Филипа Грегъри
Другата кралица (106)

Март 1572, Чатсуърт: Бес

Наредено ми е да се срещна с милорд, неговия адвокат и управителя му, в личния му кабинет: една официална среща. Адвокатът и служителите му са дошли от Лондон, а аз разполагам с главния си управител като съветник. Давам си вид, че съм в пълно неведение: но аз знам за какво е всичко това: чакам го през всичките тези седмици, след като Хауърд беше признат за виновен и след мълчаливото завръщане на милорд у дома.

Милорд е служил на своята кралица по-предано от всеки друг, но дори след желаната от нея присъда тя не го възнагради. Той може и да е лорд-канцлер на Англия, но е велик лорд само по име. В действителност той е бедняк. Не са му останали никакви пари, и нито една нива, която да не е ипотекирана. Той се върна от Лондон като човек, сломен от своето време. Хауърд е осъден на смърт и сега Англия ще бъде под господството на Сесил, а милорд не може да живее в мир и благоденствие в тази Англия на Сесил.

Според условията на предбрачния ни договор милорд трябва да ми изплати една солидна сума, когато синът ми навърши пълнолетие. Сега Хенри е на двайсет и една години, а Чарлс скоро ще навърши двайсет и на първия ден на април милорд ще трябва да ми изплати тяхното наследство и парите за останалите ми деца, както и други задължения към мен. Знам, че не може да го изплати. Не може да изплати дори една нищожна частица от него.

Освен това аз му давах пари назаем, за да плаща за издръжката на кралицата за последната година, а през последните шест месеца вече знам, че той няма да е в състояние да ми върне и тези пари. Разноските по подслоняването и охраняването на шотландската кралица му струваха всички наеми и доходи от земите му, а постъпленията никога не са достатъчни. За да уреди дълга си към мен, за да изпълни условията на брачния договор, той ще трябва да продаде земя или да ми предложи земя вместо парите, които би трябвало да ми изплати.

Той най-сетне осъзна в какво тежко положение се намира, когато по Коледа не можа да отвори къщата за обичайното пиршество за арендаторите и слугите. Най-сетне си даде сметка, че не може да продължи да изсипва богатството си в краката на шотландската кралица. Когато му казах, че в хранилището за пари и скъпоценности не е останало нищо, и че вече не можем да вземем кредит в цял Дербишър, той най-сетне осъзна катастрофата, която наближаваше малко по малко с всеки ден от изминалите три години, и за която го предупреждавах всеки път, когато изпращахме на кралицата сметката с разходите си и не получавахме нищо. От три години всеки ден мислех какво трябва да правим с тези непосилни разходи, всеки ден през последните три години тази мисъл ме глождеше като болка, и затова знам какво искам. За него бедността беше изненада: за мен тя е стар неприятел.

Аз не бездействах: нарочно направих така, че дълговете му да са към мен, а не към лихварите: подсигурявах заемите му със собствени средства, тъй като знаех, че той няма да е в състояние да се издължи, тъй като знаех какво искам. Знам с какво ще бъда готова да се задоволя, и какво ще отхвърля категорично.

Седя на стол с права облегалка, с ръце в скута, заслушана внимателно, докато адвокатът стои пред мен и обяснява, че графът се намира в затруднено финансово положение, макар и не по своя вина. Докато е служил на кралицата, е имал разходи, надхвърлящи сумите, които един лорд може да понесе. Навеждам глава като покорна съпруга и слушам. Съпругът ми гледа навън през прозореца, сякаш му е почти непоносимо да слуша как описват глупостта му.

Адвокатът ми казва, че предвид задълженията на графа според условията на брачния ни договор, и на натрупаните му по-късно задължения от това, че е заел пари от мен, той е готов да направи предложение. Главният ми управител хвърля поглед към мен. Моите заеми са го изплашили: усещам изпълнения му с надежда поглед върху лицето си, но не вдигам очи.

Адвокатът предлага всички земи, които съм донесла на милорд с брака ни, да ми бъдат възстановени. Всички земи, които съм получила като дарение от най-скъпия ми съпруг Уилям Сейнт Лоу, и от предвидливия ми предишен съпруг Уилям Кавъндиш, ще ми бъдат върнати. В замяна аз трябва да опростя на съпруга си дълга му към мен за паричните суми, които съм му заела, и трябва да му опростя също издръжката за децата ми, която той ми обеща, когато сключихме брак. На практика споразумението, което сключихме при женитбата си, ще бъде разтрогнато. Аз отново ще получа онова, което е мое, а той няма да носи отговорност нито за мен, нито за децата ми.

Идва ми да се разплача от облекчение, но не казвам нищо и лицето ми остава безизразно. Това означава да си върна наследството, това ще ми възстанови състоянието, което натрупах заедно със съпрузите си, които знаеха стойността на парите, познаваха цената на земята и ги пазеха. По този начин ще възстановя самата себе си. Това отново ме превръща в имотна жена, а една жена, която притежава имоти, отговаря сама за съдбата си. Ще притежавам собствен дом. Ще притежавам собствена земя. Ще управлявам състоянието си. Ще бъда независима жена. Най-после отново ще бъда осигурена. Съпругът ми може да е глупак, може да е прахосник, но неговото съсипване няма да ме повлече надолу.

— Това е изключително щедро предложение — отбелязва адвокатът му, когато аз не казвам нищо.

Всъщност, не: това предложение не е щедро. То е изкусително. Целта му е да ме изкуши: но ако реша да настоявам за парите в брой, които ми дължи съпругът ми, той ще бъде принуден да продаде повечето от тези земи, за да разчисти дълговете си, а аз мога да ги купя на най-ниските възможни цени и да покажа печалба. Но предполагам, че не това е начинът, по който е редно да се държат един граф и неговата съпруга — графиня.

— Приемам — казвам простичко.

— Наистина ли?

Очаквали са повече пазарлъци. Очаквали са да роптая повече заради загубата на парите. Очаквали са да настоявам за пари в брой. Всеки иска пари, никой не иска земя. Всеки в Англия, с изключение на мен.

— Приемам — повтарям аз. Успявам да отправя унила усмивка към милорд, който седи намръщен, осъзнавайки най-после колко му е струвало сляпото му увлечение по шотландската кралица. — Бих искала да помогна на своя съпруг графа в този труден момент. Сигурна съм, че когато кралицата бъде върната в Шотландия, тя ще му окаже благоволението да изплати всичките му дългове.

Целта на тези думи е да натрия сол в прясна, незаздравяла рана. Сега вече кралицата никога няма да се завърне триумфално в Шотландия, и всички го знаем.

Той се усмихва тънко на оптимизма ми.

— Имате ли документ, който трябва да подпиша? — питам аз.

— Подготвил съм такъв документ — казва адвокатът.

Подава ми го. Озаглавен е „Акт за дарение“, сякаш моят съпруг графът не е принуден да ми изплати отново онова, което е мое. Няма да издребнявам заради това, нито заради стойността на земите, които са прекалено скъпи, нито за стойността на горите, които не са добре поддържани. Има много точки, които щях да оспоря, ако не бях нетърпелива да приключа с това, изпълнена с отчаяно желание отново да си върна собствеността над земите си.

— Нали разбирате, че ако подпишете това, трябва сама да подсигурите децата си? — Адвокатът ми подава перото, и аз едва се сдържам да не се изсмея на глас.

Да се погрижа за децата си! Всичко, което моят съпруг някога е правил, е да се грижи за шотландската кралица. Наследството на собствените му деца беше прахосано за нейните скъпи удоволствия. Слава Богу, че той вече няма да носи отговорност за мен и децата ми.

— Разбирам — казвам аз. — Ще се погрижа за себе си и за семейството си, и вече никога няма да разчитам на графа за помощ.

Той долавя нотката на сбогуване в тези думи, повдига глава и ме поглежда:

— Грешиш, ако ме обвиняваш — казва той с тихо достойнство.

„Глупак“, помислям си, ала не го изричам. Докато подписвам, си обещавам, че това ще е последният път, когато ще го нарека „глупак“ в мислите си. От този ден нататък, независимо дали е разумен или е глупак, той не може да ми коства земите ми. Може да бъде глупак или не, както му е угодно, никога вече няма да ми навреди. Моите земи са отново в ръцете ми и аз ще ги опазя. Той може да прави със своите собствени земи, каквото пожелае. Ако реши, може да изгуби от любов към нея всичките си земи, но не може да пипне моите.

Но той е прав, ако долавя в гласа ми, че това е краят. Той беше мой съпруг. Дадох му сърцето си, както подобава на една добра съпруга, и му поверих наследството на децата си, и цялото си състояние, както трябва да стори една добра съпруга. Сега отново си върнах благополучно сърцето и богатството си. Това е сбогуване.