Джудит Макнот
Съвършенство (17)

16

На задната седалка на колата Уейн Хадли пъхна листовете с речта си в куфарчето, разхлаби вратовръзката си, изпъна крака и въздъхна със задоволство, като хвърли поглед към двамата затворници отпред.

Сандини беше дребен мошеник, мършав италиански боклук. Единствената причина да мине на лек режим беше, че някои от роднините му мошеници имаше влиятелен човек в системата и този влиятелен човек беше наредил Доминик Сандини да стане негов довереник. Италианецът не представляваше никакъв интерес, никакво забавление, никакъв престиж за Хадли. Да го дразни не му доставяше удоволствие. Виж, Бенедикт беше съвсем друго нещо. Бенедикт — филмовата звезда, секссимволът, богатият магнат, който някога беше притежавал самолети, лимузини и шофьор. Бенедикт беше важна клечка, от световна класа. Сега обаче пълзеше пред него — Уейн Хадли. Има справедливост на този свят, мислеше си той. Най-хубавото беше, че съществуваха моменти, в които успяваше да влезе под кожата на Бенедикт, колкото и дебела да е, и колкото и добре да се прикриваше — моменти, в които го караше да се гърчи и да мечтае за непостижимото. И все пак не беше толкова лесно. Дори когато го принуждаваше да гледа най-новите филми на видеокасета или раздаването на оскарите по телевизията, не беше напълно сигурен, че е улучил болното му място. С тези приятни намерения Хадли потърси подходяща тема за разговор и случайно се спря на секса. Зак спря колата на светофара, близо до мястото, където отиваха, и директорът любезно започна:

— Обзалагам се, че жените са те молили да прекарат нощта с теб, когато беше богат и известен, нали, Бенедикт? Мислиш ли си понякога за жените, а, Бенедикт? Да ги почувстваш, да ги помиришеш, да вкусиш от тях? Сигурно не си падаш много по секса. Ако си бил толкова добър в леглото, онази красива руса кучка, дето ти беше жена, нямаше да се мъкне с оня другия, Остин, нали така?

В огледалото за обратно виждане той наблюдаваше със задоволство лицето на затворника. Зак стисна челюсти и Уейн неправилно изтълкува жеста като следствие от приказките за секса, не заради споменаването на името на Остин.

— Ако някога те пуснат на свобода — а аз не бих се надявал на препоръките ми — ще се наложи да се задоволиш с проститутки. Всички жени са курви, но дори и курвите си имат принципи и не желаят мръсни бивши затворници в леглата си. Известно ли ти е?

Противно на желанието си да поддържа фасада на хладна учтивост, Хадли не успяваше да се сдържи. В момента отново чувстваше, че губи контрол.

— Отговори на въпросите ми, кучи сине, или ще прекараш следващия месец в изолатора! — осъзнал, че изпуска нервите си, добави почти любезно: — Бас държа, че в добрите стари времена си имал шофьор, нали? А сега… погледни се само! Ти си моят шофьор. Има Господ на тази земя.

Стъклената сграда вече се виждаше и Хадли се изправи, като стегна вратовръзката си.

— Не се ли чудиш къде са парите ти… всъщност каквото е останало от тях, след като си се разплатил с адвокатите?

В отговор Бенедикт удари спирачка и колата рязко спря пред сградата. Хадли тихичко изруга, събра разпръснатите по пода книжа и изчака затворникът да му отвори вратата. Но напразно.

— Нагъл кучи син! Не знам какво ти става днес, но ще се разправям с теб, когато се върнем! А сега слизай от колата и ми отвори вратата!

Зак слезе безчувствен към пронизващия вятър, който смъкна от рамото му тънкото бяло яке. Тревожеше го снегът. Още пет минути и бягството започваше. С подигравателен жест отвори задната врата на колата и размаха широко ръка:

— Можете ли да слезете сам, или да ви пренеса?

— Возиш ме за последен път — заплаши го директорът, като слезе от колата и измъкна куфарчето си от седалката. — Ще ти дам добър урок, като се върнем — отново овладя гнева си и погледна към Сандини, който гледаше втренчено в празното пространство с вид на покорен и глух. — Вземай списъка със задачите си, Сандини! Свършвай бързо и се връщай в колата! А ти — нареди той на Зак — иди до хранителния магазин отсреща и ми намери качествено вносно сирене и пресни плодове. После стой в колата. Ще се върна след час и половина. Поддържай колата топла, без да гасиш двигателя.

Без да изчака отговор, тръгна по тротоара. Двамата мъже гледаха в гърба му — стояха и чакаха да влезе в сградата.

— Какъв мръсник! — измърмори под носа си Доминик, после се обърна към Зак: — Е, това е. Късмет.

Вдигна поглед към мрачното небе, от което се сипеше снегът.

— Всички признаци за снежна буря са налице.

Приятелят му бързо каза:

— Знаеш какво да направиш. Следвай плана и недей, за Бога, да променяш нищо. Ако го изиграеш точно както ти казах, ще излезеш герой вместо съучастник.

Нещо във вялата усмивка на Сандини и разсеяното, неспокойно изражение го стресна. Кратко и ясно, той повтори плана, който досега можеха да обсъждат само шепнешком.

— Дом, просто го направи така, както решихме. Остави списъка за покупки на Хадли на пода в колата. За един час свърши всичко, после кажи на продавачката в магазина, че си забравил списъка си в колата и че не си сигурен дали си купил всичко. Кажи, че отиваш да го вземеш, и се върни тук — колата ще бъде заключена.

Докато говореше, измъкна списъка от ръката на Доминик, хвърли го на пода на мястото до шофьора, след това заключи и затвори вратата. Привидно спокоен, хвана ръката на Сандини и го побутна към ъгъла.

Бавно пресякоха улицата. Приличаха на обикновени текеасци, които спокойно обсъждат икономическото положение или следващия мач на професионалната футболна лига, само дето носеха бели панталони и бели якета с черни шаблонни инициали на гърба. Преди да стъпят на бордюра, Зак тихо изрече:

— Когато стигнеш до колата и видиш, че е заключена, пресечи улицата до хранителния магазин отсреща, влез, огледай се и после питай продавачките, дали са виждали някого, който прилича на мен. Като ти кажат, че не са, иди до аптеката, след това до книжарницата. Когато ти отговорят, че не са ме виждали, влез право в сграда на Хадли и питай къде е събранието на началника на затвора. Казвай на всички, че искаш да съобщиш за предполагаемо бягство. Продавачките в магазините ще ти повярват. Като предупредиш началника, че пръв си открил бягството ми, той ще излезе виновен, а ти — невинен като бебе. Може би ще те пусне и по-рано, за сватбата на Джина.

Италианецът се усмихна и весело вдигна палци, вместо да стисне тържествено ръката му, което беше далеч по-подозрително.

— Спри да се тревожиш за мен и тръгвай.

Зак кимна, обърна се, понечи да тръгне и отново се върна.

— Сандини.

— Какво има, Зак?

— Ще ми липсваш.

— Да, знам.

— Прати поздрави на мама. И кажи на сестрите си, че си остават моите първи дами — добави, обърна се и бързо се отдалечи.

Хранителният магазин на ъгъла беше с два входа — единият към улицата, с лице към сградата, в която беше Хадли, а другият — към някаква глуха уличка. Наложи си да следва плана и влезе от главния вход. В случай, че Хадли го наблюдаваше, което не беше изключено, той пообиколи магазина, за да не го забележат продавачките, и бавно преброи до тридесет.

Пет минути по-късно вече се беше отдалечил на няколко пресечки, сгънал затворническото яке под мишница, и бързаше към първата цел — тоалетната на бензиностанцията „Филипс 66“ на Корт Стрийт. Сърцето му биеше силно. Пресече улицата на червено, като се провря между едно такси и някаква аварийна кола, след което видя онова, което търсеше — черна, двуместна кола, паркирана на средата на пресечката, с номер от щата Илинойс. Колата все още беше на мястото си, въпреки че беше закъснял с няколко дни.

С приведена глава и ръце в джобовете той забави ход и тръгна с умерена крачка. Снегът се усилваше. Зак премина покрай един червен корвет, спрян край помпите за гориво, и се насочи право към тоалетните отстрани на сградата. Сграбчи облата дръжка на вратата и я завъртя. Вратата беше заключена! Едва се сдържа да не я блъсне с рамо, сграбчи отново дръжката и силно я разтърси. Сърдит мъжки глас извика отвътре:

— Задръж малко, човече! Излизам след минута.

След няколко минути човекът от тоалетната най-после отвори вратата, огледа се наоколо и тъй като пред тоалетната нямаше никого, се запъти към червения корвет до помпите. Зак се измъкна иззад прикритието на контейнера за смет, влезе в тоалетната и заключи вратата. Цялото му внимание беше погълнато от коша за отпадъци в тоалетната. Ако някой го беше изхвърлил преди два дни, всичко пропадаше. Сграбчи го и го обърна наопаки. Няколко хартиени салфетки и празни бирени кутийки се изсипаха от него. Той го разтърси отново. Най-сетне две брезентови торби се изтърколиха на мръсния под с меко тупване, което му донесе неописуемо облекчение. Разтвори първата торба и започна да разкопчава затворническата си риза. В торбата имаше джинси — неговия размер, черен пуловер, обикновено джинсово яке, ботуши с неговия номер и пилотски слънчеви очила. Другата торба съдържаше карта на Колорадо с набелязан в червено маршрут и напечатани на машина указания как да достигне крайната цел — самотна къща в планините на Колорадо, два претъпкани кафяви плика, 45-калибров автоматичен пистолет, кутия патрони, сгъваем нож и връзка ключове за черната кола на улицата. Ножът го изненада. Очевидно Сандини смяташе, че един добре екипиран избягал затворник не може да мине без него.

Зак бързо се преоблече, напъха старите дрехи в една от брезентовите торби и напълни отново коша с боклуците от пода. Да изчезне, без да остави следа или улика, беше жизненоважно за по-нататъшната му сигурност. Той отвори натъпканите пликове и провери съдържанието им — в първия имаше 25 000 долара в пачки от чисто нови двадесет доларови банкноти и паспорт на името на Алън Олдрич. Вторият съдържаше няколко заверени самолетни билета за различни градове, някои на името на Алън Олдрич, други — на разни имена, които можеше да използва в случаи, че властите открият псевдонима му. Трябваше да избягва да показва лицето си на летището, поне докато нещата се поуталожат. В момента надеждите му се крепяха на плана — скроен и уреден, доколкото може от затворническата килия — план, за който беше необходима помощта на скъпо платените експерти на Сандини. Те по всяка вероятност бяха наели някого, когото властите могат да оприличат на Зак. Този човек чакаше сигнал от Зак в един детройтски хотел, за да наеме кола на името Бенедикт Джоунс и да пресече канадската граница при Уиндзор късно през нощта. Ако полицията се хване, преследването щеше да бъде в Канада, а той спокойно можеше да продължи към Мексико. После, когато шумът около търсенето му позатихне, щеше да замине за Южна Америка.

Той изпитваше мрачни подозрения, че това отвличане на вниманието на полицията или ще продължи твърде дълго, или пък ще бъде убит, преди да достигне първата си цел. В този момент най-важното беше, че е временно на свобода и че е на път да прекоси границата между Тексас и Оклахома. Ако успееше, щеше да се отправи към Колорадо, където високо в планините се намираше първата цел на пътуването му — самотната хижа. Отдавна се беше убедил, че може да я използва като убежище винаги когато пожелае.

Вдигна пистолета и го пъхна в джоба си заедно с шепа двадесет доларови банкноти, после грабна брезентовите торби и ключовете за колата и излезе от тоалетната.

Трябваше да успее.

Зави зад ъгъла на сградата и слезе от тротоара, отправяйки се към колата си. Изведнъж застина на мястото си — не повярва на очите си: аварийната кола, пред която пресече улицата по пътя си към бензиностанцията само преди няколко минути, тъкмо тръгваше. На крика отгоре висеше черната двуместна кола с регистрационен номер от щата Илинойс.

За няколко секунди Зак не помръдна от мястото си, неспособен да направи дори крачка. Просто гледаше как аварийната кола се отдалечава. Зад него единият от работниците на бензиностанцията извика на колегата си:

— Казах ти, че колата е изоставена. Седи тука вече, три дни.

Гласовете го изтръгнаха от временното вцепенение. Можеше да се върне в тоалетната, да се преоблече в затворническите дрехи и да опита друг път или да импровизира. Всъщност нямаше избор. По-добре мъртъв, отколкото обратно в затвора. Спомнил си това, той направи единственото, което му хрумна — тръгна бързо към ъгъла, като се мъчеше да измисли как да се измъкне от града. По улицата се зададе автобус. Зак измъкна от коша за боклук един захвърлен вестник, махна на шофьора да спре и се качи на автобуса. Като държеше вестника пред лицето си, премина между седалките покрай група колежани, които си бъбреха за предстоящия футболен мач и седна на последната седалка. Двадесетина бавни и мъчителни минути автобусът бавно се придвижваше сред колоната от коли, като бълваше дим и изсипваше пътници почти на всеки ъгъл, след което зави надясно и тръгна по шосето, което по-нататък се сливаше с пътя между двата щата. Към края на шосето броят на пътниците силно намаля. Бяха останали само десетина шумни колежанчета, които се приготвиха за слизане, когато пред очите на Зак изникна някакъв крайпътен ресторант.

Нямаше избор. Слезе с тях през задната врата, тръгна към кръстопътя — на километър и половина разстояние, където шосето се пресичаше с междущатския път. Единственият му избор беше автостопът. Добър избор, но само за половин час. Разбереше ли Хадли, че е изчезнал, всяко ченге в радиус от седемдесет километра щеше да е по петите му и всеки, тръгнал на автостоп, щеше да е подозрителен.

Снежинките покриваха косата му и се въртяха лудо около краката му и той наведе глава, за да се предпази от вятъра. Няколко камиона профучаха край него, шофьорите им не обърнаха никакво внимание на вдигнатия му палец, а той се бореше с паническото предчувствие, че зла съдба препречва пътя му. Движението по шосето не беше интензивно, но очевидно всички бързаха да изпреварят задаващата се снежна буря. Пред него на кръстопътя се виждаше старомодна бензиностанция с кафене. Две вили бяха спрени на огромния паркинг — син блейзър и кафявия камион на бензиностанцията. С двете брезентови торби в ръка Зак премина по алеята на паркинга. После покрай кафенето, като внимателно огледа посетителите през прозореца. В едното помещение седеше само една жена, а в другото — майка с две деца. Той тихичко изруга — и двете коли бяха на жени, а жените не бяха склонни да качват хора на стоп. Без да забави крачка, стигна до ъгъла на сградата, където бяха паркирани двете коли, като се чудеше дали ключовете са на таблата им. Но дори и да бяха, знаеше, че е лудост да открадне някоя от колите. Трябваше да премине пред предния прозорец на кафенето, за да излезе на паркинга. Ако го стореше, който и да беше собственикът на колата, веднага щеше да позвъни в полицията и да опише колата и крадеца още преди да е успял да излезе от проклетия паркинг. Още повече, че оттук се виждаше коя посока ще поеме. Може би трябваше да подкупи някоя от жените, за да го качи.

Ако парите не я убедят, може би пистолетът щеше да успее. Господи! Трябва да има по-добър начин да се измъкне оттук!

Камионите профучаваха надолу по пътя. Снегът се въртеше изпод колелата им и образуваше малки снежни вихрушки. Зак погледна часовника си. Близо час беше изминал, откакто Хадли отиде на събранието. Вече не смееше да маха на автостоп на този кръстопът. Ако Сандини беше спазил указанията му, Хадли щеше да вдигне под тревога местната полиция след около пет минути. Сякаш предизвикана от мисълта му, колата на местния шериф излезе от надлеза, намали скоростта и зави по алеята на паркинга пред кафенето на около петдесет метра от мястото, където той се криеше, и се насочи към него. Приклекна инстинктивно и си даде вид, че проверява гумата на блейзъра. Внезапно му хрумна решението. Измъкна ножа от брезентовата торба и го заби в гумата на блейзъра, като се отдръпна встрани, за да избегне силната струя въздух. С крайчеца на окото си видя патрулната кола да спира плавно зад него. Вместо да го попита защо се навърта около кафенето с тези брезентови торби, местният шериф свали стъклото на колата и констатира това, което беше очевидно:

— Изглежда ми като спукана гума.

— Спукана е — съгласи се Зак, като потупа гумата отстрани. Внимаваше да не гледа през рамо. — Жена ми ме предупреждаваше, че гумата е сцепена…

Останалите му думи бяха заглушени от острото писукане на полицейското радио. Без да каже дума, ченгето обърна патрулната кола — гумите изсвириха и колата изфуча от паркинга с виеща сирена. Веднага след това Зак дочу воя на множество сирени от всички посоки и видя полицейските коли, които преминаха надлеза. Сигналните им светлини бясно се въртяха.

Полицията вече бе известена за избягалия затворник. Ловът започваше.

 

 

Вътре в кафенето, Джули допи кафето си и бръкна в чантата си, за да плати сметката. Срещата с господин Върнън се бе оказала много полезна. Освен това домакините бяха настояли да поостане и тя не бе намерила сили да откаже на поканата. Чакаха я четири часа път, а може би и повече при този сняг, но в портфейла й имаше тлъст чек и беше изпълнена с достатъчно въодушевление, за да измине дългия път неусетно. Погледна часовника си, вдигна термоса, който беше донесла от колата, за да го напълни с кафе, усмихна се на децата, които се хранеха с майка си в съседното помещение, и отиде до касата, за да плати сметката.

Пред вратата на кафенето спря, изненадана от полицейската кола, която ненадейно направи остър завой пред нея, пусна сирената и бясно изфуча от паркинга. Озадачена от това, не забеляза тъмнокосия мъж, приклекнал до задната лява гума на колата й, докато едва не се препъна в него. Той бързо се изправи и се надвеси над нея. Беше висок около метър и деветдесет. Стресната, тя отстъпи и попита с разтреперан от тревога и подозрение глас:

— Какво правите тук?

Зак се усмихна. Вече знаеше как да я накара сама да му предложа колата си. Фантазията и способността му да импровизира бяха най-ценните му предимства като режисьор. Той кимна към задната й гума и каза:

— Имам намерение да сменя гумата ви, ако имате крик.

Джули въздъхна:

— Съжалявам, че бях толкова неучтива, но вие ме изплашихте. Гледах как онази полицейска кола изхвърча от тук.

— Това е Джо Лумис, местният шериф — импровизира спокойно Зак, сякаш Джо му бе приятел. — Получи повикване по радиото и се наложи да тръгне. Иначе щеше да ми помогне да сменя гумата ви.

Младата жена напълно се успокои и му се усмихна.

— Много мило от ваша страна. — Отвори багажника на колата и потърси крика. — Това е колата на брат ми. Крикът е тук някъде, но не съм сигурна къде точно.

— Ето го — каза Зак, който бързо го забеляза и го измъкна. — Ще отнеме само няколко минути.

Той бързаше, но паниката му беше преминала. Жената вече си мислеше, че е приятел на местния шериф, така че естествено можеше да му се има доверие, и след като смени гумата й тя щеше да му дължи едно пътуване. Веднъж да потеглят, полицаите нямаше да ги погледнат втори път, защото търсеха мъж, пътуващ сам. А засега, ако някой го забележеше, той изглеждаше като най-обикновен съпруг, който сменя гумата, докато жена му гледа.

— Накъде сте? — попита той, като завъртя крика.

— Далеч на изток, към Далас, и после на юг — отвърна Джули, възхитена от лекотата, с която той повдигна тежкия автомобил.

Имаше изключително приятен глас — необикновено дълбок и спокоен и волева широка челюст. Косата му беше тъмнокафява и много гъста, но твърде къса. Джули напразно се чудеше как ли изглежда без тези слънчеви очила. Много е красив, реши тя. Но не външният му вид я накара да задържи погледа си върху профила му — имаше нещо друго, нещо познато. Пропъди това чувство и като прикрепяше термоса е ръка, учтиво започна разговор:

— Тук някъде ли работите?

— Вече не. Трябва да започна нова работа утре, но ме искат в 7.00 часа сутринта. В противен случай ще я дадат на друг.

Той повдигна колата колкото е нужно и започна да развива болтовете на гумата. После кимна към брезентовите торби, които Джули не беше забелязала, защото бяха натикани под колата й:

— Един приятел трябваше да ме вземе оттук преди два часа. Беше обещал да ме откара. Предполагам, че нещо се е случило и няма да може да дойде.

— Чакали сте тук навън два часа? — възкликна жената. — Сигурно сте премръзнали!

Зак държеше лицето си извърнато встрани — очевидно съсредоточен върху задачата си, и тя изпита силното желание да се наведе и да го погледне отблизо.

— Искате ли кафе?

— С удоволствие.

Вместо да му поднесе кафе от термоса, Джули тръгна към кафенето.

— Ще ви купя. Как го обичате?

— Чисто — отвърна й, като се опитваше да прикрие разочарованието си. Тя пътуваше на югоизток, а неговата цел беше на шестстотин и петдесет километра в северозападна посока. Погледна крадешком часовника си и заработи по-бързо. Близо час и половина бяха изминали, откакто се отдалечи от колата на началника, и с всяка минута забавяне в Амарило рискът да бъде заловен нарастваше. Трябваше да тръгне с жената независимо накъде. Всичко, което го интересуваше в момента, беше да се отдалечи от града. Можеше да пътува с нея около час и после да се върне обратно по друг маршрут.

Когато Джули се върна с пластмасовата чашка кафе, спасителят й вече беше приключил със смяната на гумата. Снегът беше дълбок вече пет сантиметра и леденият вятър се усилваше. От него палтото й се разтваряше, а очите й сълзяха. Тя го видя как потрива ръцете си една в друга и си помисли за работата, която го чакаше утре — ако успееше да стигне дотам. Знаеше, че работа в Тексас се намира трудно, а тъй като той нямаше кола, вероятно ужасно се нуждаеше от пари. Джинсите му са нови, установи, забелязала едва сега, когато се изправи. Вертикалната гънка отпред на крачола му. Сигурно ги е купил, за да направи добро впечатление на бъдещия си работодател, реши и мисълта я накара да изпита топло чувство към него.

Джули никога не вземаше хора на автостоп — рискът беше твърде голям, но сега се реши не само защото той смени гумата й, или защото изглеждаше приятен човек, а и заради новите му джинси. Нови джинси — изпънати и безукорно чисти, по всяка вероятност закупени от човек, изпълнен с надежда за по-добро бъдеще — надежда, която щеше да остане неосъществена, ако някой не го вземеше с колата си — поне за половината път, за да може да започне работа.

— Изглежда, че свършихте — каза Джули, като стигна до него.

Подаде му чашата с кафето и той я пое със зачервените си от студа ръце. В държанието му се долавяше сдържаност и тя се поколеба дали да не му предложи пари. Но в случай, че предпочиташе да пътува с нея, така или иначе щеше да му предложи и това.

— Искам да ви платя за смяната на гумата — започна, но той рязко поклати глава и тя добави: — В такъв случай мога ли да ви предложа да пътувате с мен. При кръстопътя поемам на изток.

— Приемам — каза Зак с усмивка, като се пресегна да измъкне брезентовите торби изпод колата. — И аз съм в същата посока.

Когато се качиха в колата, той й каза името си — Алън Олдрич. Тя се представи като Джули Матисън, но за да разбере той, че просто го качва в колата си и нищо повече, следващия път се обърна към него с господин Олдрич. Той схвана намека и започна да я нарича госпожица Матисън.

Тя се отпусна напълно. Официалното обръщение „госпожица Матисън“ й вдъхна пълно доверие, както и фактът, че той незабавно прие положението. Но мъжът си остана мълчалив и резервиран и тя започваше да съжалява, че настоя за тази официалност.