Филипа Грегъри
Другата кралица (58)

Декември 1569, Ковънтри: Бес

Значи е свършено. Мили Боже, не мога да повярвам, че е свършено, и вещите ми са на сигурно място в каруците и мога да се върна у дома. Имам дом, в който да отида. Не мога да го повярвам, но е истина. Свърши се. Свърши се, и ние спечелихме.

Трябваше да предвидя това. Щях да го предвидя, ако не бях изгубила самообладание. Но аз съм истинска дъщеря на прост фермер, и единственото, за което можех да мисля, беше да заровя среброто, а не за волята и ума на враждуващите армии. Армията на Елизабет най-сетне успя да се затътри до Дърам, потърси враг, с който да се сражава, и откри, че те са си отишли, отвени от вятъра като сутрешна мъгла. Голямата армия на Севера потегли да посрещне испанската армада в Хартълпул и не откри нищо. Изведнъж те подложиха на съмнение всички свои планове. Бяха се заклели да възстановят старата църква, затова отслужиха католическа литургия и решиха, че са приключили с този въпрос. Те искаха освобождаването на шотландската кралица, но никой от тях не беше сигурен къде е отишла и разчитаха на испанските копиеносци и испанското злато. Не им се нравеше мисълта да се изправят пред армията на Елизабет без едното или другото; а, честно казано, вече са искали да се измъкнат, да се върнат по домовете си и да се наслаждават на мира и благоденствието, настъпили с възкачването на престола на Елизабет. Не искали да бъдат онези, които ще започнат нова война между родственици.

Жалко за тях. Испанците се усъмнили в тях и не искали да рискуват армията и корабите си, докато не са сигурни, че ще постигнат победа. Те се забавили, и докато се колебаели, армията на Севера чакала в Хартълпул, взирайки се над белите гребени на вълните да види белите платна, и не виждала нищо освен сивия хоризонт и кръжащите чайки, а вятърът навявал в разочарованите им лица студените водни пръски на Северно море. Тогава научили, че херцогът на Норфолк се е подчинил на Елизабет и е писал на Уестморланд и Нортъмбърланд, умолявайки ги да не тръгват в поход срещу своята кралица. Свел глава и потеглил за Лондон, макар че собствените му арендатори се вкопчили в опашката на коня му и в ремъците на стремената и го умолявали да се бие. Значи нямаше испанска флота, нямаше голяма армия, предвождана от херцога на Норфолк: северната армия беше на косъм от победата, но не го знаеше, и не успя да я постигне.

Сесил пише на Хейстингс, за да го предупреди, че страната не е спокойна, и да му каже да не се доверява на никого; но Уестморланд избяга в Нидерландия, а Нортъмбърланд прекоси границата и отиде в Шотландия. Повечето мъже са се върнали в селата си с хубава история за разказване и спомени, които ще им стигнат до края на живота им, и в крайна сметка, без да постигнат нищо. И нека една жена, дори да е дъщеря на прост фермер, каже това: най-често, колкото по-голям шум се вдига, толкова по-нищожни са делата. А гръмкото оповестяване не означава велики дела.

Да не забравям също да добавя в своя собствена защита, че дъщерята на простия фермер, която заравя среброто и не разбира нищо, поне е опазила среброто си, след като големите военни походи са приключили. Армията се разпръсна. Водачите избягаха. А аз и богатството ми сме в безопасност. Свърши се. Слава Богу, свърши се.

Трябва да отведем кралицата обратно в Тътбъри, където ще бъде пазена, преди да отиде с Хейстингс в Лондонския Тауър, или където му е заповядано да я отведе; а коларите са счупили няколко хубави съда от венецианско стъкло и са изгубили една цяла кола, натоварена с драперии и килими; но по-лошо от всичко това е, че няма адресирано до нас съобщение от Сесил. Все още не ни казват нищо, и няма нито една благодарствена дума от нашата кралица за това, че успяхме така умело да измъкнем шотландската кралица от опасност. Ако не бяхме побързали да я отведем, какво щеше да стане тогава? Ако беше пленена от бунтовниците, нима целият Север нямаше да се вдигне в нейна защита? Ние спасихме Елизабет също толкова сигурно, както ако бяхме срещнали и победили армията на Севера: петдесет души срещу шест хиляди. Ние похитихме символичната фигура на бунтовниците, а без нея те са нищо.

Тогава защо Елизабет не пише, за да благодари на моя съпруг, графа? Защо не ни плаща парите, които ни дължи за това, че подслоняваме кралицата? Защо не ни обещава имотите на Уестморланд? Ден след ден отбелязвам дълга й в сметководната си книга, а и това лудешко препускане из страната също не ни излезе евтино. Защо Сесил не пише някоя от милите си кратки бележки, за да потвърди благосклонността си?

И защо, когато се връщаме в Тътбъри само с няколко счупени чаши, един изгубен супник и една изчезнала каруца с драперии като доказателство за ужасеното си бягство, все още не мога да се почувствам в безопасност?