Филипа Грегъри
Другата кралица (18)

Зимата на 1569, замъкът Тътбъри: Бес

Дните ни навлязоха в ритъм, диктуван от кралицата, която управлява този замък като свой собствен дворец, както предполагам, че би трябвало. Сутрин тя се моли и слуша литургията според собствените си вярвания заедно със секретаря си, който, предполагам, е ръкоположен свещеник. Предполага се, че не трябва да знам, и затова не питам, макар че от мен се изисква да му поднасям солидно ядене четири пъти на ден и риба в петък.

Погрижих се слугите ми да разберат, че не бива да участват или дори да се заслушват в еретичните църковни служби, които се провеждат зад затворените врати на обитаваните от нея помещения, и по този начин се надявам да огранича смута и бедите, които винаги следват управлението на римокатолическата църква, само до нейните покои. Но след като приключи с еретичното си мърморене и закуси в покоите си, тя обича да излиза на езда, придружена от моя съпруг, графа. Тя има десет коня, които заемат десет отделения, в които се разхождат, без да са вързани, в нашите конюшни, и се хранят добре с нашия овес. Тя язди с негово благородие и стражите му сутрин, докато аз отивам в малкия салон, който съм отделила за деловите си занимания, и се срещам с управителите на всичките си къщи и начинания, които ми докладват или чрез писма, или, когато има някакъв проблем, лично.

Това е система, измислена от самата мен, основана на първите уроци за сметководните книги, които ми предаде скъпият ми Кавъндиш. Всяко имение, всяка къща, има своя сметководна книга, всяко трябва да посреща собствените си разноски. Като се отнасяме с всеки парцел земя като с отделно кралство, аз се грижа всеки от тях да носи пари. Може да изглежда очевидно — но това е единствено по рода си. Не познавам друг поземлен собственик, който го прави. За разлика от мен управителите на съпруга ми, които работят по старите начини, трупат всичките си сметки заедно, използват земята като гаранция срещу парични заеми, завещават я, купуват я, продават я, ипотекират я и я предават по наследство според определен ред. В най-добрия случай благодарение на тях хранилището за скъпоценности на милорд може винаги да е пълно с пари в брой; но в най-лошия те никога не знаят какво е спечелено, какво е дадено назаем и какво се дължи. Зле управлявано, едно цяло състояние може да се изплъзне през пръстите на един земевладелец и да излезе напълно от семейството. Те никога не могат да разберат дали са на печалба или на загуба, земята непрекъснато се обменя под формата на дългове, на пари в брой, и след това — отново на земя. Стойността на земята се променя, дори стойността на парите се мени, и това е извън техния контрол — те никога не могат да знаят със сигурност какво се случва. Това е начинът, по който благородниците управляват делата си — надменно, но несигурно; докато аз управлявам своето като домакинство на бедна жена и знам до последното пени какво притежавам в края на всяка седмица. Разбира се, те започват с огромно състояние. Всичко, което трябва да направят, е да не пропилеят богатството си, докато аз започнах от нищото, а е лесно да броиш, когато нямаш нищо. Но земевладелец като мен — новак — трябва да бди над всяко пени и всеки акър, трябва да е нащрек за всяка промяна. Това е различен възглед по отношение на земята, моят възглед е нещо ново. Никога преди в Англия не е имало земевладелец като мен. Доколкото ми е известно, никога, в целия свят, не е имало делова жена като мен.

Само търговец на сергията си, само обущар пред калъпите си би разбрал насладата, която изпитвам да знам цената на нещата и печалбата от нещата, и изготвянето на баланса в сметководните книги. Само жена, която е била бедна, познава вълнуващото чувство на облекчение, което произтича от това да погледнеш домакинските сметководни книги и да видиш печалба. Нищо не стопля сърцето ми повече от това да знам, че съм на сигурно място в дома си, с пари в брой в хранилището за скъпоценности, със земя около къщата, и с осигурени или сключили добри бракове деца. Нищо на света не е по-добро за мен от усещането, че имам пари в кесията си и никой не може да ме ограби.

Това, разбира се, би трябвало да ми дава сила, но то означава и че всяка загуба ми нанася тежък удар. Защото още преди да е изтекла първата седмица, откакто приехме шотландската кралица като своя гостенка, получавам писмо от канцеларията на кралския ковчежник, което ме уведомява, че ще ни плащат по петдесет и две лири на седмица за това, че даваме подслон на кралицата на шотландците. Петдесет и две лири! На седмица!

След първоначалното си слисване, не мога да кажа, че съм изненадана. Всеки, който е бил на служба в двора, знае, че кралица Елизабет е по-стисната с парите, отколкото когато беше разорена принцеса. Тя е възпитана като момиче, което в някои моменти е било наследница, в други — просякиня, и от това й е останал ужасният навик да цепи стотинката на две. Тя е също толкова ужасна като мен в навика си да бди над всяка монета от четири пенса. Всъщност е по-ужасна от мен, защото нейна работа като кралица е да бъде щедра: докато моята работа като поданик е да нося печалба.

Поглеждам отново писмото. Изчислявам, че тя ни предлага около една четвърт от онова, което харчим понастоящем за удоволствието да осигуряваме подслон и развлечения на нашата гостенка. Онези в Лондон са изчислили, че хората на служба при тази кралица ще бъдат трийсет на брой, а в конюшнята ще има шест нейни коня. В действителност тя има свита, която е двойно по-голяма от този брой, както и поне сто нарушители на реда, почитатели и хора, които я следват по пътя й, които са се установили в Тътбъри и близката околност, но ни посещават постоянно, особено по времето за хранене. Ние не даваме подслон на гостенка с нейната свита: осигуряваме подслон на цял кралски двор. От хазната очевидно ще трябва да ни плащат повече. Явно спътниците на тази шотландска кралица ще трябва да бъдат изпратени обратно по домовете си. Явно ще трябва да накарам съпруга си да направи тези нежелани съобщения, тъй като никой друг не може да каже на двете кралици, че техните споразумения не са приложими на практика. Моето затруднение идва от факта, че на Джордж няма да му се понрави да стори това, тъй като е лорд, на когото никога не му се е налагало да се занимава с пари, и никога в живота си не е изготвял лист със сметки. Съмнявам се дали изобщо мога да го накарам да разбере, че е почти невъзможно да си позволим това сега, не и за този месец, със сигурност не и до средата на лятото.

Междувременно ще трябва да изпратя някого при управителя си в Чатсуърт и да му кажа да отнесе някои от по-малките сребърни съдове в Лондон и да ги продаде срещу пари в брой. Не мога да чакам до плащането на наемите на петнайсето число от месеца: трябва да купувам разни неща в Тътбъри и да плащам на допълнителна прислуга, а за това са ми нужни повече пари, отколкото печеля. Идва ми да се изсмея на собственото си чувство за загуба, когато му пиша да продаде половин дузина сребърни блюда. Никога не съм ги използвала, но те са мои, скрити в собственото ми хранилище за скъпоценности. Да ги продам за стойността, която ще имат след претопяване, е толкова мъчително за мен, сякаш преживявам лична загуба.

По пладне ловците се прибират у дома. Ако са убили нещо по време на лова, тогава месото отива право в готварниците и е съществено допълнение към снабдяването с провизии на това голямо домакинство. Храним се заедно в моите стаи, в слънчевия край на вътрешния двор, а следобед кралицата често седи с мен в моята приемна, защото светлината е по-подходяща за шиене, а стаята — по-светла, и нейните дами могат да седят с моите и всички заедно можем да си говорим.

Водим разговори, каквито жените водят винаги: маловажни, но оживени. Тя е най-умелата майсторка на ръкоделието, която съм срещала някога, тя е единствената сред всички жени, които някога съм познавала, чието умение и любов към ръкоделието могат да се мерят с моите. Тя има прекрасни книги с различни модели, които пристигат, прашни от пътуването, но непокътнати, от Единбургския замък и тя се рови в тях жадно като дете, показва ми рисунките и ми ги обяснява. Тя има модели за надписи на латински и класически десени, и всички те означават различни неща. Красиви са и всичките носят скрити значения, някои от тях — тайни шифри, и тя казва, че мога да ги препиша.

Нейният художник се присъединява към домакинството ни след няколко дни — бил е оставен в замъка Болтън. Той се залавя да работи и за двете ни, започва да изготвя модели, и аз го наблюдавам, докато скицира на око върху зебло прекрасните символни цветя и хералдически животни, докато тя му дава нареждания. Тя може да му каже: „А сега сложете един орел над всичко това“, и неговата креда описва дъга като дете, което драска с пръчка в пясъка, и изведнъж — ето ти орел! С листо в клюна!

Мисля, че е невероятно да имаш в свитата си такъв художник като този мъж. Тя го приема до голяма степен като даденост, сякаш е естествено един човек с огромен талант, истински изтънчен художник, да не прави нищо друго, освен да скицира модели, които тя да шие. Спомням си как крал Хенри използваше Ханс Холбайн да рисува декори за поетичните му драми, които биваха разрушавани в деня, след като танците приключеха, и как наемаше велики музиканти да пишат песни, които да се изпълняват в покоите му, или как поетите прахосват дарбите си, като пишат пиеси по поръчение на кралица Елизабет. Наистина, това са удоволствията, на които могат да се наслаждават кралете. От всички богатства, които заобикалят тази разглезена млада жена още от детството й, именно това наемане на такъв надарен човек ми помага най-добре да разбера какъв е бил животът й досега. Всичко, което я е заобикаляло, е било великолепно, най-доброто от най-доброто: всички, които работят за нея или я следват в свитата й, са най-талантливите, най-очарователните или опитните. Дори моделът за ръкоделието й трябва да бъде произведение на изкуството, преди тя да благоволи да го докосне.

— Работим заедно върху нов балдахин от брокат за нея. Той ще бъде окачен над стола й, за да оповестява царственото й потекло. Личният й тапицер вече е започнал да реди бодовете на тъмночервения фон. Изработени със златен, накъдрен шрифт, буквите ще гласят: „En Ma Fin Est Ma Commencement.“

— Какво означава това? — питам аз.

Тя се е разположила в най-хубавия стол, между прозореца и огъня. Аз седя на по-нисък стол, макар че това е собствената ми стая в собствената ми къща, а нашите почетни дами седят на ниски столчета и пейки близо до прозорците, заради светлината.

— Това беше девизът на моята майка — казва тя. — „Означава: в моя край е моето начало.“ Спомням си го в тези тревожни дни, и реших да го приема като свой. Когато изгубих съпруга си и вече не бях кралица на Франция, започнах живота си като кралица на Шотландия. Когато избягах от Шотландия, започна новият ми живот в Англия. Скоро ще започне нов етап от живота ми. Ще се върна на трона си, може би ще се омъжа отново. Във всеки край се съдържа ново начало. Аз съм като кралица на морето. Аз съм кралица на приливите. Оттеглям се като отлив, но и прииждам като прилив. Един ден ще престана да бъда земна кралица на което и да било кралство, и ще бъда кралица в небето и ще властвам над всички кралства.

Поглеждам намръщено към жените от свитата си, които при това непристойно и папистко изявление надигат глави като зайци.

— Бихте ли искали да изработите златните букви? — предлага тя. — Такова удоволствие е да се работи с коприната.

Против волята ми, ръцете ми се протягат да я докоснат. Коприната е много фина, никога не съм работила с нещо толкова прекрасно, а аз пламенно съм обичала ръкоделието през целия си живот.

— Как така е толкова гладка?

— Това е изпредена златна нишка — казва тя. — Истинска златна нишка. Затова блести така. Искате ли да шиете с нея?

— Ако желаете — казвам, сякаш ми е все едно.

— Хубаво! — казва тя и се усмихва лъчезарно, сякаш е искрено възхитена, че ще работим заедно. — Вие ще започнете от онзи край, а аз ще започна от този и малко по малко ще се доближаваме все повече и повече.

Усмихвам се в отговор: невъзможно е да не изпитам топли чувства към нея.

— А накрая ще се срещнем в средата, допрели глави една до друга, и вече най-близки приятелки — предрича тя.

Придърпвам стола си и фината тъкан се прехвърля от нейния скут към моя.

— Сега — казва тя тихо, след като сме се заловили за работа със златния конец. — Разкажете ми всичко за моята братовчедка кралицата. Били ли сте често в двора й?

Всъщност, да, била съм. Не се хваля, но й съобщавам, че съм била старша почетна дама в двора на кралицата, че съм до нея от най-ранните дни на царуването й, нейна приятелка, когато тя беше просто принцеса, приятелка с нейните приятели, верен информатор на нейния съветник.

— О, тогава трябва да знаете всичките й тайни — казва тя. — Разкажете ми всичко за нея. И ми разкажете също и за Робърт Дъдли. Наистина ли беше толкова отчаяно влюбена в него, както казваха всички?

Тук се поколебавам. Но тя се навежда напред, за да привлече вниманието ми.

— Той още ли е толкова прекрасен? — прошепва тя. — Знаете ли, тя ми го предложи, да се омъжа за него, когато най-напред дойдох в Шотландия. Но аз знаех, че тя никога няма да се раздели с него. Тя е щастливка, че има такъв предан любим. Рядко се среща мъж, който може да обича кралица. Той е посветил живота си на нея, нали?

— За вечни времена — казвам. — От мига, в който тя се възкачи на престола и създаде кралския си двор. Той дойде при нея тогава, и така и не си тръгна. Те са много близки от толкова отдавна, че довършват взаимно изреченията си и имат стотици тайни шеги, а понякога виждате как тя само хвърля поглед към него, и той разбира точно какво си мисли тя.

— Тогава защо не се омъжи за него, след като той е свободен? — пита тя. — Тя го удостои с графска титла, за да може да ми го предложи за съпруг. Ако е бил достатъчно добър за мен, то тогава трябва да е повече от подходящ за неин съпруг.

Свивам рамене:

— Скандалът… — казвам много тихо. — След смъртта на съпругата му. Скандалът така и не отшумя.

— Нима тя не може да се противопостави на скандала? Една смела кралица може да живее така, че скандалът да се забрави.

— Не и в Англия — казвам, като си мисля: и вероятно също и в Шотландия. — Репутацията на една кралица е короната й: загуби ли едното, губи и другото. А и Сесил е против него — добавям.

Тя разтваря широко очи:

— Сесил й налага волята си дори в това отношение?

— Той не я управлява — казвам внимателно. — Но не ми е известно някога да е вървяла против съветите му.

— За всичко ли му се доверява?

Кимвам:

— Той беше неин управител, когато тя беше принцеса с твърде малко перспективи пред себе си. Управляваше малкото й състояние, и й помагаше да се справи със затрудненията през годините, когато нейната полусестра, кралица Мери, я подозираше в държавна измяна. Той се грижеше за безопасността й. Той я отведе далеч от бунтовниците, чиито планове щяха да я унищожат. Винаги е бил до нея и я е подкрепял: тя му вярва като на баща.

— Вие го харесвате — досеща се тя от топлотата в гласа ми.

— Той е също и мой верен приятел — казвам. — Познавам го, откакто като млада живеех с фамилията Грей.

— И въпреки това, научих, че той има амбиции за собствената си фамилия? Да построи голяма къща, да се опита да сключи добри съюзи? Да се сроди с благородниците?

— Защо не? — питам аз. — Та нима сам Бог не ни нарежда да използваме талантите си? Нима собственият ни успех не показва, че Бог ни е благословил?

Тя се усмихва и поклаща глава:

— Моят Бог изпраща на онези, които обича, не богатство, а изпитания: но виждам, че вашият Бог разсъждава като търговец. Но за Сесил — кралицата винаги ли прави, каквото той нареди?

— Тя прави каквото той я посъветва — смекчавам думите й. — През повечето време. Понякога тя се колебае толкова дълго, че може направо да го накара да обезумее от нетърпение, но обикновено съветите му са толкова добри, а стратегията им е толкова отдавна планирана, че постигат съгласие.

— Значи той е човекът, който насочва политиката й? Той решава? — настоява тя.

Поклащам глава:

— Кой знае? Те се срещат насаме.

— Този въпрос е важен за мен — напомня ми тя. — Защото мисля, че той не храни приятелски чувства към мен. И беше заклет враг на майка ми.

— Обикновено следва съветите му — повтарям. — Но настоява, че тя е кралица в собствената си страна.

— Как е възможно? — пита простичко тя. — Не знам как тя се осмелява да се опитва да управлява без съпруг. Един мъж трябва да знае най-добре. Той е създаден по образ и подобие на самия Бог, той има по-висш разум. Като оставим всичко друго настрана, той ще е по-добре образован, трябва да е по-начетен от всяка жена. Духът му ще е по-дързък, решителността — по-постоянна. Как може тя да си представя, че ще управлява без съпруг до себе си?

Свивам рамене. Не мога да намеря оправдание за независимостта на Елизабет. И без друго всички в страната биха се съгласили с нея. Божията воля е жените да са подчинени на мъжете, и самата Елизабет никога не оспорва това твърдение. Просто не го прилага спрямо себе си.

— Тя нарича себе си „принц“ — казвам аз. — Сякаш фактът, че е с кралска кръв, превъзхожда факта, че е жена. Тя е осенена от божествена благословия, Бог й нарежда да управлява. Сесил признава превъзходството й. Независимо дали й харесва, или не, сам Бог я е поставил над всички — дори над мъжете. Какво друго може да направи тя?

— Би могла да управлява с напътствията на някой мъж — казва простичко тя. — Би трябвало да си намери принц, или крал, или дори благородник, на когото може да бъде поверено добруването на страната, и да се омъжи за него, и да го направи крал на Англия.

— Нямаше никой… — подхващам отбранително.

Тя прави лек жест с ръка.

— Имаше десетки — казва тя. — Все още има. Та нима тя не се отърва току-що от онзи кандидат от Хабсбургите? Във Франция чухме всичко за тях. Дори изпратихме свои собствени кандидати. Всички вярваха, че тя ще намери мъж, на когото може да повери престола, и тогава Англия ще бъде в безопасност. Той ще управлява и ще сключва съглашения с други крале като него. Съглашения, които могат да бъдат основани на думата на един почтен и достоен мъж, не на непостоянните възгледи на една жена; и тогава тя можеше да зачене синове, които да го наследят. Какво би могло да е по-естествено и правилно? Защо една жена не би пожелала да стори това?

Поколебавам се: не мога да не се съглася. Всички мислехме, че ще се случи именно това. Именно това се опита да стори кралица Мери Тюдор, полусестра на Елизабет, покорявайки се на най-мъдрите си съветници. Именно това стори шотландската кралица. Това е същото, което парламентът коленопреклонно умоляваше Елизабет да направи. Именно това е, което всички се надяват да се случи дори сега, молейки се да не е вече твърде късно Елизабет да роди син. Как е възможно една жена да управлява сама? Как се осмелява Елизабет на подобно нещо? И ако се осмелява, ако продължава по този противоестествен път, как ще си осигури наследник? Много скоро ще е твърде късно. Тя ще е твърде възрастна да има дете. И колкото и големи да са постиженията на едно царуване, каква е ползата от един лишен от наследници трон? Каква полза има от едно наследство, ако няма кой да го наследи? Какво ще стане с нас, ако тя остави кралството в безпорядък и смут? Какво ще стане с нас, протестантските поданици, под управлението на папистки престолонаследник? Каква стойност ще има тогава имуществото ми?

— Вие сте се омъжвали доста често, нали?

Кралицата ме поглежда внимателно.

Засмивам се:

— Графът е четвъртият ми съпруг, Бог да го благослови и да го пази — казвам. — Имах лошия късмет да овдовея три пъти. Обичах и изгубих трима добри мъже, и скърбях за всеки.

— Следователно не е възможно точно вие да вярвате, че една жена се чувства най-добре, оставена сама на себе си, живееща сама, единствено с богатството си, без съпруг, деца или дом?

Всъщност, не мога. Не го вярвам.

— За мен нямаше избор. Аз не притежавах състояние. Трябваше да се омъжа заради доброто на семейството си и за да осигуря собственото си бъдеще. Първият ми съпруг умря, когато и двамата бяхме още деца, и ми остави малка зестра. Вторият ми съпруг беше добър към мен и ме научи как да управлявам домакинство и ми остави имуществото си. Третият ми съпруг стори това в още по-голяма степен. Той остави къщите си и всичките си земи изцяло на мен, на мое име, така че да мога да стана подходяща съпруга на графа, Шрусбъри, който ми даде титла, и по-голямо богатство, отколкото можех да си мечтая, когато не бях нищо повече от дъщеря на бедна вдовица в Хардуик.

— А деца? — тя насочва хода на разговора с въпросите си.

— Родила съм осем — казвам гордо. — А Бог беше добър към мен, и шест от тях още са живи. Най-голямата ми дъщеря, Франсес, вече се грижи за невръстно момиче: нарекоха го Беси, на мен. Аз съм както майка, така и баба. И очаквам да имам още внуци.

Тя кимва:

— Тогава сигурно смятате, както смятам и аз, че една жена, която превръща себе си в безплодна стара мома, върви против Бог и против собствената си природа, и не може да благоденства.

Наистина смятам така, но проклета да съм, ако й го кажа.

— Мисля, че кралицата на Англия трябва да постъпи както предпочита — заявявам дръзко. — А и не всички съпрузи са добри съпрузи.

Говоря напосоки, но отбелязвам, че съм засегнала болно място. Тя млъква и след това за мой ужас виждам, че е извърнала поглед от ръкоделието си и в очите й има сълзи.

— Не исках да ви засегна — тихо казва тя. — Знам много добре, че не всички съпрузи са добри. От всички жени на света именно аз би трябвало да зная най-добре това.

— Ваша светлост, простете ми! — проплаквам, ужасена от сълзите й. — Не исках да ви разстройвам! Не мислех за вас! Нямах намерение да намеквам нещо за вас или за вашите съпрузи. Не зная нищо за вашето положение.

— Тогава трябва да сте единствена по рода си, защото, изглежда, във всяка кръчма в Англия и Шотландия се знае всичко за моето положение — троснато казва тя, като избърсва бързо очи с опакото на ръката си. Ресниците й са мокри. — Сигурно сте чули ужасни неща за мен — казва тя с овладян тон. — Сигурно сте чули, че съм изневерила на съпруга си с граф Ботуел, че съм го подтикнала да убие клетия ми съпруг, лорд Дарнли. Но това са лъжи. Аз съм напълно невинна. Умолявам ви да ми повярвате. Можете да ме следите и наблюдавате. Запитайте се дали смятате, че съм жена, която би изложила себе си на безчестие заради похот? — Тя обръща към мен красивото си, покрито със следи от сълзи лице. — Приличам ли на такова чудовище? Такава глупачка ли съм, че да захвърля честта, репутацията и трона си заради удоволствието на един миг? Заради един грях?

— Животът ви е бил изпълнен с големи тревоги — казвам безпомощно.

— Когато бях дете, ме омъжиха за престолонаследника на Франция — казва ми тя. — Това беше единственият начин да ме опазят от амбициите на крал Хенри Английски: той щеше да ме отвлече и да пороби страната ми. Бях възпитана като френска принцеса: не можете да си представите нещо по-красиво от френския кралски двор — къщите, и роклите, и богатството, което ме заобикаляше отвсякъде. Беше като вълшебна приказка. Когато съпругът ми умря, всичко свърши за мен в един миг, а след това дойдоха при мен с вестта, че майка ми също е починала; и тогава разбрах, че ще трябва да се върна у дома в Шотландия и да предявя претенциите си за трона. Не смятам, че това е безумие. Никой не може да ме укори за това.

Поклащам глава. Помощничките ми са застинали от любопитство; иглите на всички са увиснали във въздуха и те чакат с отворени уста да чуят историята.

— Шотландия не е страна, която може да се управлява от сама жена — казва тя тихо, но категорично. — Всеки, който я познава, знае, че това е вярно. Тя се разкъсва от разделение и съперничество, от дребни маловажни съюзи, които изтрайват толкова време, колкото е нужно за едно убийство, а после приключват. Това едва ли може да се нарече кралство: това е сбирщина от кланове. Бях застрашена от отвличане или похищение още от първия миг, в който стъпих на сушата. Един от най-опасните благородници смяташе да ме отвлече и да ме омъжи за сина си. Щеше да ме принуди да се омъжа, като ме опозори. Трябваше да го арестувам и да го екзекутирам, за да защитя честта си. Дворът нямаше да се задоволи с нищо по-малко. Трябваше да гледам обезглавяването му, за да докажа невинността си. Те са като диваци: уважават единствено силата. Шотландия трябва да има безмилостен крал, който командва армия, за да я задържи сплотена.

— Едва ли сте смятали, че Дарнли…

Тя не успява да сдържи сподавения си кикот:

— Не! Сега вече не! Трябваше да се досетя веднага. Но той предявяваше претенции за английския трон, закле се, че Елизабет ще го подкрепи, ако някога имаме нужда от помощ. Нашите деца щяха да бъдат безспорни наследници на Англия както от негова страна, така и от моя; щяха да обединят Англия и Шотландия. А омъжех ли се, щях да съм защитена от нападение. Не виждах друг начин да защитя честта си. Той имаше поддръжници в моя двор, когато най-напред пристигна, макар че по-късно те се обърнаха срещу него и го намразиха. Собственият ми полубрат подчертаваше пред мен необходимостта от този брак. Да — допуснах лекомислена грешка по отношение на Дарнли. Той беше красив и млад, и всички го харесваха. Беше чаровен и с приятни обноски. Отнасяше се толкова вежливо с мен, че за миг се почувствах, сякаш съм отново във Франция. Мислех си, че от него ще излезе добър крал. Както подобава на едно момиче, съдех по външния вид. Той беше млад мъж с толкова изтънчен вид, осанката му беше като на принц. Не би ми хрумнало дори да мисля за някой друг. На практика, от всички мъже, които бях срещала, той беше единственият, който се миеше!

Тя се разсмива и аз също се разсмивам. Сред жените се разнася тих, почтителен кикот.

— Познавах го. Той беше очарователен млад мъж, когато поискаше да бъде такъв.

Тя свива рамене: един съвсем френски жест:

— Е, знаете. Знаете как е. Знаете от собствения си живот. Влюбих се в него, un coup de foudre^[1], бях луда по него.

Поклащам безмълвно глава. Била съм омъжена четири пъти, и въпреки това никога не съм била влюбена. За мен, бракът винаги е бил внимателно обмислено делово съглашение, и не знам какво изобщо означава coup de foudre, и не ми харесва как звучи.

— Е, voila, омъжих се за Дарнли, отчасти за да разгневя вашата кралица Елизабет, отчасти по политически причини, отчасти по любов, прибързано, и съвсем скоро съжалих за това. Той беше пияница и содомит. Истински нехранимайко. Наби си в глупавата глава, че имам любовник, и нарочи за това единствения добър съветник, когото имах в двора си, единствения човек, на когото можех да разчитам. Давид Рицио беше мой секретар и мой съветник: моят Сесил, ако щете. Солиден, достоен мъж, на когото можех да се доверя. Дарнли пусна своите главорези в личните ми покои, и те го убиха направо пред очите ми, в моята стая. Клетият Давид… — Тя млъква насред изречението. — Не можах да ги спра: Бог е свидетел, че се опитах. Войниците дойдоха да го отведат, и клетият Давид изтича към мен. Скри се зад гърба ми; но те го извлякоха навън. Щяха да убият и мен, единият от тях опря пистолет в корема ми, нероденият ми син се размърда и зарита, когато изпищях. Името на този човек беше Андрю Кър — не мога да го забравя, не мога да му простя, — той опря дулото на пистолета си в корема ми и кракът на невръстния ми син ме ритна. Помислих си, че ще застреля мен и нероденото дете в утробата ми. Помислих си, че ще ни убие и двамата. Тогава разбрах, че шотландците не се поддават на управление, че са безумци.

Тя закрива очите си с ръце, сякаш все още се опитва да пропъди тази гледка. Кимвам мълчаливо. Не й казвам, че ние в Англия знаехме за заговора. Можехме да я защитим; но избрахме да не го правим. Можехме да я предупредим, но не го сторихме. Сесил реши, че не бива да я предупреждаваме, а да я оставим, изолирана и в опасност. Научихме вестта, че собственият й двор се е обърнал срещу нея, че собственият й съпруг е станал продажник, и това ни развесели: само като си помислехме, че е сама с тези варвари. Мислехме си, че ще бъде принудена да се обърне към Англия за помощ.

— Лордовете от моя двор убиха собствения ми секретар пред очите ми, докато аз стоях там, опитвайки се да го предпазя с тялото си като с щит. Пред мен — една принцеса на Франция. — Тя поклаща глава. — След това положението можеше само да се влошава. Те бяха осъзнали властта си. Държаха ме в плен, казаха, че ще ме насекат на парчета и ще изхвърлят тялото ми парче по парче от терасата на замъка Стърлинг.

Помощничките ми са ужасени. Една от тях леко ахва и се готви да припадне. Поглеждам я намръщено.

— Но избягахте?

Изведнъж тя се усмихва дяволито, като хитро момче:

— Беше такова приключение! Убедих Дарнли да се върне на моя страна, и ги накарах да ни спуснат навън през прозореца. Яздихме в продължение на пет часа през нощта, макар че бях бременна в шестия месец, а в края на пътя, в тъмнината, ни чакаха Ботуел и неговите хора, и бяхме в безопасност.

— Ботуел?

— Той беше единственият човек в Шотландия, на когото можех да се доверя — казва тя тихо. — По-късно научих, че той е единственият мъж в Шотландия, който никога не е вземал подкуп от чуждестранна сила. Той е шотландец и е верен на майка ми и на мен. Винаги е бил на моя страна. По моя заповед той събра армия и ние се върнахме в Единбург и прогонихме убийците в изгнание.

— А съпругът ви?

Тя свива рамене:

— Сигурно знаете останалото. Не можех да се разделя със съпруга си, докато носех неговото дете. Родих сина си и Ботуел осигури закрила на него и на мен. Моят съпруг Дарнли беше убит от бившите си приятели. Те планираха да убият и мен, но се случи така, че в онази нощ не бях в къщата. Беше чисто и просто късмет.

— Ужасно, ужасно — прошепва една от моите помощнички. Още малко, и ще приемат папизма, чисто и просто от съчувствие.

— Да, наистина — казвам й остро. — Върви да донесеш лютня и да ни посвириш.

И така я отпращам, за да не продължава да слуша.

— Бях изгубила секретаря си и съпруга си, а негови убийци бяха главните му съветници — казва тя. — Не можех да получа помощ от семейството си във Франция, а в страната цареше безпорядък. Ботуел ме подкрепи, и нареди на армията си да ни пази. После обяви, че сме женени.

— Нима не бяхте женени? — прошепвам.

— Не — кратко казва тя. — Не и по ритуалите на моята църква. Не и според моята вяра. Съпругата му още е жива, а сега друга, нова съпруга, стана причина той да бъде хвърлен в тъмница в Дания, задето е нарушил обещанието си. Тя твърди, че са били женени преди години. Кой може да е сигурен, когато става дума за Ботуел? Не и аз.

— Обичахте ли го? — питам, мислейки си, че това е жена, която веднъж вече е оглупявала от любов.

— Никога не говорим за любов — казва тя равнодушно. — Никога. Ние не сме някоя романтична двойка, която пише поезия и си разменя знаци за обич. Ние никога не говорим за любов. Никога не съм му казала дори една любовна дума, нито пък той на мен.

Настъпва мълчание, и аз осъзнавам, че това, което ми е казала, не е истински отговор.

— А после? — прошепва една от омаяните ми малоумни помощнички.

— После моят полубрат и неговите коварни съюзници свикаха армията си да нападне Ботуел, а заедно с него — и мен: и Ботуел и аз потеглихме в битка заедно, редом един до друг, като другари. Но те победиха — толкова е просто. Смелостта и силата на нашата армия отслабваше, защото отлагахме. Ботуел беше готов да се бие веднага, и тогава може би щяхме да победим; но аз се надявах да избегнем братоубийствени кръвопролития. Оставих ги да ни забавят с преговори и лъжливи обещания, и моята армия побягна. Сключихме споразумение и Ботуел се измъкна. Обещаха ми безпрепятствено пътуване, но излъгаха. Задържаха ме в плен и пометнах близнаците, с които бях бременна, две момчета. Принудиха ме да абдикирам, докато бях болна и сломена от скръб. Собственият ми полубрат, този изменник, завзе трона ми. Продаде перлите ми, а моят син… моето момче… е в ръцете им… — Гласът й, който беше нисък и овладян, сега трепва за първи път.

— Със сигурност ще го видите отново — казвам аз.

— Той е мой — прошепва тя. — Моят роден син. Редно е да бъде възпитаван като принц на Шотландия и Англия. Не от тези глупави еретици, не от убийците на собствения му баща, мъже, които не вярват нито в Бог, нито в крал.

— Моят съпруг казва, че ще бъдете върната на трона си още това лято, вероятно всеки момент — казвам. Не добавям, че според мен той греши.

Тя вдига глава и казва:

— Ще се нуждая от армия, за да се върна на трона си. Въпросът не е просто в това да се върна в Единбург. Ще се нуждая от съпруг, за да надделея над шотландските лордове, и армия, за да ги държа в подчинение. Когато пишете на Елизабет, съобщете й, че трябва да прояви зачитане към роднинството си с мен. Тя трябва да ме върне на трона. Аз трябва отново да бъда кралица на Шотландия.

— Нейно величество не приема съвети от мен — казвам аз. — Но знам, че прави планове за връщането ви на трона.

Дори и Сесил да не прави такива планове, допълвам наум.

— Допуснах грешки — признава тя. — В крайна сметка не прецених много добре за себе си. Но навярно все пак мога да получа опрощение. И поне аз наистина имам син.

— Ще получите опрощение — казвам искрено. — Ако не сте сторила нищо лошо, в което съм сигурна… и, във всеки случай, както казвате, вие имате син, а жена, която има син, има и бъдеще.

Тя примигва, за да прогони сълзите си, кимва и прошепва едва чуто:

— Той ще бъде крал на Англия. Крал на Англия и Шотландия.

За миг оставам безмълвна. Държавна измяна е да се говори за смъртта на кралицата, държавна измяна е да се размишлява кой ще бъде нейният наследник. Стрелвам със суров поглед помощничките си, които сега до една благоразумно са свели очи към ръкоделието си и се правят, че не чуват.

Настроението й се променя, бързо като на дете.

— Ах, виж ти, започвам да ставам унила и черногледа като шотландски планинец! — провиква се тя. — Лейди Сетън, помолете някой паж да дойде да ни попее, и нека да потанцуваме. Лейди Шрусбъри ще си помисли, че е попаднала в затвор, или че сме в траур!

Засмивам се, сякаш не сме наистина затворници и опечалени, и изпращам да донесат вино и плодове, и да повикат музиканти. Когато милорд влиза преди вечеря, той ни намира да танцуваме вихрено, а шотландската кралица е в средата, нарежда ни как да сменяме позициите си и се смее високо, когато всички се объркваме и в крайна сметка се озоваваме застанали не срещу тези партньори, срещу които трябва.

— Трябва да минете надясно! Надясно! — вика тя. — Gauche et puis a gauche! — Тя се завърта рязко кръгом, поглежда го и му се засмива: — Милорд, овладейте съпругата си! Тя се подиграва със способностите ми на учителка по танци!

— Грешката е ваша! — възкликва той: лицето му отразява радостта й. — Не! Не! Наистина вината е ваша. Не бива да обвинявате графинята, наистина не бива. На английски gauche означава „ляво“, ваша светлост! Не „дясно“. През цялото време им давате погрешни команди.

Тя се изкисква, хвърля се в обятията ми и ме целува според френския обичай, по двете бузи.

— Ах, пардон, лейди Бес! Вашият съпруг е прав! През цялото време съм ви учила погрешно. Глупачка съм, че не говоря трудния ви език. Имате ужасно лоша учителка по танци. Но утре ще пиша на семейството си в Париж и те ще ми изпратят учител по танци и няколко виолонисти, той ще научи всички ни и тогава ще танцуваме прекрасно!