Джудит Макнот
Съвършенство (6)

5

Като си наложи да забрави всичко, случило се предната вечер, Зак седна под едно дърво, откъдето можеше да наблюдава какво става наоколо, без някой да го вижда. Видя Рейчъл да влиза в караваната на Тони Остин. Сутрешните новини бяха изпъстрени със сензационни подробности около случилото се в апартамента и боя, който беше последвал. Подробностите несъмнено бяха предоставени от гостите на хотела, станали свидетели на скандала. В момента журналистите бяха обкръжили снимачната площадка и хората от охраната се опитваха да ги задържат. Той нямаше намерение да им дава никакви изявления. Изпитваше студено безразличие както към представителите на пресата, така и към новината, че адвокатите на Рейчъл в Лос Анжелис са поискали развод. Единственото, което все още го дразнеше, беше мисълта, че трябва да режисира една гореща, бурна и чувствена сцена с Рейчъл и Тони. Той не знаеше как ще я понесе, особено пред очите на целия екип.

Зак се намръщи и се запита защо напоследък животът беше започнал да му се струва толкова безсмислен. А невинаги се беше чувствал така.

Когато пристигна в Лос Анжелис с камиона на Чарли Мърдок, трябваше да се бори за оцеляването си. Работата, която започна в склада за декори на „Импайър Студиос“, му изглеждаше изключително постижение. Месец по-късно режисьорът, който снимаше гангстерски евтин филм, реши, че му е необходим още един младеж за общите сцени, и се спря на Зак. Ролята му беше да стои облегнат на тухлена стена, със суров израз на лицето. Допълнителните пари, които изкара през този ден, бяха като дар Божи. След няколко дни режисьорът го повика:

— Зак, моето момче, притежаваш едно качество, което ние наричаме присъствие, фотогеничен си. Във филма се появяваш като съвременен Джеймс Дийн, само дето си по-висок и по-хубав от него. Ти направо обсеби сцената, ей тъй, както си седиш там. Ако можеш да играеш, ще те взема в уестърна, който ще снимаме.

Зак бе въодушевен не толкова от перспективата да играе във филм, колкото от парите, които му предлагаха. Затова се научи да играе.

Актьорското майсторство не беше чак толкова трудно за него. Една от ролите беше репетирал с години, докато живееше при баба си — преструваше се, че нищо не може да го засегне. Друга роля беше целта, към която непрекъснато се стремеше — да докаже на баба си и на всеки друг в Риджмонт, че може да се справи сам и дори да стане известен. За да постигне тази цел, беше готов на всичко, независимо колко щеше да му коства.

Риджмонт беше малък град и Зак беше сигурен, че подробностите около позорното му заминаване са били известни на всички веднага щом напусна къщата на баба си. Когато първите му два филма се появиха на екрана, той изчете всеки ред от писмата на почитателите си с надеждата, че някой познат се е сетил за него. Но дори и да беше така, никой не си направи труда да му пише.

Първоначално мечтаеше да се завърне в Риджмонт с достатъчно пари, за да купи заводите „Станхоуп“ и да ги управлява, но когато стана на двадесет и пет години, осъзна, че това няма да промени нищо.

Вече беше спечелил един „Оскар“ и завършил университета в Южна Калифорния. Всички гледаха на него като на истинско чудо и го наричаха „легендата на успеха“. Можеше да избира ролите, имаше цяло състояние в банката и блестящо бъдеше.

Беше доказал на всички, че Закари Бенедикт може да се справи сам и дори да постигне нещо повече. Нямаше какво друго да желае или да доказва и липсата на цел го караше да се чувства ненужен. Затова започна да търси нови предизвикателства. Строеше имения, купуваше яхти, караше бързи коли, придружаваше красавици на блестящи приеми и после ги вкарваше в леглото си. Те нерядко му доставяха удоволствие, но той никога не се обвързваше емоционално. Зак се беше превърнал в завоевание — преследваха го само заради привилегията да преспят с него или заради влиянието и връзките, които имаше. Като всички суперзвезди и секссимволи, той беше жертва на собствения си успех. Не можеше да слезе от асансьора или да вечеря в ресторант, без да го заговорят възторжени почитатели. Жени тикаха в ръцете му ключове от хотелски стаи и подкупваха прислужниците да ги пуснат в апартамента му. Канеха го на неделни събирания в домовете си и се измъкваха от брачните легла, а да се вмъкнат в неговото.

Въпреки че често се възползваше от многобройните благоприятни възможности, които му предоставяше славата, нещо в него въставаше срещу този повърхностен и непоследователен живот, срещу наркоманите, подлизурковците, себелюбците — всичко, заради което Холивуд изглеждаше като отводен канал за хора — разбира се, дезинфекциран и напарфюмиран, за да не подразни обонянието на публиката.

Една сутрин се събуди с мисълта, че трябва да промени живота си. Беше отегчен от секса без чувства, изпълнен с досада от шумни събирания, до гуша му беше дошло от нервни актриси и амбициозни звездички и беше напълно отвратен от себе си. Започна да търси нов начин да запълни дните си, ново предизвикателство, по-висока цел. Актьорската игра вече лесно му се удаваше, така че реши да се насочи към режисурата. Би могъл да се провали като режисьор, но мисълта, че рискува репутацията си, го стимулираше. Зак се посвети на режисурата със същата решителност, с която преследваше и другите си цели. Ървин Левин, президентът на филмовото студио „Импайър“, се опита да го разубеди, но в края на краищата се предаде.

Филмът, който му предостави да режисира, беше евтин трилър със заглавие „Кошмар“. Имаше две главни роли — едната женска, а другата за деветгодишно дете. Студиото настоя детската роля да изпълнява Емили Макданиелс, с която все още беше в договорни отношения. Емили беше бивша звезда сред децата актьори. Изглеждаше на девет години, въпреки че беше на тринадесет, и имаше трапчинки на бузите като Шърли Темпъл. Филмовата й кариера залязваше, също като кариерата на зашеметяващата блондинка Рейчъл Евънс, която наеха за другата роля. В първите си филми Евънс беше играла само второстепенни роли.

Студиото пробута на Зак тези актриси, за да му покаже, че не режисурата, а актьорството е неговото, призвание.

Зак знаеше, че всички очакват да се провали, но това не го разколеба. Преди да започнат снимките, той прекара седмици пред малкия киноекран в дома си, за да изгледа старите филми на Рейчъл и Емили. Разбра, че Евънс не е толкова бездарна, а миловидността на Емили, изчезнала с възрастта, е отстъпила място на очарование, което камерите улавяха, защото беше искрено. Зак насърчи двете жени и успя да постигне много по време на снимките. Решителността му да успее на всяка цена се предаде и на тях. Зак се ръководеше от чувството си за време и светлина, но най-вече от собствената си интуиция, и така успя да покаже най-доброто от Рейчъл и Емили.

Рейчъл ужасно се ядосваше от безбройните дубли, които я караше да прави, но когато й показа пробните снимки от първата седмица, тя го погледна с големите си зелени очи и меко каза:

— Благодаря, Зак. За пръв път изглеждам така, сякаш наистина мога да играя.

— И също така изглежда, че мога да режисирам — пошегува се той.

Тя беше изумена.

— Искаш да кажеш, че си се съмнявал? Мислех, че си абсолютно сигурен в това, което правим.

— Всъщност откакто започнаха снимките, изгубих съня си — сподели той. За пръв път от години насам посмя да признае пред някого, че има съмнения относно онова, което върши, но този ден беше особен — вече беше сигурен, че има талант за режисьор. Още повече, че този новооткрит талант щеше да промени бъдещето и на Емили Макданиелс, когато критиците видят великолепната й игра в „Кошмар“. Зак толкова се привърза към момичето, че работата с него го накара да копнее за собствено дете. Като я наблюдаваше с колко обич се отнася към баща си, застанал на снимачната площадка, за да се грижи за нея, ненадейно осъзна, че иска да има свое семейство. Ето какво му липсваше в живота — съпруга и деца, за които да се бори, и с които да споделя успехите си.

С Рейчъл отпразнуваха приключването на снимките с късна вечеря, сервирана от домашния му прислужник. Искреността, зародила се у тях още когато споделиха личните си съмнения в собствените си способности, се превърна в близост, която от страна на Зак бе и неочаквана, и лечебна. Настанили се удобно във всекидневната на една от къщите му — разположена на Тихоокеанското крайбрежие, пред двуетажната стъклена стена, от която се виждаше океанът, те разговаряха с часове, като избягваха темата за киното. Това бе добре дошло за Зак, разочарован от срещи с актриси, които не говореха за друго. Свършиха в леглото, където дадоха воля на въображението си и изпитаха огромно удоволствие.

 

 

Страстта на Рейчъл му се стори искрена, а не просто отплата за това, че й беше помогнал да изглежда добре във филма, и това също му хареса. Всъщност, докато бяха в леглото, беше напълно задоволен от всичко — от снимките, от чувствеността на младата жена, от интелигентността, от чувството й за хумор.

Тя се повдигна на лакти:

— Зак, какво наистина искаш от живота си? Ама наистина?

Той не отговори веднага, може би защото се чувстваше уморен да изглежда съвършен и доволен от живота в очите на хората. Каза с лека усмивка:

— Малка къща в прерията.

— Моля? Искаш да кажеш, че искаш главната роля в продължението на филма „Малка къща в прерията“?

— Не точно. Искам да го изживея. Не е необходимо къщата да е в прерията. Може да бъде и ранчо.

Тя избухна в смях.

— Ранчо! Та ти мразиш коне и ненавиждаш говеда — всички знаят това. Томи Нютън ми го каза — имаше предвид асистент-режисьора на „Кошмар“. — Работил е още в първия ти уестърн — онзи, в който Мишел Пфайфър играе ролята на приятелката ти — тя се усмихна и прекара пръст по устните му. — Какво всъщност имаш против конете и кравите?

Той закачливо ухапа пръста й и отговори:

— Никога не вървят в правилната посока и хукват панически в грешната. Това се случи в първия ми филм — конете се обърнаха и се втурнаха право към нас.

— Мишел казва, че в този ден си спасил живота й.

— Наложи се. Бягах като луд към скалите, а конете бяха точно зад мен. Мишел стоеше на пътя ми. Трябваше да я взема, за да не ми пречи — пошегува се той.

— Не съм много убедена. Тя казва, че тичала и викала за помощ.

— И аз виках — продължи Зак. После стана по-сериозен и добави: — И двамата бяхме деца. Сякаш беше преди сто години.

Тя легна на една страна и прокара пръст по гърдите му.

— В действителност откъде си? И моля те, не ме залъгвай с измислиците на студиото, че си се издържал сам, че си участвал в родео и си обикалял с рокерите.

Зак не пожела да й разкаже миналото си. Никога не го беше правил и нямаше да го направи. Когато беше на осемнадесет години и в рекламния отдел му зададоха този въпрос, той студено отвърна да измислят някаква история, както и направиха. Истинското му минало беше мъртво и обсъждането му бе забранено. Рязко заяви:

— Не съм от някое специално място.

— Но все пак не си дете на скитник, отрасло, без да знае как се държи вилица. Дотолкова и аз знам — настоя тя. — Томи Нютън ми разказа, че още на осемнадесет години си показал класа и принадлежност към „изтънченото общество“, както го нарича той. Това е всичко, което знае за теб, въпреки че сте работили заедно в няколко филма. А и нито една от жените, с които работиш, не знае повече. Глен Клоуз, Голди Хоун, Лорън Хатън, Мерил Стрийп — всички казват, че е чудесно да се работи с теб, но личният ти живот е табу. Знам, защото съм ги питала.

— Ако мислиш, че ме ласкаеш с любопитството си, грешиш.

— Не мога да се сдържа — засмя се тя и го целуна по бузата. — Вие сте любовникът в мечтите на всички жени, господин Бенедикт, а също така сте и тайнственият мъж в Холивуд. Добре известно е, че нито една от жените, посещавали леглото ти, не е успявала да те предразположи да бъдеш искрен с нея. Тъй като случайно аз също съм в това легло и тъй като снощи разговаряхме за доста различни неща, си мисля, че или съм улучила момента, или просто ме харесваш повече от другите. И в двата случая съм длъжна да опитам да открия нещо повече за теб, което друга жена не е успяла. Залагам женската си гордост в това, разбираш ли?

Самоувереността й превърна раздразнението на Зак в пълно удивление.

— Ако искаш да продължа да те харесвам повече от другите — заяви той, — престани да ме разпитваш и говори за нещо по-приятно.

— По-приятно — тя го прегърна и му се усмихна.

Съдейки по езика на тялото й, Зак очакваше да каже нещо неприлично, но темата, която подхвана, така го смая, че той силно се засмя.

— Добре, нека видим… Знам, че мразиш коне, но обичаш мотоциклети и бързи коли. Защо?

— Защото те не се събират на стада с приятелите ти, когато ги паркираш, и не се опитват да те прегазят, когато им обърнеш гръб. Отиват само там, където им посочиш.

— Зак — прошепна тя. — Мотоциклетите не са единствените, които отиват там, където им посочиш. Аз също ще го направя.

Зак знаеше точно какво има предвид. И той посочи. Тя се плъзна надолу по тялото му и наведе глава. На сутринта Рейчъл му приготви закуска.

— Искам да участвам в още един филм, за да покажа на света, че наистина мога да играя — каза тя.

Преситен и отпуснат, Зак я наблюдаваше как се движи из кухнята му в широки панталони и риза. Без скъпи дрехи и силен грим тя му се струваше далеч по-привлекателна. Освен това, както вече бе открил, беше интелигентна, чувствена и остроумна.

— А после какво? — попита той.

— После бих искала да се откажа. На тридесет години съм. И аз като теб искам нормален живот, изпълнен с нещо повече от грижи за фигурата и тревоги дали ще ми се появят бръчки. Има по-истински неща в живота от превзетия повърхностен свят на мечтите, който се опитваме да налагаме на останалата част от света.

Това неочаквано изказване го накара да погледне на Рейчъл с други очи. Освен това тя ясно се интересуваше от него, а не от връзките му в киното, след като смяташе скоро да се откаже от кариерата си на актриса. Такива мисли се въртяха в главата му, когато Рейчъл се приведе през кухненската маса и меко каза:

— Приличат ли мечтите ми на твоите?

Правеше му предложение, осъзна Зак, и го правеше дискретно, смело и без увъртане. В първия момент той безмълвно я погледна, а после и зададе въпрос, без да се опитва да прикрие огромното значение, което влага в него:

— А виждаш ли деца в мечтите си, Рейчъл?

— Твоите деца ли?

— Моите.

— Дали да не започнем още сега?

Зак се разсмя от неочакваното й предложение, но скоро смехът му замря, заменен от нежност и трепетна надежда — чувства, които не вярваше, че отново може да изпита. Ръцете му се плъзнаха под ризата й и нежността му се сля с възбудата.

Ожениха се в имението на Зак в Кърмел пред погледите на около хиляда гости, включително няколко губернатори и сенатори. Дванайсет хеликоптера кръжа в небето, перките им раздвижваха въздуха, развяваха женските рокли и отнасяха перуки, докато репортерите насочваха камерите си към празненството долу.

Кум на Зак беше съседът му в Кърмел — индустриалецът Матю Феръл, който даде предложение как да се оправят с нашествието на журналистите. Той погледна към хеликоптерите и заяви:

— Трябва да отменят проклетата първа поправка на Конституцията^[1].

Зак се засмя. Днес беше денят на неговата сватба и той бе в изключително настроение. Вече си представяше уютни вечери с деца и семеен живот, непознат досега за него. Рейчъл беше поискала богато сватбено тържество и той бе удовлетворил желанието й, въпреки че предпочиташе да отлетят до Тахо само с неколцина приятели.

— Винаги мога да изпратя някого за пушки — пошегува се младоженецът.

— Чудесна идея. Ще използваме павилиона за прикритие и ще свалим копелетата.

Двамата мъже се засмяха. Бяха се запознали преди три години, когато една нощ почитатели на Зак се бяха покатерили по оградата и бяха задействали алармите и на двете къщи. Същата нощ Зак и Мат откриха доста сходства помежду си, включително и това, че предпочитат хубавия скоч, обичат искреността и не понасят преструвки. По-късно разбраха, че споделят едно и също мнение по въпроса за финансовите си инвестиции, затова станаха не само приятели, но и бизнес партньори.

 

 

Когато „Кошмар“ излезе на екраните, печалбите бяха огромни и критиците му поставяха отлични оценки, въпреки че не получи „Оскар“ и дори не бе номиниран.

Филмът успя да възкреси западащите кариери на Емили и Рейчъл. Благодарността на Емили, а и на баща й, беше безгранична. Рейчъл обаче внезапно откри, че не иска да изоставя кариерата си, както и че не е готова да роди детето, което Зак така силно желаеше. Кариерата й се оказа мания, която я обсебваше. Беше толкова жадна за слава, че презираше всяка по-известна от нея актриса. Същевременно отказваше да се снима във филм, ако негов режисьор не беше съпругът й.

Зак беше подлъган да се ожени за умна и амбициозна актриса, която вярваше, че той държи ключа към славата и щастието й. Знаеше го, но търсеше вината по-скоро в себе си, отколкото в Рейчъл. Отдавна трябваше да е наясно, че щастливите семейства са измислица на поетите и създателите на филми.

След загубата на тази илюзия му предстоеше скучен и еднообразен живот. Холивуд имаше изпитана рецепта за подобно заболяване — наркотик или алкохол. Зак обаче, подобно на баба си, ненавиждаше слабостта и отхвърляше с презрение подобни средства. Той реши проблема по единствения начин, който познаваше — работеше непрекъснато. Вместо да се разведе, той разумно осмисли брака си — въпреки че не беше за пример, все пак беше далеч по-сполучлив от този на баба му и дядо му, а и не по-лош от много други. И Зак даде на Рейчъл право на избор — или да се разведе, или да овладее амбициите си и да заживее нормално, като в замяна той ще удовлетвори желанието й да режисира още един неин филм. Рейчъл мъдро избра второто предложение. Зак откри някакъв сценарий, който му хареса, филмът щеше да се казва „Победителят прибира всичко“ с главни роли за него и Рейчъл, а студиото им отпусна пари авансово. С търпение, ласкателство, остра критика и понякога ледена студенина ловко успя да получи от Рейчъл и от останалите актьори онова, което той искаше.

Успехът беше зашеметяващ. Рейчъл бе номинирана за ролята си, а Зак получи два „Оскара“ — за най-добра мъжка роля и за най-добър режисьор. Последната награда само потвърди онова, което холивудските магнати отдавна бяха забелязали — Зак притежаваше талант за режисьор. Той умееше да превърне напрегнатия момент в сцена, от която зрителите да изтръпнат от ужас, можеше да предизвика неудържим смях от смешна забележка в сценария, успяваше да разпали страстите от любовните сцени. И най-важното — постигаше всичко това в рамките на отпуснатия филмов бюджет.

Двата „Оскара“ го радваха, но не му донесоха удовлетворение. Той вече не го търсеше и за да не забелязва липсата му, преднамерено се затрупваше с работа. През следващите две години режисира и изпълнява главните роли в още два филма — напрегнат еротичен трилър, в който му партнира Глен Клоуз, и приключенски филм, с участието на Ким Бейсинджър.

В търсене на нещо ново отлетя за Кърмел. Вечерта започна да чете случайно попаднал му роман. Още преди да го завърши, знаеше, че „Съдба“ ще бъде следващият му филм.

На другия ден влезе в кабинета на президента на „Импайър Студиос“ и му подаде книгата:

— Това ще бъде новият ми филм, Ървин.

Ървин Левин прочете кратките рецензии на корицата, облегна се във високия, тапициран с кожа стол и въздъхна:

— Това е тежка драма, Зак. Искам да направиш нещо по-развлекателно.

Завъртя се рязко на стола, взе един сценарий от масата до стъкленото си бюро и го подаде на Зак:

— Получих този сценарий по втория начин. Вече има купувач, но ако се съгласиш да го направиш, можем да се договорим. Романтична история. Публиката е зажадняла за подобен филм, а и ти си идеален за главната роля. Без много усилия ще направим от този сценарий хит.

Оказа се сладникава история, в която истинската любов променя живота на циничен магнат и той заживява щастливо с красивата си млада жена. Зак не го хареса, защото историята му напомняше собствените му наивни фантазии за любов и брак.

На следващата сутрин захвърли сценария на „Хубава жена“ върху бюрото на Левин и презрително заяви:

— Не съм достатъчно добър артист и достатъчно добър режисьор, за да направя от това нещо правдоподобно.

— Ставаш циничен — отвърна Левин и поклати глава. — Познавам те още от дете и те обичам като собствен син. Разочарован съм от това, което става с теб. Много съм разочарован.

В отговор на това покъртително излияние Зак само вдигна вежди. Президентът на студиото го обичаше като собствената си банкова сметка и беше разочарован, защото той не се съгласи да режисира „Хубава жена“.

— Никога не си бил фантазьор като младеж — рече Левин. — Беше твърд реалист, но никога не си бил скептик. Откакто се ожени за Рейчъл, се промени — забеляза гневните пламъчета в очите му и побърза да продължи: — Добре. Край на сантименталностите. Да говорим за бизнес. Кога искаш да започнеш снимането на „Съдба“ и кого имаш предвид за главните роли?

— Аз ще играя ролята на съпруга и искам Даяна Коупланд за ролята на съпругата, ако не е ангажирана. Рейчъл ще е подходяща за ролята на любовницата, а Емили Макданиелс — за дъщерята.

Левин смръщи вежди:

— Рейчъл ще побеснее, ако не получи главната женска роля.

— Аз ще се заема със съпругата си — заяви Зак.

Рейчъл и Ървин не се понасяха, въпреки че никой от тях не обясняваше причините. Той подозираше, че преди години са имали любовна връзка.

— Ако все още нямаш предвид някого за ролята на скитника — продължи Левин след кратко колебание, — ще те помоля за една услуга. Какво мислиш за Тони Остин.

— Не става.

Страстта на този актьор към алкохола и наркотиците беше пословична, както и другите му пороци. На него изобщо не можеше да се разчита. Последния път най-ненадейно беше взел свръхдоза в началото на снимките на филм за „Импайър“ и се наложи друг актьор да поеме ролята му, докато Остин се лекуваше в продължение на шест месеца.

— Тони иска да работи и да се реабилитира — спокойно продължи Ървин. — Лекарите твърдят, че вече е нов човек. Този път съм склонен да им повярвам.

Зак вдигна рамене.

— Каква е разликата този път?

— Този път беше взел свръхдоза. Успяха да го спасят, но случаят го изплаши до смърт. Вече е готов да порасне и да се захване за работа. Бих искал да му дам възможност — в гласа на Левин се прокрадна набожност. — Това е единственото достойно нещо, което можем да направим, Зак. Всички живеем на тази земя. Трябва да се грижим един за друг, да си помагаме. Трябва да помогнем на Тони да си намери работа, защото е закъсал и защото…

— Защото ти дължи сума пари за филма, който не успя да завърши — предположи Бенедикт с равен глас.

— Всъщност… да. Дължи ни значителна сума пари за този филм — неохотно призна Ървин. — Но въпреки това той се върна и ни помоли да му дадем възможност да отработи дълга си и да се реабилитира. Тъй като явно си неподатлив на прочувствени молби, обмисли практическата полза от него — независимо от лошата му слава публиката все още го обожава. Той е тяхното лошо, заблудено, красиво момче, мъжът, който всяка жена е готова да приласкае.

Зак се поколеба. Ако наистина се е променил, Остин беше най-подходящият за ролята. На тридесет и три години, русоляв и младолик, той наистина изглеждаше добре. Хубавата му външност се разваляше от разгулността му, което обаче по някакъв начин го правеше още по-привлекателен в очите на жените от дванадесет до петдесет годишна възраст. Името му върху афиша беше гаранция за продажбата на билети за филма, както и името на Зак. Заедно щяха да имат възможността да счупят всички рекорди. Тъй като възнамеряваше да си докара значителни приходи като част от наградата за режисурата на „Съдба“, този факт силно повлия върху окончателното му решение. Както и фактът, че дори и пиян, Тони бе по-добър актьор от мнозина и беше идеален за ролята. От друга страна, щеше да направи услуга на „Импайър“, като вземе актьора за този филм, което пък предполагаше отстъпки от тяхна страна.

— Ще го оставя да прочете сценария за ролята си, но не съм въодушевен от перспективата да бъда бавачка на някакъв наркоман, влязъл или не в правия път. Дан Мойс ще ти позвъни сутринта — добави, имайки предвид своя представител, и стана да си върви. — Двамата с него можете да започнете уреждането на подробностите по договора.

— Този филм ще струва цяло състояние, с всичките терени, които изисква — напомни му Ървин, мислейки си с ужас за сумата, която Бенедикт ще поиска за главната роля и за режисурата на филма, както й за отстъпките, които вероятно ще получи за участието на Остин. — Ще се съглася с този филм само защото ти го желаеш. Аз лично ще се моля на колене печалбите от него поне да покрият разходите.

Даяна Коупланд отказа ролята, така че Зак я предостави на Рейчъл, която беше резервният му вариант. Няколко седмици по-късно Даяна промени плановете си, но той вече беше поел морално и правно задължение и остави по-добрата роля на Рейчъл. За негова изненада Коупланд поиска ролята на бившата любовница на съпруга.

Месец след започването на снимките тръгна слухът, че въпреки многобройните инциденти, протакането и закъсненията, съпътстващи работата по филма, заснетите до този момент сцени са направо фантастични. Холивудската мелница за клюки вече предсказваше номинации за „Оскар“.