Филипа Грегъри
Другата кралица (24)

Май 1569, имението Уингфийлд: Джордж

Чакам с конете в просторния вътрешен двор на имението, когато вратите на голямата зала се отварят и тя излиза, облечена за езда, в рокля от златисто кадифе. Не съм от мъжете, които обръщат внимание на такива неща, но предполагам, че тя има нова рокля, или нова шапчица, или нещо от този род. Това, което със сигурност виждам, е че в бледата слънчева светлина на една прекрасна утрин тя е сякаш позлатена. Красивият вътрешен двор прилича на кутия за бижута около нещо рядко и скъпоценно, и аз откривам, че й се усмихвам — широко ухилен, боя се, като глупак.

Тя слиза леко по каменните стълби, обута в червените си кожени ботушки за езда, и се приближава уверено до мен, като подава ръка за поздрав. Винаги преди съм целувал ръката й и съм я повдигал да се качи на седлото, без да се замислям за това, както би сторил всеки придворен за своята кралица. Но днес изведнъж се усещам тромав, краката ми сякаш са твърде големи, боя се, че конят ще се дръпне, докато я повдигам, дори си помислям, че може да я хвана твърде силно или грубо. Тя има такова тънко кръстче, изобщо не е тежка, но е висока: темето й стига до лицето ми. Долавям лекия аромат на косата й под бонето от златисто кадифе. Без никаква причина усещам как ми става горещо и се изчервявам като момче.

Тя ме поглежда внимателно.

— Шрусбъри? — пита тя. Произнася го „Шюзбюи“ и аз се чувам как се разсмивам просто от наслада при факта, че тя още не може да произнася името ми.

Изведнъж лицето й грейва, когато тя също се разсмива.

— Още ли не мога да го кажа? — пита тя. — Това още ли не е правилно?

— Шрусбъри — казвам аз. — Шрусбъри.

Устните й се нагласяват да произнесат името ми, присвивайки се така, сякаш се готви да ме целуне:

— Шоусбуи — казва тя, а после се разсмива. — Не мога да го кажа. Да ви наричам ли по някакъв друг начин?

— Наричайте ме Шюзбюи — казвам. — Единствено вие ме наричате така.

Тя застава пред мен и аз свивам длани, за да поема обутия й в ботуш крак. Тя се хваща за гривата на коня, и аз с лекота я повдигам върху седлото. Тя язди различно от всяка друга жена, която съм познавал преди: по френската мода, спуснала крака от двете страни на коня. Когато моята Бес видя за първи път това, и кафявите дълги и тесни панталони, които тя носи под костюма си за езда, съпругата ми заяви, че ще избухне бунт, ако тя излезе в такъв вид. Толкова непристойно било.

— Самата кралица на Франция, Катерина де Медичи, язди така, а също и всяка принцеса на Франция. Нима се опитвате да ми кажете, че тя, и всички ние, грешим? — настоя кралица Мери, а Бес поаленя чак до ушите, помоли за извинение и каза, че съжалявала, но това било странно за очите на англичаните, и не би ли се съгласила кралицата да язди на дамско седло зад някой от конярите, щом не желае да язди странично?

— Предпочитам този начин, защото така мога да яздя бързо като мъж — каза кралица Мери, и с това въпросът беше приключен, въпреки мърморенето на Бес, че за нас не би било от полза, ако тя може да надмине в ездата всеки от пазачите си.

От този ден тя язди на собствено седло, възседнала по момчешки, а роклята й се спуска чак до земята от двете страни на коня. Тя язди, както предупреди Бес, бързо като мъж, и в някои дни се налага да полагам усилия, за да не изоставам от нея.

Уверявам се, че малкият й кожен ботуш с ток е сигурно пъхнат в стремето, и за миг задържам крака й в ръката си. Кракът й е толкова малък, с така фино извит висок свод, че когато го уловя, изпитвам странна нежност към нея.

— Достатъчно сигурно ли е? — питам. Тя язди силен кон: винаги се страхувам, че ще бъде прекалено бърз за нея.

— Достатъчно сигурно — отвръща тя. — Хайде, милорд.

Мятам се на собствения си кон и кимвам на стражите. Дори сега, дори когато вече се правят планове за връщането й в Шотландия, когато се подготвя венчавката й с Норфолк, а триумфът й ще настъпи вече всеки момент, на мен ми е наредено да я обграждам със стражи. Нелепо е една прочута кралица като нея, гостенка в управляваната от нейната братовчедка страна, да бъде оскърбявана по този начин, заобиколена от двайсет мъже всеки път, когато иска да излезе на езда. Тя е кралица, за Бога: дала е честната си дума. Да не й се доверяваш, значи да я оскърбиш. Срамувам се, че трябва да го правя. Това е по заповед на Сесил, разбира се. Той не разбира какво означава една кралица да даде честната си дума. Този човек е глупак и заедно със себе си прави и мен на глупак.

Слизаме с тропот по хълма, под надвисналите клони на дърветата, а после се обръщаме и поемаме успоредно на реката през горите. Теренът се извисява пред нас и когато излизаме от дърветата, виждам към нас да се насочва група конници. Около двайсет на брой са, всичките мъже, и аз дръпвам юздите, за да спра коня си, поглеждам назад в посоката, от която сме дошли, и се питам дали можем да ги изпреварим и да ги принудим да се върнат, и дали биха дръзнали да стрелят.

— Сгъстете се — извиквам рязко на стражите. Потърсвам опипом меча си, но, разбира се, не нося такъв, и се упреквам, че съм проявил прекалена самоувереност в тези опасни времена.

Тя вдига бързо поглед към мен: бузите й са румени, усмивката — нетрепваща. Тази жена няма страх.

— Кои са тези хора? — пита тя, сякаш става дума за нещо интересно, а не за опасност. — Не мисля, че можем да спечелим една битка, но можем да им избягаме.

Присвивам очи, за да видя пърхащите на вятъра знамена, а после се разсмивам от облекчение:

— О, това е Пърси, негова светлост лорд Нортъмбърланд, моят най-скъп приятел, и неговият сродник, лорд Уестморланд, заедно с техните хора. За миг си помислих, че сме в беда!

— О, добра среща! — изревава Пърси, докато язди към нас. — Истински късмет. Тъкмо ви идвахме на гости в Уингфийлд. — Той сваля със замах шапката от главата си. — Ваша светлост — казва той, като й се покланя. — За мен е чест. Огромна чест, неочаквана чест.

Не ми е казано нищо за това посещение, и Сесил не ми е казал какво да правя, ако се появят знатни посетители. Поколебавам се, но те са мои сродници и са били мои приятели през целия ми живот: едва ли мога да се отнеса с тях като с непознати, когато са пред самата врата на дома ми. Навикът на гостоприемството е вкоренен в мен твърде силно, за да направя друго, освен да ги поздравя с радост. В моя род има лордове на Севера от поколения насам, всички ние винаги устройваме приеми в домовете си, и предлагаме хубава трапеза както на приятелите си, така и на странниците. Да сторя друго, би означавало да постъпя като търговец-скъперник, като човек, твърде беден, за да има голяма къща и голяма свита. Освен това харесвам Пърси: за мен е удоволствие да го видя.

— Разбира се — казвам. — Добре дошли сте, както винаги.

Обръщам се към кралицата и искам позволението й да ги представя. Тя ги поздравява хладно, с лека, сдържана усмивка, и аз си помислям, че може би й е била приятна ездата ни и не иска времето, което прекарваме заедно, да бъде прекъсвано.

— Ако благоволите да ни извините, ние ще продължим — казвам, опитвайки се да правя всичко каквото поиска. — Бес ще ви посрещне у дома. Но ние все още няма да се връщаме. Нейна светлост много държи на ездата си, а и току-що излязохме.

— Моля ви, не променяйте плановете си заради нас. Може ли да ви придружим? — пита я Уестморланд, покланяйки се.

Тя кимва:

— Ако желаете. И можете да ми съобщите всички новини от Лондон.

Той поема редом с нея и го чувам как бъбри, за да я развлича, а понякога долавям избликналия й смях. Пърси повежда коня си успоредно с моя и всички потегляме рязко в тръс.

— Прекрасни новини. Тя ще бъде освободена другата седмица — казва ми той, по лицето му се е разляла широка усмивка. — Слава Богу, нали, Шрусбъри? Това беше ужасен период.

— Толкова скоро? Кралицата ще я освободи толкова скоро? Научих от Сесил само, че ще бъде това лято.

— Другата седмица — потвърждава той. — Слава на Бога. Ще я изпратят обратно в Шотландия другата седмица.

Едва не се прекръствам: толкова съм благодарен, че всичко ще свърши толкова добре за нея; но прекъсвам жеста и вместо това му подавам ръка и се ръкуваме, с грейнали лица.

— Толкова се тревожех за нея… Пърси, нямате представа как страдаше тя. Чувствах се като злодей, задето я държа така затворена.

— Не мисля, че който и да е верен и предан човек в Англия е спал добре от онова първо проклето разследване насам — казва той кратко. — Бог знае защо не я посрещнахме като кралица и не й дадохме сигурно убежище, без да задаваме въпроси. Един дявол знае какво си е мислил, че прави Сесил, отнасяйки се с нея като с престъпница.

— Да ни принуди да бъдем съдници на интимния живот на една кралица — напомням му. — Да накара всички ни да присъстваме на подобно разследване. Какво искаше да открием? Три пъти нейните врагове предоставяха тайно писмата й и искаха от съдиите да ги прочетат тайно и да издадат присъда, основаваща се върху доказателства, които никой друг не можеше да види. Как би могъл някой да причини подобно нещо на кралица като нея?

— Е, слава Богу, че вие не го сторихте, защото вашият отказ провали плановете на Сесил. Кралицата винаги е искала да бъде справедлива спрямо братовчедка си, и сега намира изход. Кралица Мери е спасена. А разследването на Сесил е захвърлено обратно при лютераните, където му е мястото.

— Такова ли е желанието на самата кралица? Знаех, че тя ще постъпи правилно!

— Тя се противопостави на Сесил още от началото. Винаги е казвала, че кралицата на шотландците трябва отново да се върне на трона си. Сега е убедила Сесил в това.

— Слава Богу. Какво ще стане?

Той млъква внезапно, тъй като тя спира коня си пред нас и се обръща да ме попита:

— Шюзбюи, мога ли да галопирам тук?

Пътеката пред нея е равна, тревиста и се издига равномерно нагоре. Сърцето ми винаги се свива от тревога, когато тя препусне с тропот като в кавалерийско нападение, но ходът на коня е уверен и тя би трябвало да е в безопасност.

— Не твърде бързо — казвам като загрижен баща. — Не галопирайте твърде бързо — и тя размахва камшика си като момиче, обръща коня си и препуска като луда, докато пазачите й и Уестморланд се влачат зад нея, безнадеждно изостанали.

— Боже мили! — възкликва Пърси. — Тя язди превъзходно!

— Винаги е такава — казвам аз и ние пускаме конете си да я последват в един продължителен, задъхан галоп, докато тя най-сетне спира и всички се приближаваме забързано до нея и я намираме да се смее, с килната настрани шапка, и спускащи се по раменете гъсти, тъмни коси.

— Беше толкова хубаво! — казва тя. — Шюзбюи, отново ли ви изплаших?

— Защо не можете да яздите с нормална бързина? — възкликвам и тя се разсмива отново.

— Защото обичам да бъда свободна — казва тя. — Обичам да чувствам как се обтяга тялото на коня под мен, и тътена на копитата му, и полъха на вятъра върху лицето ми, и да знам, че можем да продължаваме все напред, цяла вечност.

Тя обръща коня си, защото не може да продължава все напред цяла вечност, или поне не днес, и тръгва пред мен обратно към замъка.

— Всяка нощ се молех да я видя възстановена на власт — казвам тихо на приятеля си Пърси, и се надявам, че той не може да долови нежността в гласа ми. — Тя не е жена, която може да бъде затворена на едно място. Тя наистина има нужда да бъде свободна. Да я държиш на едно малко и тясно място, е все едно да държиш сокол в клетка. Жестоко е. Чувствах се като неин тъмничар. Чувствах, че се държа жестоко.

Той ме стрелва с кос поглед, сякаш се опитва да прецени нещо:

— Но вие никога не бихте я пуснали да си отиде — предполага полугласно той. — Никога не бихте си затворили очите, ако някой беше дошъл да я избави.

— Аз служа на кралица Елизабет — казвам простичко. — Както е служило семейството ми на всеки крал на Англия след Уилям Нормански. И съм дал думата си като английски благородник. Не съм свободен да се престоря, че не виждам. Аз съм обвързан от честта си. Но това не ме спира да проявявам съчувствие към нея. Не ме възпира да копнея да я видя такава, каквато е редно да бъде — свободна като птица в небето.

Той кимва и замислено стисва устни:

— Научихте ли, че тя ще се омъжи за Хауърд и те ще бъдат възстановени заедно на власт в Шотландия?

— Тя ми оказа честта да ми съобщи. А Хауърд ми писа. Кога кралицата е дала благословията си за женитбата?

Пърси поклаща глава:

— Тя все още не знае. Кралицата изпада в такава ярост, когато научи за браковете на други хора, че Хауърд изчаква подходящия момент да й каже. Дъдли казва, че самият той щял да разгласи вестта, когато настъпи подходящият момент, но и той отлага твърде дълго. Носят се слухове, разбира се, и на Норфолк вече на два пъти му се наложи да ги отрича. Вероятно ще й каже по време на лятното пътуване на двора. Дъдли знае още от началото: казва, че ще подхвърли внимателно идеята. Всички смятат това за разумно и логично, то ще гарантира безопасността й, когато тя се върне на трона.

— Какво мисли Сесил за това?

Той ми хвърля бърза прикрита усмивка:

— Сесил не знае нищо за това, а има хора, които смятат, че Сесил може да тъне в неведение, докато въпросът бъде окончателно уреден.

— Би било жалко, ако не е дал одобрението си. Той не храни приятелски чувства към Хауърд — казвам предпазливо.

— Разбира се, че не е приятел на Хауърд, нито ваш, нито пък мой. Назовете ми един приятел на Сесил! Кой го харесва или му се доверява? — пита той рязко. — Как би могъл някой от нас да се сприятели с него? Кой е той? Какъв е произходът му? Кой изобщо го познаваше, преди тя да повери всичко в ръцете му? Но това е краят за властта на Сесил — казва ми приглушено Пърси. — Хауърд се надява да го прогони, всичко това е част от един и същ план. Хауърд се надява да ни отърве от Сесил, от враждебността му към испанците, да спаси шотландската кралица от омразата му, и да го види унизен, а може би окончателно прогонен.

— Прогонен?

— Томас Кромуел се бе издигнал повече, а един Хауърд смъкна от него отличителните знаци на служебното му положение на една среща на Частния Съвет. Не мислите ли, че отново може да се случи подобно нещо?

Опитвам се да сдържа усмивката си, когато чувам думите му, но няма полза. Той може да види какво удоволствие изпитвам дори само при мисълта за това.

— И вие го харесвате не повече, отколкото ние, останалите! — заявява тържествуващо Пърси. — Ще се погрижим той да бъде свален от власт. С нас ли сте?

— Не мога да направя нищо, което би било в разрез с честта ми — започвам.

— Разбира се, че не! Нима бих предложил подобно нещо? Ние сме перове като вас. Хауърд, Аръндел и Лъмли, и ние двамата до един сме се зарекли да видим Англия отново в ръцете на истинските й владетели. Последното, което искаме да направим, е да се опетним с непочтеност. Но Сесил ни тегли надолу във всяко отношение. Стиснатостта, която иска да наложи в двора, враждебното отношение към шотландската кралица, гоненията срещу всички с изключение на най-строгите пуритани, и… — той снишава глас — безкрайното вербуване на шпиони. Човек не може дори да си поръча ядене в някоя лондонска кръчма, без някой да изпрати сметката с разходите на Сесил. Знаете ли, Талбот, той вероятно има шпионин и в собствения ви дом. Той знае всичко за всички ни. И събира сведенията, сглобява ги и чака, за да ги използва, когато моментът му се стори подходящ.

— Не може да разполага с нищо по отношение на мен — казвам твърдо.

Пърси се разсмива.

— А нима не отказахте да наречете шотландската кралица блудница по време на организираното от него разследване? — насмешливо казва той. — От този миг вие бяхте негов враг. Той сигурно има цяла папка книжа с вашето име отгоре, клюки от потайните ъгли, слухове от лоши наематели, завистливи подмятания от ваши кредитори, и когато моментът му се стори подходящ, или когато поиска да ви унижи, той ще я отнесе на кралицата и ще й каже, че тя не може да ви има доверие.

— Тя никога не би…

— Тогава той ще се погрижи личните ви слуги да бъдат хвърлени в Тауър още същия ден, и от тях чрез мъчения ще бъде изтръгнато признание, че сте таен обожател на кралица Мери.

— Никой мой слуга…

— Никой човек на света не може да издържи дълго на дибата, нито на менгемето, нито на „желязната дева“. Знаете ли, че сега изтръгват пръстите на ръцете на хората? Окачват ги да висят на китките си. В кралството няма човек, който може да издържи на такава болка. След не повече от три дни всички заподозрени казват това, което той им нареди да кажат.

— Той не би приложил подобни средства върху почтени мъже…

— Шрусбъри, той го прави. Не знаете какво е сега положението в Лондон. Никой не може да го спре. Той използва каквито средства му е угодно, и казва на кралицата, че това са опасни времена, в които са нужни опасни мерки. А тя толкова се страхува и е толкова лесно той да я убеди, че го оставя да върши мръсните си дела, както пожелае. Той има цяла тайна армия от служители, които правят каквото им нареди и знаят всичко. Мъже биват арестувани нощем и отвеждани в Тауър или в скрити къщи, без някой мирови съдия да издаде заповед за задържането им. Всичко става по нареждане на Сесил.

Дори Звездната палата^[1] не издава заповед за тези арести, кралицата не подписва за тях, никой освен Сесил, не ги упълномощава. Всичко се върши тайно, единствено по негово нареждане. Кралицата има доверие на него и на неговата сбирщина от доносници и мъчители, а затворниците излизат, залитайки, от Тауър, заклели се да доносничат на Сесил до края на живота си. Той прилага методите на испанската Инквизиция върху невинни англичани. Кой може да е сигурен, че той няма да започне да ни гори на клада? Той унищожава свободите ни. Той е враг в еднаква степен на лордовете и на народа и ние трябва да го спрем. Той ще ни унищожи, ще унищожи кралицата. Човек, който е истински предан на кралицата, трябва да бъде враг на Сесил.

Конете изпружват шии, докато се изкачваме по хълма към имението, а аз отпускам юздите и не казвам нищо.

— Знаете, че съм прав — казва той.

Въздишам.

— Тя ще го направи пер.

Конят ми трепва, когато дръпвам рязко поводите.

— Никога.

— Ще го направи. Тя го обсипва с богатства, и ще го обсипе и с почести. Можете да очаквате, че той ще поиска доведената ви дъщеря за съпруга на сина си. Може би кралицата ще ви помоли да омъжите вашата Елизабет за джуджето Робърт Сесил с гърбицата. Сесил ще постигне величие. Ще се сдобие с титла, която ще е достойна да се мери с вашата. И никой от нас няма да може спокойно да каже мнението си дори в собствената си къща. Той ни превръща в кралство от шпиони и заподозрени, ръководено единствено от самия него.

Толкова съм потресен, че за миг не мога да говоря.

— Той трябва да бъде спрян — казва Пърси. — Той е още един Улси, още един Кромуел. Поредното парвеню, издигнало се от нищото с тежък угоднически труд. Той е лош съветник, той е опасен глас сред нейните съветници. И ние, лордовете, можем да отхвърлим и него, както отхвърлихме тях двамата, ако действаме заедно. Той трябва да бъде съборен от власт, преди да е станал твърде могъщ и влиятелен. Уверявам ви, че той представлява опасност за Англия в нейната цялост. Не можем да допуснем той да стане пер на кралството.

— Пер на кралството? Сигурен ли сте, че тя ще го направи пер?

— Тя му плаща цяло състояние. Трябва да го спрем, преди да е станал твърде влиятелен.

— Знам това — казвам с мъка. — Но пер на кралството!

Кралицата вече е минала през портата. Ще трябва някой друг да й помогне да слезе от седлото: не мога да побързам и да стигна там навреме, за да бъда онзи, който да я повдигне и да я задържи.

— Ще вечеряте ли с нас? — питам. Не мога да видя кой държи коня й и кой я сваля от седлото. — Бес ще се радва да ви види.

— Сесил ще разбере, че сме били тук — казва той. — Внимавайте.

— Нима не мога да поканя гост в собствената си къща? — възкликвам аз. — Кралицата ще се храни отделно от нас в собствените си покои. Няма опасност. Какво влиза това в работата на Сесил?

— Днес всичко в Англия му влиза в работата — отговаря той. — Преди да са изтекли и четири дни, той ще узнае, че сме били тук; и всичко, което кажем на вечеря, ще му бъде докладвано, дума по дума. Ние сме затворници точно в толкова голяма степен като нея, когато той ни шпионира на собствената ни трапеза. Знаете ли името на неговия шпионин във вашето домакинство? Той със сигурност има такъв, поне един: а вероятно има двама или трима.

Помислям си за собствената си съпруга й нейната привързаност към Сесил.

— Бес му има доверие — казвам. — Той не би накарал някой да я шпионира. Никога не би внедрил шпионин в домакинството на Бес.

— Сесил шпионира всички — настоява той. — Вас и Бес, както и нас. Той трябва да падне. Трябва да го свалим от власт. Съгласен ли сте? С нас ли сте?

— Да — казвам бавно. — Да. Нека да направим така, че кралицата на Англия отново да бъде съветвана от своите перове, а не от човек, роден да бъде слуга, подкрепян от шпиони.

Пърси бавно ми подава ръка.

— На наша страна ли сте? — пита той. — Заклевате ли се?

— С вас съм — казвам. — Той не може да бъде пер на кралството. Не мога да позволя той да бъде удостоен с благородническа титла: това е погрешно. Това е против самото устройство на държавата. Ще ви помогна да свалите Сесил от власт. Ние, благородниците, ще го свалим заедно. Отново ще бъдем лордове на кралството, заедно.