Филипа Грегъри
Другата кралица (85)

Зимата на 1570, замъкът Шефилд: Джордж

Места, на които намирам скрити и предателски писма до кралицата на шотландците:

1. Под един камък в градината — донесено ми от помощника на градинаря, който е прекалено глупав да разбере, че шилингът, залепен върху външната страна на писмото, е бил заплащане, за да й го отнесе тайно.

2. Поставено в специално изпечен за нея коледен хляб от собствения ми майстор на сладкиши и хлябове.

3. Зашито в подгъва на копринена рокля, изпратена като подарък от нейни приятели в Париж.

4. Пъхнато в страниците на книга от шпионин в Испанска Нидерландия.

5. Сгънато в топ брокат от Единбург.

6. Донесено от един от собствените й пощенски гълъби Бог знае откъде, но именно от това писмо съм особено разтревожен, защото птицата не беше изтощена от продължителен полет: който и да го е изпратил, трябва да е някъде наблизо.

7. Пъхнато под седлото й, където го намирам, докато я повдигам да се качи на коня си, за да излезем на езда. Тя се изсмя, сякаш това нямаше значение.

8. В нашийника на кученцето й. Тези последни двама приносители трябва да са хора от собственото ми домакинство, които служат като куриери на приятелите й. Тя лично обучи пощенския гълъб, като се преструваше пред мен, че иска питомни гълъби. Аз лично й ги дадох, което ме превръща в още по-голям глупак.

— Това трябва да спре — казвам й. Опитвам се да говоря строго, но тя тъкмо къпе кученцето си и е сложила ленена престилка върху роклята си, диадемата й е оставена настрана и косата й се спуска по гърба, измъкнала се от фуркетите. Тя е прекрасна като млада перачка в приказна история, и се смее на кучето, което пляска във водата на ваната и се извива, докато тя се опитва да го удържи.

— Шюзбюи! — възкликва тя от удоволствие, че ме вижда. — Ето, Мери, отведете малкия Пеш, той е твърде палав и прекалено мокър.

Кученцето се хвърля, успява да се освободи и се разтръсква енергично, като измокря до кости всички ни. Кралицата се разсмива:

— Отведете го! Отведете го! Vite! Vite!^[1] И го изсушете!

Връщам си сериозното изражение.

— Предполагам, че няма да ви хареса, ако ви го отнема завинаги?

— Ни най-малко — отвръща тя. — Но защо би ви хрумнало да извършите подобна жестока постъпка? С какво ви е обидил Пеш?

— Или ако откажа да ви давам книги, или нов плат за рокля, или ако не ви позволявам да се разхождате в градината?

Тя се изправя на крака и смъква ленената си престилка — жест, толкова домашен и обикновен, че едва се сдържам да не уловя ръката й и да я целуна, сякаш сме младоженци в собствената ни малка къща.

— Милорд, обиден ли сте ми за нещо? — пита мило тя. — Защо ме заплашвате така? Нещо не е наред ли? Да не би Бес да се е оплакала от мен?

Поклащам глава:

— Става дума за писмата ви — казвам. — Трябва да дадете списък на хората, които имат право да ви пишат. Намирам писма навсякъде. Стражите ми носят по едно почти всеки ден.

Тя свива рамене: типичен за нея жест, който казва, по нейния френски маниер: „Не знам и не ме е грижа.“

— Пфу! Какво мога да направя? Англия е пълна с хора, които искат да ме видят свободна. Всички те са се зарекли да ми пишат, да питат дали могат да помогнат.

— Това ще ни съсипе — казвам й настоятелно. — Ще съсипе както мен, така и вас. Не мислите ли, че Сесил има шпионин в същия този замък? Не мислите ли, че той знае как пишете всеки ден, и че разни хора ви пишат? Нима не мислите, че той чете това, което сте написали и всички писма, които идват за вас? Той е най-големият шпионин в Англия, вероятно знае далеч повече от мен. А дори аз знам, че поддържате постоянна кореспонденция с французите и с испанците и че мъже, чиито имена не знам, непрекъснато ви пишат шифровано, питайки ви дали сте в безопасност, дали имате нужда от нещо, дали ще бъдете освободена.

— Аз съм кралица — казва тя простичко. — Родена принцеса. Кралят на Испания, кралят на Франция и императорът на Свещената Римска империя са мои родственици. Напълно редно и уместно е кралете на Европа да ми пишат. Доказателство, че срещу мен бе извършено престъпно похищение, е фактът, че всеки от техните агенти смята за по-добре да ми изпраща писмото си тайно. Те би трябвало да имат свободата да ми пишат открито: но тъй като съм затворница без каквато и да е причина, не могат да го правят. А колкото до останалите — не мога да попреча на хората с верни сърца и изпълнени с почит умове да ми пишат. Не мога да ги възпра да ми пишат, нито пък е редно да го сторя. Те искат да изразят любовта и лоялността си, и аз се радвам, че я имам. В това не може да има нищо лошо.

— Помислете — казвам й настойчиво. — Ако Сесил смята, че не мога да ви попреча да кроите заговори, той ще ви отведе от мен, или ще ме замести с друг пазач.

— Дори не би трябвало да съм тук! — възкликва тя с внезапна горчивина. Изправя се в цял ръст, тъмните й очи внезапно се изпълват със сълзи. — Подписах документа по настояване на Сесил, съгласих се на всичко. Съгласих се да предам сина си на Елизабет, вие бяхте там, видяхте ме как го направих. Защо тогава не ме върнаха в Шотландия, каквото беше споразумението? Защо Сесил не спазва своята част от уговорката? Безсмислено е да ми казвате да не пиша на приятелите си. Не би трябвало да ми се налага да им пиша, би трябвало да съм сред тях като свободна жена. Помислете за това!

Гневът й и справедливостта на това, което казва, ме карат да замлъкна.

— Моля ви — казвам немощно. Това е всичко, което мога да кажа. — Моля ви, не се излагайте на опасност. Чел съм някои от тези писма. Те са изпратени от измамници и глупци, някои от най-отчаяните и безразсъдни мъже в Англия, и никой от тях няма и пукната пара, и никой от тях не би могъл да планира бягство, дори и ако собственият му живот зависи от това. Те може и да са ваши приятели, но на тях не може да се разчита. Някои от тях още са почти деца, други са така добре известни на Сесил, че вече са на заплата при него. Той ги е привлякъл на служба при себе си. Шпионите на Сесил са навсякъде, той познава всички. Вероятно всички, които ви пишат, са известни на Сесил, а повечето от тях вероятно са негови хора, които се опитват да ви заложат капан. Не трябва да се доверявате на тези хора.

Трябва да бъдете търпелива. Трябва да чакате. Както казвате, вие имате споразумение със самата кралица. Трябва да чакате тя да го спази.

— Елизабет да спази обещание към мен? — повтаря горчиво тя. — Досега още не е направила такова нещо!

— Ще го направи — казвам дръзко. — Давам ви думата си, че ще го направи.