Филипа Грегъри
Другата кралица (69)

Януари 1570, замъкът Тътбъри: Джордж

Новина от Лондон, която променя всичко. В какъв свят живеем сега! Всичко отново се обърна наопаки, без предупреждение, почти без причина. Писмото, което получавам, е от Сесил, така че имам пълно основание да не му се доверявам. Но това е новина, която дори той не би могъл да изопачи или измисли. Трябва да е истина. Късметът на шотландската кралица отново проработи, и звездата й се устреми към възход. Тя е кралица, чийто късмет идва на приливи и отливи като морето и изведнъж тя е отново в благоприятно положение. Нейният полубрат, узурпаторът на престола й, нейният най-голям враг, лорд Мъри, е убит от платени убийци в Шотландия и нейната страна отново е без водач. Това оставя зейнала празнота на самия връх на шотландското управление. Те не разполагат с никой, който може да заеме престола. Трябва да я приемат обратно. Няма друг. Удивително, точно когато тя падна по-ниско, отколкото е била някога през живота си, късметът й отново обърна посоката си и тя ще бъде кралица. Те трябва да я приемат обратно. Всъщност те я искат обратно като своя кралица.

Вместо да побързам да отида при Бес с писмото, както щях да направя само преди месеци, направо прекосявам вътрешния двор да намеря кралицата. Тя е по-добре, слава на Бога. Намирам я облечена в прекрасната й черна кадифена рокля, да изпразва съдържанието на няколко сандъка, местени от къща на къща заедно с нея, както никога не са били разопаковани. Тя държи парче червен брокат до лицето си, оглежда се в едно огледало, и се смее. Мисля, че никога не съм я виждал по-красива.

— Милорд, само погледнете тази рокля! — започва тя, но после вижда лицето ми и писмото в ръката ми, тиква роклята в ръцете на приятелката си Мери Сетън и бързо се приближава към мен.

— Джордж?

— Със съжаление се налага да ви съобщя, че вашият полубрат, лорд Мъри, е мъртъв — казвам.

— Мъртъв?

— Убит от наемници.

Неприкрита радост озарява лицето й. Веднага разбирам, че се е надявала на това, разпознавам също и познатия си ужас от това да си имам работа с хора, които обичат тайните. Може би това е бил неин пъклен план, а ударът е бил нанесен от изпратен от нея коварен наемен убиец.

— А синът ми? Моят Джеймс? Имате ли вести за сина ми?

Това е реакция на майка. Тя е истинска жена. Не бива да бъда толкова мнителен.

— Той е в безопасност — уверявам я. — Той е в безопасност.

— Сигурен ли сте? Наистина ли е в безопасност?

— Така твърдят.

— Как разбрахте?

— От Сесил. Трябва да е вярно. Той ми пише, за да ми съобщи, че скоро кралицата ще ви изпрати писмо. Тя ще ви представи няколко предложения, за които се надява да разрешат всички проблеми. Така казва той.

— Ах — прошепва тя, като взема ръцете ми в своите и пристъпва близо до мен. В миг е схванала какво означава това. На света няма жена с по-бърз ум от нейния. — Шюзбюи — казва тя. — Това ще бъде първата стъпка към моето ново начало. След като Мъри е мъртъв, шотландците ще трябва да ми позволят да се върна на трона си. Няма кой друг да поеме властта. Няма друг наследник. Елизабет ще трябва да ме подкрепи — сега тя няма избор, няма никой друг. Трябва да бъда или аз, или никой. Тя ще трябва да ме подкрепи. Ще се върна в Шотландия и отново ще бъда кралица. — Тя сподавя лек кикот и възкликва възторжено. — Най-сетне! След всичко, което преживяхме. Те ще ме приемат обратно.

— Дай Боже — казвам аз.

— Ще дойдете ли с мен? — прошепва тя. — Ще дойдете ли като мой съветник?

— Не знам дали мога…

— Елате с мен като мой приятел — предлага тя толкова тихо, че успявам да я чуя едва когато навеждам глава така, че устните й докосват ухото ми и усещам дъха й по бузата си. Близо сме като любовници.

— Имам нужда от мъж до себе си. Мъж, който може да командва армия, мъж, който е готов да използва богатството си, за да плаща на войниците ми. Лоялен англичанин, който да се справи със Сесил и Елизабет от мое име. Имам нужда от английски благородник, който ще се ползва с доверието на шотландските лордове, който ще успокои англичаните. Изгубих негова светлост херцога. Нуждая се от вас, Шюзбюи.

— Не мога да напусна Англия… не мога да напусна кралицата… или Бес…

— Напуснете ги заради мен — казва тя простичко, и в момента, в който проговаря, изведнъж всичко ми се струва необикновено ясно. Защо не? Защо да не тръгна с тази прекрасна жена и да я пазя? Защо да не последвам сърцето си? За един щастлив миг си помислям, че мога просто да тръгна с нея — сякаш Бес, и кралицата, и Англия нямат никакво значение. Сякаш нямам деца, нямам доведени деца, и нямам земи, сякаш нямам сто роднини — мъже и жени, хиляда васали и други хиляда слуги, и повече арендатори и работници, отколкото мога да преброя. Сякаш бих могъл просто да избягам, както едно момче може да избяга при момичето, което обича. За миг си помислям, че би трябвало да направя това, че това е мой дълг към нея, към жената, която обичам. Мисля си, че един мъж на честта щеше да тръгне с нея, а не да си остане у дома. Един почтен мъж, един благороден мъж, щеше да тръгне и да я защити от враговете й.

— Напуснете всички тях заради мен — повтаря тя. — Елате в Шотландия с мен и бъдете мой приятел и съветник. — Тя замълчава. А после изрича думите, които искам да чуя повече от всички други думи на света: — О, Джордж. Обичайте ме.