Филипа Грегъри
Другата кралица (108)

8 февруари 1587, Хардуик Хол: Бес

Бог да ги пази и двамата днес и завинаги.

Нямам причина да обичам никого от тях двамата, нито причина да им простя: но откривам, че въпреки това им прощавам, в този ден на нейната смърт, в деня, когато сърцето му за последен път ще бъде сломено.

Тя беше враг на моята кралица, на моята страна, на моята вяра, и на мен, със сигурност на мен. А той се превърна в глупак заради нея, пожертва за нея богатството си, а накрая, както повечето от нас смятат, пожертва за нея и доброто си име и авторитета си. Тя го съсипа, както съсипа толкова много други. И въпреки това откривам, че мога да простя и на двама им. Те бяха онова, което бяха родени да бъдат. Тя беше кралица, най-великата кралица, която това време познава; и той, като странстващия рицар, какъвто беше, видя това у нея и я обичаше за това.

Е, днес тя плати за всичко. Денят, от който той се ужасяваше, за който тя се кълнеше, че никога няма да настъпи, се оказа студена зимна утрин, в която тя слезе по стъпалата във Фодърингей и видя подиума, издигнат в голямата зала, и великите мъже на Англия, сред тях и моят съпруг, дошли да станат свидетели на смъртта й.

Последният заговор, който не можеше да бъде простен, който не можеше да бъде пренебрегнат, вината за който тя не можеше да припише на други, беше заговор за убийството на кралица Елизабет и превземането на трона й. Шотландската кралица го подписа с името си, което се оказа фатално. Антъни Бабингтън, сега вече млад мъж, който някога беше малкият Бабингтън, моят скъп паж, беше главният автор на този предателски замисъл и плати за него с живота си, бедният младеж. От цялата си душа искам никога да не го бях изпречвала на пътя й, защото тя отне сърцето му, когато той беше още дете, и стана причина за смъртта му, както и за тази на мнозина други.

След всичките хиляди писма, които беше написала, след всички заговори, които беше изплела, въпреки обиграността си и това, че беше толкова добре осведомена, тя най-сетне прояви небрежност: или пък беше хваната в капан. Тя подписа със собственото си име плана за убийството на кралица Елизабет и това беше смъртната й присъда.

Или и това беше скалъпено.

Кой знае?

Кой ще узнае някога каква е била истината за случилото се между една пленница, така твърдо решена да получи свободата си, каквато бе тя, и тъмничари, безскрупулни като Сесил и Уолсингам?

Но в известен смисъл днес, въпреки всички тях, шотландската кралица спечели битката. Винаги е казвала, че не е трагична фигура, не е кралица от легенда, но накрая проумя, че единственият начин, по който можеше да победи Елизабет — да я победи напълно и окончателно — е да бъде героинята, каквато Елизабет не можеше да бъде: трагична героиня, кралица на страданието, покосена в своята красота и младост. Елизабет може да се нарича Кралицата дева и да претендира за образа на голяма красавица, заобиколена от обожатели; но Мери, кралицата на шотландците, ще бъде онази, която всички ще запомнят като красивата мъченица от това царуване, чиито любими мъже охотно са умирали заради нея. Нейната смърт е престъпление на Елизабет. Предателството към нея е най-големият позор на Елизабет. Затова тя спечели тази корона. Тя изгуби във вечното им съперничество за трона на Англия, но ще спечели, когато се пишат историческите летописи. Историците, главно мъже, ще се влюбят в нея, и ще й измислят оправдания, отново и отново.

Разказват ми, че съпругът ми наблюдавал екзекуцията й със стичащи се като порой по лицето му сълзи, безмълвен от скръб. Вярвам го. Зная, че я обичаше със страст, която му костваше всичко. Той беше прекалено прозаичен мъж, за да бъде завладян така от любов — и все пак това се случи. Бях там и видях това да се случва. Вярвам, че никой мъж не би могъл да й устои. Тя беше кралица, напомняща приливите и отливите, като някаква сила на луната, неустоима. Той се влюби в нея и тя съсипа богатството му, гордостта и сърцето му.

А тя? Кой може да бъде сигурен в нея? Питайте всеки, който е обичал красива принцеса. Никога не знаеш какво може да си мисли тя. Природата на една принцеса е загадъчна, противоречива, точно като морето. Но моето искрено мнение е, че тя никога не е обичала абсолютно никого.

А аз? Аз се спасих от бурята, която беше Мери, кралица на шотландците, и зная, че съм като обитател на малка селска къща, който спуска и затваря плътно капаците на прозорците си, залоства вратата и гледа как веят вихрушките. Джордж и аз се разделихме, той — в своите къщи, а аз — в моите. Той беше пазач на кралицата, и се опитваше да я опази в безопасност, опитваше се да скрие любовта си към нея, опитваше се и да посреща разходите й; а аз изградих живот за себе си и за децата си и благодарях на Бог, че съм далече от тях двамата, и от последната голяма любовна история на Мери, кралица на шотландците.

Годините отминаха, но обичта ми към къщите и към земята си остава постоянна. Изгубих Чатсуърт в полза на моя съпруг графа, когато се скарахме и той се обърна срещу мен; но построих нова къща, прекрасна къща в Хардуик близо до дома от детството ми, с най-големите прозорци в Северна Англия, най-забележителните стъкла, които някой е виждал поставени в големи каменни рамки, които гледат във всички посоки. Децата дори измислиха детско стихче за това: „Хардуик Хол, о, няма толкова стени, колкото стъкло“ — пеят те. Аз построих тук една легенда.

Накарах да поставят на всяка стена на къщата инициалите ми, изработени от камък. Е. Ш. пише там, с букви от камък досами извисяващия се покрив, издълбано на фона на небето, така че от земята, когато вдигнете поглед, можете да видите инициалите ми, изписани в облаците. „Е. Ш.“ — гръмко оповестява графската коронка на цялата околност, докъдето поглед стига, защото моята къща е разположена на хълм, и най-горните части от покрива й крещят: „Е. Ш.“

„Елизабет Шрусбъри“ — гордо заявява моята къща пред цял Дербишър, пред Англия, пред света. Елизабет Шрусбъри построи тази къща със собственото си състояние, построи я със собствените си умения и решителност, построи тази къща от яките основи от дербишърски камък до инициалите, вдълбани в покрива. Елизабет Шрусбъри построи тази къща, за да огласи името си, титлата си, богатството си и господството си над земите наоколо. Невъзможно е да видите къщата ми и да не почувствате гордостта ми. Не може да видите къщата ми и да не разберете за богатството ми. Не можете да видите къщата ми и да не разберете, че съм жена, издигнала се сама, и съм щастлива от това.

Осигурих състояние на децата си, направих онова, което си бях поставила за цел да сторя за тях. Основах династии: децата ми притежават титлите на графове на Шрусбъри, Девъншир и Ленъкс. Синът ми Уилям е първи граф на Девъншир, дъщеря ми Мери ще бъде графиня Шрусбъри. А във вените на внучката ми Арбела тече кръвта на Стюартите, както планирах заедно с кралица Мери. Аз превърнах в реалност полушеговития план, който крояхме над ръкоделието си. Аз го осъществих. Въпреки всички пречки, пряко волята на кралица Елизабет, в разрез със закона, аз омъжих дъщеря си за Чарлс Стюарт и тяхното дете, моята внучка, е наследница на престола на Англия. Ако късметът я придружава — моят късмет, с което имам предвид твърдата си решителност — един ден тя ще бъде кралица. А коя жена в Англия, освен мен, би си мечтала за това?

Казвам си: не е зле — никак не е зле. Никак не е зле за дъщерята на една вдовица, която не притежаваше нищо. Никак не е зле за момиче от Хардуик, което бе родено в дългове и трябваше да спечели всичко, което притежава. Аз изградих себе си, една нова жена за този нов свят, нещо, което не е било никога преди: жена с независими средства и независим ум. Кой знае какво ще правят такива жени в бъдеще? Кой знае какво ще постигнат моите дъщери, какво може да направят внучките ми? Светът на Елизабет е пълен с авантюристи: както тези, които пътешестват до далечни земи, така и онези, които си стоят у дома. По свой собствен начин, аз съм една от тях. Аз съм нов вид същество, ново откритие: жена, която отговаря сама за себе си, която притежава собствено състояние, без да е под опеката на никой мъж, която сама си пробива път в света, подписва собствени документи, и сама събира наеми, и знае какво е да бъдеш жена с гордост. Жена, чиято добродетел не е скромността, жена, която дръзва да се хвали и изтъква. Жена, която е щастлива да брои притежанията си, и доволна, че се справя добре. Аз съм жена, издигнала се със собствени усилия, и се гордея с това.

И никога никой на този свят няма да ме нарече „жената на онзи глупак“.