Джудит Макнот
Съвършенство (21)

20

Следващите два часа пътуваха в мълчание. Джули наблюдаваше пътя с надежда да съзре необходимия пътен знак и да приведе плана си в действие. И когато го видя, сърцето й се разтуптя.

— Знам, че не искаш да спираме, но аз умирам от глад — предпазливо каза тя. — Табелата показва, че наблизо има заведение на „Макдоналдс“. Можем да си вземем нещо от гишето, което обслужва преминаващи коли — той погледна часовника си и поклати отрицателно глава, така че тя побърза да обясни: — Трябва да ям нещо на всеки два часа, защото имам… — Запъна се за част от секундата, докато търсеше медицинския термин за болестта, от която не боледуваше. — … хипогликемия. Съжалявам много, но ако не хапна нещо, ще ми прилошее, може да припадна и…

— Добре, ще спрем.

Джули отби в полегатата пресечка — златистите сводове на сградата вече се виждаха. От двете страни на заведението имаше два открити паркинга, а по-нататък и детска площадка.

— Спираме тъкмо навреме — каза, — така ми се вие свят, че скоро няма да мога да шофирам.

Въпреки снега на паркинга имаше няколко коли. Забеляза, че в заведението има няколко семейства. Като последва указанията върху табелата, тя заобиколи ресторанта, за да стигне до гишето, което обслужваше преминаващите коли, и спря до микрофона.

— Какво ще искаш? — обърна се към Зак.

Той почувства, че устата му се пълни със слюнка само при мисълта за най-обикновен чийзбургер с пържени картофи. Каза си, че това е така, защото е свободен. На свобода въздухът беше по-свеж, а храната — по-вкусна. Но свободата го правеше неспокоен и подозрителен, защото имаше нещо в прекалено ведрата усмивка на пленницата му. Тя го гледаше с огромните си сини очи и с мила усмивка, но май твърде бързо промени отношението си към него. От ужасена пленница се беше превърнала в разярена заложница, а сега пък играеше ролята на любезна помощница.

Джули повтори поръчката в микрофона — два чийзбургера, две порции пържени картофи, две кока-коли.

— Пет долара и девет цента — каза гласът от микрофона. — Моля, докарайте колата до първо гише.

Спря до първо гише и го видя, че бръкна в джоба си за пари. Поклати глава и се пресегна за чантата си.

— Аз ще платя — рече. — Ще те почерпя. Настоявам.

Той измъкна ръка от джоба си след кратко колебание, но повдигна озадачено тъмните си вежди.

— Много спортсменско от твоя страна.

— Такава съм си — добра. Всички го казват — говореше нехайно, докато изваждаше сгънатата десетдоларова банкнота, в която беше посланието й. Неспособна да срещне отново влудяващия му поглед, бързо се обърна настрани и насочи вниманието си към отегченото момиче на гишето, което я чакаше да плати. На висящата табелка на гърдите му беше написано името му — Тифани.

— Пет долара и девет цента — каза.

Джули подаде десетдоларовата банкнота и настойчиво се загледа в касиерката. Животът й зависеше от това отегчено момиче с къдрава, вързана на опашка коса. Като на забавен кадър гледаше как Тифани разгъва банкнотата от десет долара… малката бележка се изплъзва и пада на земята… Тя се навежда, за да я вдигне, като пуква балончето на дъвката си… изправя се… поглежда към Джули…

— Ваше ли е това? — попита с бележката в ръка, като надникна пред прозореца на колата, но не я прочете.

— Не знам… — отвърна Джули.

Искаше да накара момичето да я прочете.

— Може и да е моя. Какво пише на нея… — в следващия момент едва сподави вика си, тъй като ръката на Закари Бенедикт сграбчи нейната, а дулото на пистолета се вряза в ребрата й.

— Всичко е наред, Тифани — спокойно каза той, като се наведе през спътницата си с протегната ръка. — Бележката е моя. Просто една шега.

Касиерката погледна бележката, но беше невъзможно да се разбере дали е успяла да я прочете, преди да протегне ръка, за да я върне.

— Заповядайте, господине — каза, наведе се и му я подаде.

Джули стисна зъби, тъй като Закари Бенедикт се усмихна с благодарност на момичето — неискрена, разбира се — и Тифани се изчерви от удоволствие, докато пресмяташе рестото от десетдоларовата банкнота.

— Заповядайте. Това е поръчката ви — каза.

Пленницата механично пое белите торбички с храната и напитките. Лицето й изразяваше уплаха и безмълвна молба към момичето. Тя подаде торбичките на Бенедикт, но не посмя да го погледне в очите. Ръцете й трепереха толкова силно, че едва не изпусна кока-колите. Когато колата се отдалечи от гишето, очакваше някаква реакция от негова страна, но не беше подготвена за гнева му:

— Глупава малка негодница! Искаш да те убия ли? Спри на паркинга! Точно тук! Тя ни наблюдава.

Джули механично се подчини.

— Изяж това! — нареди, като бутна чийзбургера в ръцете й. — И се усмихвай, иначе Бог ми е свидетел…

Тя отново се подчини. Дъвчеше, без да усеща вкуса. Напрежението в колата нарасна неимоверно. Това изопна още повече нервите й и тя заговори само за да прекрати мълчанието:

— Мога ли да си взема кока-колата? — попита, като посегна към бялата торбичка в краката й.

Ръката му сграбчи китката й със сила, която заплашваше да пречупи крехките й кости. Преди да успее да се отскубне, той я стисна още по-силно и болезнено. Тя се облегна на седалката, отпусна глава назад, затвори очи и преглътна, като разтриваше изтръпналата си от болка ръка. Допреди малко се самозалъгваше, че той не е хладнокръвен убиец, а по-скоро човек, който е отмъстил за изневярата на жена си. Защо, отчаяно се питаше, допусна да мисли за него като за човек неспособен да убие своята пленница. Чисто и просто се бе заблудила от това, което беше прочела в списанията за него, от спомените за неизброимите часове, прекарани заедно с братята й, а по-късно и с момчетата, с които излизаше, пред филмовия екран. На единадесет години тя не можеше да проумее какво толкова намират братята й и техните приятели и Закари Бенедикт. След няколко години й стана съвършено ясно. От него се излъчваше сурова красота, недостижимост, сексапил, арогантност, остроумие, необузданост. По време на шумния му съдебен процес Джули беше във Франция и не знаеше нищо от мръсните подробности, нищо конкретно, което да засенчи онзи прекрасен образ от екраните, който й изглеждаше толкова действителен. Затова когато й каза, че е невинен, тя му повярва. Вероятно искаше да докаже невинността си, а това оправдаваше бягството му. По някаква необяснима причина тя все още допускаше тази възможност и това й помагаше да овладее страха си, но не отслаби отчаяното и желание да избяга от него. Дори и да не беше извършил престъплението, за което беше изпратен в затвора, това не означаваше, че няма да убие, за да не бъде върнат пак там. Освен това съществуваше едно „ако беше невинен“ — по-скоро „ако“ и твърде вероятно „невинен“.

Подскочи от уплаха, когато торбичката на пода до нея издрънча.

— Дръж! — отсече той, като тикна бутилката към нея. Без да го погледне, Джули протегна ръка и я пое. Едва сега осъзна, че единственият шанс да избяга, без някой да бъде наранен или убит, беше да го накара да я остави навън, докато той е в колата. По-добре, отколкото да увърта и да се опитва да осуети бягството му. Това означаваше, че тя трябва да е вън от колата и пред очите на много хора. Беше осуетил първия й опит за бягство и той знаеше, че в момента е твърде отчаяна, за да направи втори. Когато опита отново, всичко трябва да е наред. Знаеше, че вероятно трети шанс изобщо няма да има. Поне вече не се налагаше да разиграва тази отвратителна пародия, че е на негова страна. — Да тръгваме! — нареди той.

След четвърт час пак й заповяда да спре до крайпътен телефон и отново се обади. Не беше изрекъл нито дума, освен нареждането да спре колата. Когато той се върна, Джули го изгледа надменно, кимна към телефонната кабина и рече:

— Лоши новини, надявам се?

Зак прикри усмивката си — тя твърдо и упорито продължаваше да му се противопоставя. Красивото й лице издаваше смела решителност и проницателен ум, а това го караше да бъде нащрек. Той само вдигна рамене. Мълчанието я изнервяше — вече го беше забелязал.

— Потегляй! — каза й. После се облегна назад и протегна крака, като наблюдаваше нежните й пръсти върху кормилото.

 

 

Само след няколко часа един мъж, който приличаше на Зак, щеше да тръгне от Детройт към Канада през Уиндзорския тунел. На границата щеше да направи всичко възможно да привлече вниманието на митническите власти, за да го запомнят добре. След ден-два, когато не успееха да заловят беглеца, същите тези митничари щяха да уведомят властите в Съединените щати, че по всяка вероятност избягалият престъпник е пресякъл канадската граница. През следващата седмица Канада щеше да се превърне в център на неговото издирване, а Зак щеше да се заеме с останалата част от плана си. Засега до една седмица, както изглежда, нямаше какво да прави, освен да почива и да се радва на свободата си. Това му се струваше прекрасно и вероятно щеше да върне доброжелателността му към целия свят, ако не беше немирната му заложница. В момента например тя караше твърде бавно И от време на време го поглеждаше сърдито.

— Нещо не е ли наред? — рязко попита той.

— Искам да отида до тоалетна.

— По-късно!

— Но… — погледна я и Джули разбра, че е безсмислено да спори.

Час по-късно прекосиха границата на Колорадо и за пръв път от часове насам той проговори:

— Има един паркинг за камиони. Завий, когато видиш пресечката, и ако всичко е наред, ще спрем там.

Паркингът се оказа твърде оживен и измина още половин час, докато открият една бензиностанция, която беше сравнително пуста. Зак можеше да плати направо на служителя в кабината между помпите, без да се налага да влиза вътре, а и освен това тоалетните се намираха извън сградата.

— Хайде — каза й.

Когато Джули слезе от колата и тръгна към тоалетната, той я предупреди:

— И по-спокойно!

Хвана ръката й, като че я подкрепяше, за да не се подхлъзне. Снегът скриптеше под краката им. Когато стигнаха тоалетната, той се пресегна и отвори вратата.

— Възнамеряваш да влезеш вътре с мен? — избухна тя.

Без да й обърне внимание, огледа малката, облицована с плочки тоалетна. Проверява дали има прозорец, предположи тя. После Зак пусна ръката й.

— По-бързо. И не върши глупости, Джули.

— Какви например? Да се обеся с тоалетна хартия? Махни се оттук, да те вземат дяволите!

Дръпна ръката си и влезе вътре. Когато затваряше вратата, й хрумна да се заключи отвътре. Джули завъртя ключалката и блъсна вратата с рамо. Вратата обаче не се заключи и тя изпита противното чувство, че от другата страна той държи дръжката, за да осуети намеренията й.

От външната страна Зак завъртя облата дръжка и тя се превъртя в ръката й. В същото време чу гласа му, който потвърди опасенията й:

— Разполагаш с минута и половина, преди да отворя тази врата, Джули.

„Чудесно. На всичкото отгоре е и извратен“ — мислеше си тя. Миеше ръцете си на мивката с леденостудената вода, когато той отвори вратата и съобщи:

— Времето ти свърши.

Вместо да влезе в колата, Зак застана зад гърба й.

— Налей бензин! — нареди й, и когато тя се подчини, той се облегна отстрани на колата, за да я наблюдава.

— Плати за бензина! — заповяда й, когато тя приключи зареждането. Държеше лицето си извърнато настрани заради мъжа в кабината.

Джули понечи да възрази, че не й е дал пари, но в този момент осъзна, че в протегнатата си ръка той държи две двадесетдоларови банкноти. Негодуванието й се увеличи от прозрението, че той едва сдържа усмивката си.

— Явно всичко това започва да те забавлява! — горчиво отбеляза, като грабна парите от ръката му.

Зак погледна скованите й рамене, когато тя се обърна, и си напомни, че би било по-полезно, ако успее да подобри настроението й. Засмя се:

— Напълно си права. Мисля, че всичко това започва да ми харесва.

— Негодник!

 

 

Зората вече багреше сивото небе в розово, когато Джули реши, че той най-сетне е заспал. Зак я караше да избягва главните пътища и да се придържа към второстепенните, което правеше шофирането в дълбокия сняг толкова опасно, че тя от дълго време караше със средна скорост петдесет километра в час. На три пъти бяха забавяни от катастрофи по главното шосе. През цялата нощ съобщаваха за бягството му, но колкото повече навлизаха в Колорадо, толкова по-рядко осведомяваха за изчезването му — без съмнение никой не предполагаше, че пътува на север, далеч от главните летища, гари и автогари. Знакът, който отминаха преди километър, посочваше, че наблизо има отбивка — на осем километра оттук, и Джули се молеше, че и тук, както и на предишната отбивка, ще има поне няколко паркирани камиона със заспали в кабините шофьори. Възнамеряваше да се отбие там и като се изравни с паркираните камиони, да удари спирачките, да изскочи от колата и изкрещи за помощ.

Отново го погледна, за да се увери, че спи. Той дишаше спокойно и равномерно. Ръцете му бяха кръстосани върху гърдите, дългите му крака — протегнати, главата му — облегната на страничното стъкло.

Още половин километър оставаше до отбивката, закрита от борова горичка и поради това незабележима откъм главното шосе, когато тя намали скоростта до петдесет километра и леко изви кормилото, за да е готова да отбие колата от главния път. Като се молеше там да има паркирани камиони, премина между дърветата — не смееше да си поеме дъх. После въздъхна с облекчени — три камиона бяха спрели отпред, встрани на малки постройки, в които се намираха тоалетните, и въпреки че толкова рано призори навън нямаше никого, й се стори, че дочува шум от дизелов двигател. Сърцето й удряше гърдите като механичен чук, а тя едва се сдържаше да изскочи още сега от колата. За да увеличи шансовете си, трябваше да спре точно до камионите. Така можеше да достигне до вратата на един от тях, преди Бенедикт да я хване.

На петнадесет метра от първия камион Джули се увери, че действително е чула шум от мотор, и кракът й предпазливо се насочи към спирачката. Цялото й внимание беше насочено към кабината на камиона и тя извика сподавено, когато Закари Бенедикт ненадейно се изправи.

— Къде, по дяволите… — започна той, но Джули не му даде възможност да довърши. Удари спирачките и рязко отвори вратата. После скочи в движение от колата и падна върху изровения от колелата, заснежен път. Със замъглени от болката и ужаса очи видя задната гума на блейзъра да преминава на сантиметри от ръката й, преди колата рязко да спре.

— Помощ! — изкрещя и бързо се изправи на колене. Краката й се плъзгаха, докато се опитваше да се измъкне от кишата и снега.

— Помогнете ми!

Изправи се на крака и вече тичаше към кабината на най-близкия камион, когато Закари Бенедикт изскочи от блейзъра, заобиколи го отзад, за да скъси разстоянието, и затича право към нея, като успя да пресече пътя й. Джули смени посоката, за да го избегне.

— Моля ви, помогнете ми! — крещеше тя, докато тичаше направо през снега с намерение да стигне до тоалетните и да се заключи вътре. Вляво от себе си видя, че врата на камиона се отвари и един шофьор пристъп навън. Точно зад себе си чуваше тежките стъпки на Бенедикт по снега.

— Помогнете ми! — извика тя на шофьора и хвърли поглед през рамо тъкмо когато Зак загреба шепа сняг.

Една снежна топка я удари силно по рамото и тя отново изкрещя:

— Спрете го! Той е…

Силният му смях заглуши думите и.

— Престани, Джули! — извика той и в същия момент отново хвърли топка върху нея, сякаш се боричкаха в снега. — Ще събудиш всички!

Като се опитваше да поеме дъх, за да изпищи отново, тя се обърна и се просна в снега под тялото му — ужасяващите й сини очи само на сантиметри от неговите очи, блестящи от ярост, но той се усмихваше, за да заблуди шофьора. Като се задъхваше, Джули рязко изви глава настрани и се опита да извика, но в този момент той размаза шепа сняг върху лицето й. Задавена и ослепяла от снега, чу гневния му шепот, когато я улови за китките и изви ръцете над главата й.

— Ще го убия, ако се приближи! — изсъска през зъби. Ръцете му стиснаха нейните още по-здраво. — По дяволите! Това ли искаш? Някой да умре заради теб?

Джули изстена и поклати глава, здраво стиснала клепачите — не можеше да го понася, не можеше да понесе мисълта, че е била само на няколко крачки от свободата, че всичко е било напразно — за да свърши ето така, по гръб в снега. Зак трескаво настоя:

— Той се приближава. Целуни ме, и то убедително, или ще го убия!

Устните му се впиха в нейните. Джули отвори широко очи, погледът й търсеше шофьора, който внимателно вървеше към тях, смръщил вежди, докато се опитваше да види лицата им.

— По дяволите, прегърни ме!

Устните му не се откъсваха от нейните, пистолетът в джоба му се заби в стомаха й, но сега ръцете й бяха свободни. Тя можеше да се бори и по всяка вероятност този шофьор с добродушно лице под черната шапка, ще забележи, че нещо не е наред, и ще дойде да й помогне. И ще умре.

Бенедикт й беше заповядал да го прегърне „и то убедително“. Като марионетка Джули вдигна ръце и вяло ги отпусна върху раменете му, но не успя да се насили да направи нещо повече.

Зак усети стиснатите й устни. Чувстваше студеното като камък тяло под своето и предположи, че тя се опитва да събере сили за следващия момент, когато с помощта на шофьорите ще сложи край на кратката свобода и на живота му. С крайчеца на окото си видя, че шофьорът забавя крачка, но все още върви към тях.

Безпомощен, Зак направи последен опит да предотврати неизбежното — долепи устни до ухото й и прошепна нещо, което не беше изричал от години:

— Моля те!

Ръцете му обгърнаха още по-здраво скованото женско тяло и той отново изрече — настоятелно, със стенание, което не успя да потисне.

— Моля те, Джули!

Стори й се, че внезапно целият свят се обръща с главата надолу. Чу как молбата се изтръгва от похитителя й, сякаш се откъсваше от гърдите му, секунда преди устните му да се впият в нейните и той прошепна измъчено:

— Не съм убивал никого. Заклевам се.

Молбата и отчаянието в гласа му и в целувката му се оказаха по-силни от гнева и заплахите. Това я накара да се поколебае и да му повярва.

Замаяна, Джули пожертва себе си, за да спаси шофьора. Водена от желанието да помогне на човека и от нещо напълно необяснимо, тя преглътна сълзите си, плъзна неуверено ръце по раменете на Закари Бенедикт и отговори на целувката му. В същия момент, в който той усети победата си, през тялото му премина тръпка и устните му станаха по-нежни. Джули го остави да разтвори устните й. Ръцете й обвиха врата му и се плъзнаха по меката, гъста коса на тила му. Тя усети учестеното му дишане, когато неуверено отвърна на целувката му, и после внезапно всичко се промени. Той я целуваше настойчиво, ръцете му плъзнаха по раменете й, после ги зарови в мократа й коса и повдигна лицето й по-близо до жадните си, търсещи устни.

Някъде далеч над главата й нечий мъжки глас изрече озадачено:

— Хей, госпожице, имате ли нужда от помощ или не?

Джули го чу и се опита да поклати глава, но устните, впити в нейните, я бяха лишили от способността да говори.

— Предполагам, че не ви трябва помощ — каза провлечено шофьорът и похотливо се захили. — А вие, господине? Имате ли нужда от помощ? Мога да ви отменя за малко там долу…

Зак повдигна глава. Гласът му беше дрезгав и нежен:

— Намерете си друга жена. Тази тук е моя.

Последните му думи бяха прошепнати до устните й. Ръцете му я обгърнаха, целувката му стана по-настойчива, бедрата му притискаха нейните. С безмълвен стон Джули се отдаде на най-горещата, най-настоятелната, най-възбуждащата целувка.

На петнадесетина метра от тях вратата на един от камионите се отвори и някакъв мъжки глас извика:

— Хей, Пийт, какво става там в снега?

— По дяволите, човече, на какво ти прилича? Двама възрастни си играят на деца — бият се със снежни топки и се прегръщат на снега.

— Май ще вземат да направят някое дете, ако не поохладят малко страстите.

Може би този глас или внезапното чувство, че похитителят й започва да се възбужда, върна Джули в реалността. Каквато и да беше причината, тя го отблъсна и извика:

— Престани! Престани. Той си отиде.

Зак надигна глава и се вгледа в свежата кожа и меките й устни с желание, което трудно успяваше да овладее. Той се огледа наоколо и неохотно се надигна от тялото й. Не разбираше напълно защо тя не предупреди шофьора, но каквито и да бяха причините, не можеше като отплата да се опита да я изнасили. Мълчаливо й подаде ръка, но тя пренебрегна жеста му и сама се изправи.

— Цялата съм мокра — оплака се тя, отбягвайки погледа му, и тръсна косата си. — И покрита със сняг — Зак посегна, за да изтърси снега от нея, но тя се отдръпна и избягна допира му. — Не мисли, че можеш да ме докосваш заради онова, което се случи преди малко — предупреди го, но той беше твърде зает с мислите за възхитителната промяна, настъпила в нея след целувката им — огромните й очи с тъмни мигли блестяха, гладката кожа по високите й скули беше порозовяла. Когато беше смутена и леко възбудена, както в момента, Джули Матисън беше поразителна.

— Позволих ти да ме целунеш само защото осъзнах, че си прав — не е необходимо някой да бъде убит просто защото аз се страхувам. Сега да тръгваме, та това мъчение да приключва по-скоро.

Зак въздъхна.

— Доколкото разбирам от сърдития тон, май че отново сме врагове, госпожице Матисън.

— Със сигурност — отговори тя. — Ще те закарам докъдето искаш без повече номера, но да сме наясно с едно — веднага щом пристигнем, ще ме пуснеш да си тръгна, нали?

— Да — излъга той.

— Тогава да тръгваме.

Зак изтупа снега от ръкавите си и я последва, като наблюдаваше разрошената й от вятъра коса и грациозното полюшване на бедрата й, докато тя наперено крачеше към колата.

С галантност, която не беше проявявал преди целувката и която се стори на Джули абсурдна и дори подозрителна при настоящите обстоятелства, той я придружи до колата, но не се наложи да й отваря вратата — тя си беше отворена. Зак затвори вратата и заобиколи колата отпред до своето място. Но когато седна до нея, тя потръпна и изохка.

— Какво има?

— Ударих си хълбока и крака, когато скочих — отвърна му с горчивина, ядосана на себе си, че всъщност изпита удоволствие от целувката му. — Това достатъчно ли е да предизвика у теб съжаление или разкаяние?

— Да — тихо отвърна той.

Тя отмести очи от лицето му — не можеше, а и не искаше да бъде очарована от него и да повярва на тази лъжа. Той беше осъден за убийство и не биваше да забравя това.

— Гладна съм — каза, защото това беше първото, което й дойде наум. Разбра, че е сгрешила в момента, в който погледът му се спря на устните й.

— Аз също.

Тя гордо вдигна глава и завъртя ключа на таблото. В отговор той тихичко се засмя.