Филипа Грегъри
Другата кралица (57)

Декември 1569, Ковънтри: Джордж

Би трябвало да съм радостен, би трябвало да запея хвалебствен химн, но не мога да изпитвам наслада от поражението й. Вече ми е ясно, че в тези тежки дни сърцето ми е раздвоено, и изглежда, че вече не мога да бъда цял. Би трябвало да съм щастлив като другите: облекчението на Бес е осезаемо, суровото лице на Хейстингс е разцъфнало в усмивка. Само аз трябва да се преструвам, че изпитвам щастие. Не се чувствам щастлив. Да ми прости Бог, изпитвам такава жалост към нея. Чувствам поражението й, сякаш съм изгубил собствената си кауза.

Отивам до стаята й и потропвам на вратата. Мери Сетън я отваря и очите й са зачервени от плач. Веднага разбирам, че кралицата знае за поражението си; навярно знае повече от мен. Тя получава тайни писма дори тук, дори в Ковънтри, и не мога да я виня за това.

— Значи знаете — казвам простичко. — Всичко свърши.

Мери Сетън кимва:

— Тя ще иска да ви види — казва тихо и отваря широко вратата.

Кралицата се е разположила в подобния си на трон стол до огнището, брокатът блести в златисто на светлината на свещите. Когато влизам в стаята, тя е неподвижна като картина, профилът й е очертан в златисто от проблясващия огън. Главата й е леко сведена, ръцете й са сключени в скута. Със същия успех може да бъде позлатена статуя, наречена „Тъга“.

Пристъпвам към нея. Не знам какво мога да й кажа, нито каква надежда мога да й дам. Но докато вървя към нея, тя вдига лице към мен и се изправя на крака само с едно грациозно движение. Безмълвно идва при мен, а аз разтварям обятия и я прегръщам. Това е всичко, което мога да направя: да я прегърна, без да изрека и дума, и да целуна треперещата й ръка.