около 0 градуса, реши Джули.

Вдигна глава, стресната от звука на радиото. Явно мъжът, причинил й всичката мъка, вече се е облякъл и сега се намираше във всекидневната, където сигурно чакаше да чуе новините.

Хрумна й, че може просто да се заключи в хубавата топла стая и да изчака той да си тръгне по пътя, но това беше невъзможно и глупаво решение. Все пак трябваше и да се храни, пък и даже да успееше да барикадира вратата, нямаше да може да залости прозореца. А и колкото по-дълго останеше с него, толкова по-трудно щеше да й бъде да убеди властите и гражданите на Кийтън, че не с била нито послушна съучастничка, нито любовница на осъдения убиец.

Джули с въздишка призна пред себе си факта, че единственият път към свободата и почтеността бе да избяга. Трябваше да се облече добре.

Като се извърна от прозореца, Джули се упъти към големия вграден гардероб, надявайки се там да намери подходящи топли дрехи. Няколко секунди по-късно откри купчина дрехи, които приличаха на скиорски екипи. Оказаха се два морскосини гащеризона с червена и бяла украса, като единият бе доста по-малък размер. Тя го преметна през рамо и се върна в стаята, за да прегледа съдържанието на чекмеджетата в шкафа. Миг по-късно откри комплект топло бельо с дълги крачоли и ръкави.

Не беше лесно да закопчае дънките върху навлеченото дебело бельо, а когато най-после вдигна ципа, се оказа, че не може да свие колене, но Джули изобщо не забеляза неудобството. Мислеше само как да разсее Закари Бенедикт, за да може да избяга. Реши засега да не облича гащеризона. Най-добре щеше да е да го убеди, че излиза на чист въздух.

Когато отвори вратата и влезе във всекидневната, погледат й веднага се насочи към дивана до камината, очаквайки да го види именно там. Оказа се, че той стои до прозореца с гръб към нея и се взира в падащия сняг. Докато го гледаше как разтрива мускулестия си врат, си припомни неописуемото удоволствие, което й бяха доставили умелите му дълги пръсти. Внезапно й хрумна, че всъщност той заслужава уважение за своята почтеност и самоконтрол. И Зак се бе възбудил колкото нея, рече си тя и усети, че се изчервява.

Възбуди го, а после, без да иска го обиди и ядоса и въпреки това дори и не се опита да я изнасили…

Той леко извърна глава и Джули видя суровата гордост, стаена в чертите на рязко изсечения му профил, чувствените устни, целували я с такава изпепеляваща страст. Човек, способен на толкова нежност и самообладание в момент на сляпа възбуда въпреки петте години сексуално въздържание, не би могъл да е убиец…

Джули се ядоса. Отново се проявяваше като глупачка! Съжаляваше го и виждаше около главата му романтичен ореол само защото беше висок, красив и толкова сексапилен, че тя не бе в състояние да му устои.

— Извинявай — рече рязко и високо тя.

Той се извърна и присви очи при вида й.

— Къде си мислиш, че отиваш?

— Ами ти каза — отвърна му Джули със същия рязък тон, — че мога да се разхождам из къщата и около нея. Ще полудея, ако ще трябва да стоя постоянно вътре! Смятам да изляза да глътна малко въздух.

— Навън е дяволски студено!

Като разбра, че се кани да й забрани да излезе, тя смени подхода си и заговори меко и убедително:

— Както ти самият отбеляза, ако реша да бягам, ме чака бялата смърт. Не ми се умира, тъй че просто ще се поразходя и ще подишам малко чист въздух. Ще бъда на двора и… — поколеба се, преди да продължи с по детски възбуден глас: — ще направя един снежен човек! Моля те, позволи ми! Не съм виждала толкова сняг, откакто се преместих в Тексас като дете!

— Прави каквото искаш, но гледай да си постоянно пред очите ми!

— Да, надзирателю мой! — тросна му се Джули, вбесена от думите му. — И все пак не мога ли от време на време да изчезвам от очите ти — колкото да събера клонки и разни други необходими ми неща?

В отговор той само повдигна вежди и мълчаливо я изгледа.

— Едно време им слагах моркови вместо нос — уведоми го тя, току-що открила у себе си неподозирани актьорски качества и прибави с усмивка: — Ще видя какво имаме в хладилника.

Хладилникът стоеше до едно чекмедже, в което предната вечер бе видяла връзка странни на вид ключове.

— Няма моркови — отбеляза тя и бързо погледна в чекмеджето. Видя един малък ключ и го взе, но знаеше, че вътре бе имало и други. В следващия миг ги забеляза — трите ключа бяха под лъжиците. Джули успя да напипа още един, но треперенето на ръката й и маникюрът й попречиха да вземе останалите два ключа. Усети раздвижване зад гърба си и се обърна назад тъкмо навреме, за да види, че Зак се е насочил към нея. Издърпа ръка от чекмеджето, и го затвори, стиснала двата ключа в дланта си. Попита с разтреперан глас:

— Какво търсиш?

— Нещо за ядене. Защо?

— Ами просто питам.

Зак спря и я изгледа продължително.

— Какво ти има на краката?

Устата й пресъхна.

— Нищо. Аз… намерих топло бельо в едно чекмедже и го облякох под дънките.

— Стой близо до къщата — предупреди я той. — Не ме карай да те търся!

— Непременно — излъга го, като вече отваряше вратата на шкафа, където предния ден бе видяла няколко скиорски шапки и ръкавици. — Какво да използвам за очи и за нос? — попита Джули, решила да го занимава с подобни дреболии с надеждата, че ще го отегчи до смърт и ще го накара да отслаби вниманието си.

— Не знам и честно казано, не ме интересува.

— В някои общества на снежния човек се гледа като на произведение на изкуството — информира го с тона, с който говореше на третокласниците си. — Известно ли ти е?

— Не.

— Ами влагат в творенията си много мисъл.

Зак само я изгледа, след което й обърна гръб и се върна в кухнята. Взе нож от чекмеджето и отвори шкафа.

Джули продължаваше да бърбори.

Внезапно Зак така блъсна вратата на шкафа, че тя стреснато се извърна и се вторачи в ножа. Лицето й пребледня.

— Джули — изрече заплашително той, — млъквай! — като забеляза втренчения й поглед, едва сдържаният му гняв прерасна в ярост. — Точно така! — надсмя й се. — Аз съм убиец, забрави ли!

— Н-но ти каза, че не си го направил.

— Казах го наистина — отвърна й с кадифен глас, който я накара да настръхне, — но ти знаеш истината, нали, Джули?

Тя конвулсивно преглътна и заотстъпва по късия коридор.

— Мога ли да изляза?

Още преди да е дочакала отговора му, тя слепешката се пресегна към вратата и я отвори.

Зак продължи да стои неподвижно, опитвайки се да се успокои и да забрави изписания върху лицето й ужас. Каза си, че това няма никакво значение, както и нямаше значение фактът, че бе изглеждала чудесно, докато бърбореше за снежния човек, нито че тя бе толкова добра, мила и чиста и че го караше да се чувства противен и мръсен.

Няколко минути по-късно говорителят по радиото съобщи, че няма промяна в състоянието на Сандини — новина, която го поуспокои. Приятелят му не се предаваше лесно. Зак започна да върти копчето, докато намери станция, по която предаваха само новини. Тъкмо отиваше към всекидневната, когато съобщиха, че мъж, идентифициран от канадските власти като Закари Бенедикт, е бил видян да пресича преди два дни границата с Канада при Уиндзор с черен автомобил, взет под наем.