Филипа Грегъри
Другата кралица (11)

Зимата на 1568–1569 г., замъкът Тътбъри: Бес

Мери, тази най-непокорна сред кралиците, отлага възможно най-дълго. Някой й е казал, че замъкът Тътбъри не е подобаващо място за една кралица по кръв, и сега нейна светлост отказва да дойде тук и настоява да бъде изпратена в двора на добрата си братовчедка, където — тя знае това много добре — празнуват Дванайсетте Коледни дни с пиршества, танци и музика, а в сърцето на всичко това ще бъде кралица Елизабет, с леко сърце и леки крака, която ще се стрелка наоколо и ще се смее, защото сред шотландците, най-голямата заплаха за мира в нейната страна, се шири вътрешно разделение, а най-голямата й съперница за властта, другата кралица на Англия, тяхната кралица, е пленница без изгледи за освобождаване. Или почетна гостенка, както предполагам, че ще трябва да я наричам, докато се залавям да превърна Тътбъри в нещо повече от набързо подготвена тъмница.

Трябва да кажа, че Мери, кралицата на шотландците, не е единствената, която би предпочела да бъде в Хамптън Корт за тази Коледа, и която не намира особена радост в перспективата за една дълга студена зима в Тътбъри. Научавам от приятелите си, които ми съобщават всички клюки, че има нов кандидат за ръката на Елизабет — австрийският ерцхерцог, който е готов да се съюзи с нас срещу Испания и Хабсбургите, и Елизабет не е на себе си, обсебена от внезапно обзелото я силно желание да сграбчи последния си шанс да бъде съпруга и майка. Знам какви ще са реакциите в двора: моят приятел Робърт Дъдли ще се усмихва, но ще бъде сдържан и предпазлив — последното, което му трябва в кралския двор, е съперник в неговото постоянно ухажване на кралицата. Елизабет ще е обзета от трескава суетност, всеки ден в покоите й ще се появяват нови красиви неща, а дамите й ще ликуват заради плячката — захвърлените от нея вещи. Сесил ще направи така, че всичко да стигне до избрания от него изход, какъвто и да е той. А аз би трябвало да бъда там, и да гледам и да клюкарствам заедно с всички други.

Синът ми Хенри, на служба в домакинството на Робърт Дъдли, ми пише, че Дъдли никога няма да допусне една женитба, която ще му отнеме мястото до Елизабет, и че ще се възпротиви на Сесил веднага щом този стар лисугер изкаже мнението си. Но аз съм за женитбата — която и да е женитба. Дай Боже тя да го приеме. Тя си позволи да закъснее повече, отколкото би се осмелила всяка жена: тя е на трийсет и пет години, опасно възрастна, за да даде живот на първо дете: но тя ще трябва да стисне зъби и да го направи. Тя трябва да ни дари със син, трябва да се сдобием с наследник за трона на Англия. Трябва да видим накъде сме поели.

Англия е делово начинание, имущество като всяко друго. Трябва да бъдем в състояние да планираме предварително. Трябва да знаем кой ще бъде наследникът и какво ще получи, трябва да предвидим какво ще направи с наследството си. Трябва да видим следващия си господар, да узнаем какви ще бъдат неговите планове. Трябва да знаем дали ще бъде лютеран или папист. Онези от нас, които живеят в преустроени абатства и се хранят от църковни сребърни съдове, са особено нетърпеливи да узнаят това. Моля те, Господи, този път тя да се спре на този кандидат, да се омъжи за него, и да ни даде нов, сигурен протестантски господар, за да процъфтява английското търговско начинание.

Трудно е да служиш на господарка като Елизабет, мисля си, докато нареждам на дърводелците да закърпят пролуките в дъските на пода. За мен и моя съпруг, негова светлост графа, това щеше да бъде първата Коледа в двора. Първата ни Коледа като новобрачни, първата Коледа, на която щях да бъда графиня в кралския двор, където щях да искря като снежинка и да си доставя огромна радост, като уредя някои стари сметки от висотата на новото си положение. Но вместо това кралицата позволи на моя съпруг графа да прекара само два дни с мен, а след това го изпрати обратно в замъка Болтън да доведе шотландската кралица, докато аз се залових за работа по тази развалина.

Колкото повече оправям тази полусрутена, разнебитена къща, толкова повече се срамувам от нея, макар че, Бог ми е свидетел, вината за това не е моя. Никога не бих допуснала моя къща да бъде толкова занемарена. Всичките ми имоти — повечето от които имам благодарение на доброто управление на втория си съпруг, Уилям Кавъндиш — бяха обновени и преустроени веднага щом се сдобихме с тях. Никога не купувахме нищо, без да го подобрим. Кавъндиш се гордееше с това, че беше съединил части от отделни парцели земя и заменяше една ферма за друга, докато създаде солиден имот, който след това аз управлявах с добра печалба. Той беше предпазлив човек с превъзходен търговски усет, беше по-възрастен, над четирийсетте, когато се ожени за мен, своята деветнайсетгодишна невяста.

Той ме научи как да водя книга със сметките на домакинството ни, и да изготвям баланса всяка седмица със същата отдаденост, с каквато се чете неделна проповед. Когато не бях много повече от момиче, аз му носех книгата си с домакинските сметки, както дете носи домашното си упражнение, и той я преглеждаше заедно с мен в неделя вечер, сякаш казвахме молитвите си заедно, като набожен баща и дъщеря, доближили глави над книгата, с гласове, шепнещи числата.

След първия месец, или там някъде, когато видя, че изпитвам такова влечение и обич към самите цифри, както и към богатството, което олицетворяват, той ми показа сметководната книга за малкото имение, което току-що беше купил, и каза, че мога да водя и нея, за да видя дали ще се справя добре. Направих го. След това, когато той купи още имоти, аз се грижех за тях. Научих надниците на полските работници, както и тези на домашните прислужници, научих колко трябва да плащаме за превозване на товари с каруца, както и за миене на прозорците. Започнах да управлявам фермите му така, както управлявах нашата къща, и водех сметководните книги за тях със същата лекота.

Той ме научи, че да притежаваш земя или пари не е нищо, тъй като в едно поколение старите лордове притежават земите си, а в следващото вече са ги изгубили. Богатството е напълно безсмислено, ако не знаеш с какво състояние разполагаш — до последното пени. Ако не знаеш какво имаш, със същия успех можеш да си бедняк. Той ме научи да обичам реда на добре водената сметководна книга, и ме научи, че в края на всяка седмица на долния край на страницата трябва да е изписан балансът между парите, които постъпват в домакинството и тези, които излизат от него, така че да знаете, и то с точност до последното пени, дали напредвате в света или изоставате от него.

Кавъндиш ми каза, че не това е начинът, по който постъпват великите лордове. Много от техните управители дори не водят книгите така, по новия начин, с написани една до друга за сравнение получени и похарчени суми, и именно затова, в края на краищата, ние ще се справяме по-добре от тях. Казваше ми, че те се отнасят към къщите и земите си, към арендаторите и богатствата си така, сякаш всички те са едно огромно цяло, което не може да бъде изчислено. Затова — тъй като такива са техните убеждения — те никога не се опитват да изчислят богатството си. Те го наследяват и го предават на потомците си в голям мащаб, без опис. Претърпяват загуби и се сдобиват с печалби, без да държат сметка за това. Нямат представа дали отдаването под наем на голяма градска къща би трябвало да донесе по-голям доход, отколкото даването под аренда на пшеничена нива. Когато ги облагат с данъци, те правят догадки за стойността на богатствата си; когато заемат пари, не могат да изчислят състоянието си. Когато им заплащат голяма сума по време на война, или когато наследяват богатство чрез брак, те струпват тези суми в хранилището си за ценности и дори не ги вписват в списъка на притежанията си. Докато ние, новите мъже и жени, които сме се издигнали толкова наскоро, бдим над всяка нива, всяка сделка, всеки товар, и се грижим той да се изплати.

Бавно, докато Кавъндиш и аз добавяхме към богатството си имоти и къщи, всяка от тях построена от умиращото тяло на старата църква, аз създавах нови сметководни книги, по една нова за всеки нов имот, всяка една свидетелстваща за добър баланс на печалбите от ренти, или от продажба на вълна, сено или зърно, пшеница или желязна руда, или всички продукти, които всяка от нашите земи можеше да ни донесе. Бавно научавах цените на дърветата, растящи в една гора, и стойността на дървения материал, когато бъдат отсечени. Бавно се научих да оценявам колко ще струва вълната върху гърба на една овца, или печалбите, които могат да се изкарат от ято гъски по Коледа. Моят съпруг Кавъндиш наемаше честни, надеждни мъже, които бяха служили на монасите и монахините в абатствата и в манастирите, и знаеха как от земите могат да се изкарат добри ренти и доходи, и аз се заех да се уча от тях. Скоро се заех с разчитането на сметките, които ми носеха управителите на нашите разрастващи се имоти: не само ръководех дома, но и надзиравах нещата. Скоро именно аз знаех до последното пени, че нашите имоти са добре управлявани, а богатството ни се увеличава.

Нищо от това не стана изведнъж, разбира се. Бяхме женени десет години, родиха се децата ни — осем на брой, Бог да ги благослови всичките, и благословен да е добрият съпруг, който ме дари с тях, и с богатството, което да им завещая. Той се издигна и се ползваше с голямо благоволение в двора. Служеше първо на Томас Кромуел, а след това на самия крал. Беше на служба в дворцовия съд за увеличаване постъпленията в хазната от църковните имоти, този най-важен пост, и пътуваше из страната, като оценяваше църковните имоти и ги предаваше във властта на Короната, а те един след друг се оказваха негодни за Божиите дела и се заявяваше, че е по-добре да бъдат затворени.

И ако се случи така, че именно къщите, които бяха най-богати и най-доходоносни, първи привлякоха вниманието на религиозната реформа, не беше наша работа да поставяме под въпрос тайнствените пътища на Провидението. Ако бяха добри мъже, те щяха да служат добре на Божието богатство и нямаше да пропилеят състоянието на църквата: да насърчават бедните към безделие и да строят разточително красиви църкви и благотворителни домове. По-добре е за Бог бедните управители да бъдат заменени с онези, които знаят стойността на парите и са готови да ги пуснат в действие.

Разбира се, моят съпруг купуваше по свое усмотрение. Бог знае, че всеки в Англия купуваше земя по свое усмотрение, и на най-безумни цени. Беше като пристигането на пасажите от херинга, всички наведнъж. Приличахме на продавачки на риба край пристанищната стена, наслаждаващи се на богат улов. Всички бяхме обезумели в желанието си да сложим ръка върху своя дял от старите църковни земи. Беше неудържимо разграбване на земи. Никой не поставяше под въпрос действията на Уилям, докато той оценяваше от името на Короната, а после купуваше и продаваше от свое име. Всички очакваха от него, че ще допълва доходите си, като търгува за своя сметка, а и освен това, той не вземаше повече от онова, което беше обичайно.

Как го правеше? Той оценяваше земята ниско за собствена изгода, понякога и за изгода на други. Понякога получаваше подаръци, а понякога — тайни подкупи. Разбира се! Защо не? Той работеше за краля и способстваше за реформата на църквата. Служеше на Бог, като отлъчваше покварени свещеници. Защо да не бъде богато възнаграден? Ние заменяхме една прогнила стара църква с друга в истинския образ на Божия син. Това беше славно и богоугодно дело. Нима моят съпруг не вършеше богоугодна работа — да унищожи старите погрешни ритуали на папистката църква? Нима не беше абсолютно прав, направляван от самия Бог, да отнеме богатството на покварената папистка църква и да го сложи в нашите ръце, на нас, които щяхме да го използваме далеч по-добре? Не е ли именно това истинското значение на онази свята притча за талантите?

И през цялото време аз бях както негова съпруга, така и негова ученичка. Дойдох при него като момиче с пламенна амбиция да притежавам своя лична собственост и да имам сигурност в света. Никога повече не желаех да бъда бедна роднина в къщата на по-богат сродник. Той ме научи как мога да постигна това. Бог да го благослови.

Тогава му казах, че се продава имението Чатсуърт, близо до стария ми дом Хардуик в Дербишър, че го познавам добре и земята е хубава, че първоначалният собственик бе мой братовчед, но го беше продал, за да ядоса семейството си, че новият собственик, изплашен от недоволствата срещу неограничената поземлена собственост, отчаяно иска да го продаде; че можем да натрупаме бързи печалби, ако не се притесняваме твърде много да се възползваме от нещастието на един глупак в беда. Също като мен, Уилям прозря каква печалба можеше да бъде извлечена от това, купи имота от мое име на най-ниската възможна цена, и се закле, че това ще бъде най-прекрасната къща в Северна Англия, и че ще бъде нашият нов дом.

Когато новата кралица, Мери Тюдор, се възкачи на престола — а кой би помислил, че тя може да победи благочестивата протестантска претендентка, моята добра приятелка Джейн Грей? — обвиниха клетия ми Кавъндиш в злоупотреба със служебното положение, във вземане на подкупи, и в кражба на земи от Светата Римокатолическа църква — която сега възкръсна от мъртвите подобно на самия Иисус. Позорни обвинения и страшни времена: приятелите ни, хвърлени в Тауър за държавна измяна, скъпата малка Джейн Грей изпратена на смърт заради претенциите си към трона; реформирането на религията обърнато точно в противоположната посока; светът — отново преобърнат надолу с главата; завръщането на кардиналите и настъплението на Инквизицията. Но онова, в което бях сигурна, онова, което ми даваше утеха през всичките тревоги, беше знанието, че той е наясно, до последното пени, точно колко е откраднал. Може и да казват, че в сметководните му книги в двореца не е отчетено огромното състояние, което беше натрупал, но аз знаех, че той ще знае: някъде щеше да има сметки, в които ясно и просто да е показано всичко, ограбеното и спечеленото. Когато той, клетият ми съпруг Кавъндиш, умря, все още заподозрян в кражби, подкупничество и нечестно водени сметки, знаех, че той ще уреди сметките си в рая, и че свети Петър (който, предполагах, също щеше да бъде възстановен в ранга си на светец), ще открие, че са точни, до последното пени.

Когато него го нямаше вече, на мен, неговата вдовица, сам-сама на света, се падна да браня наследството си на земята. Той ми беше оставил всичко, на мое име, Бог да го благослови, защото знаеше, че ще го опазя. Противно на всички традиции, обичаи и практики, които превръщат вдовиците в просякини, а мъжете — в единствени наследници, той вложи всяко пени на мое име, дори не и под попечителство, или на името на някой сродник. Той не ценеше никой мъж, който и да е мъж, повече от мен, неговата съпруга. Той го даде изцяло на мен. Помислете си за това! Той ми даде всичко.

А аз се зарекох, че няма да предам скъпия ми Кавъндиш. Зарекох се, с ръка върху ковчега му, че ще пазя кесиите със злато под брачното ложе, земите, които бях наследила от него, църковните свещи върху масите ми и картините по стените ми, и че ще изпълня дълга си към него, като негова добра съпруга, като се боря да докажа неговата титла като своя. Той ми остави богатството си: мой дълг към него беше да се погрижа желанията му да бъдат уважени. Щях да се погрижа да опазя всичко. Приех като свой свещен дълг да опазя всичко.

А после, слава на Бога, исковете срещу мен бяха прекратени поради смъртта на една друга кралска особа. Сам Бог опази моето протестантско богатство. Стига да можеше, папистката кралица Мери щеше да заграби отново всички църковни земи. Щеше да нареди манастирите да бъдат наново построени, а абатствата — повторно осветени, и със сигурност — всичко да бъде иззето от добрите служители, които само изпълняваха дълга си — но Бог побърза да я прибере при Себе си и тя умря, преди да успее да лиши от собственост всички ни, а новата владетелка беше нашата Елизабет.

Нашата Елизабет, протестантската принцеса, която знае цената на хубавия имот така добре, както и ние, останалите, която, също като нас, обича мира, земята и сигурността, която парите дават. Тя разбира много добре цената на нашата преданост към нея. Всички ще бъдем добри протестанти и верни поданици, ако тя ни остави да си запазим отмъкнатите папистки богатства и се погрижи никога повече папистка да не заеме трона ни и да не застраши отново богатството ни.

Бях се погрижила да заема място, близко до нея още от най-ранните години, както поради пресметливост, така и по предпочитания. Израснах в протестантско семейство, на служба при великата лейди Франсес Грей. Бях компаньонка на лейди Джейн Грей, и служех на един Бог, който възнаграждава усърдната работа. Бях в Хатфийлд, когато лично моят приятел Робърт Дъдли донесе вестта, че старата кралица е мъртва и Елизабет е наследницата. Присъствах на коронацията й като красива и заможна вдовица (Бог да благослови моя съпруг Кавъндиш за това), а следващият ми съпруг, Уилям Сейнт Лоу, беше назначен от нея за главен иконом на Англия. Долових погледа му по време на вечерята след коронацията й, и разбрах, че той ме погледна и видя една красива трийсетгодишна жена, с огромни земи, които се простират изкусително редом до неговите собствени. Скъпият Кавъндиш ме беше оставил толкова заможна, че навярно можех да сключа още по-успешна брачна сделка. Като един такъв се споменаваше сър Джон Тин от Лонглийт, а имаше и други. Но, да си кажа истината, Уилям Сейнт Лоу беше красив мъж и аз го харесах заради самия него. Освен това, макар сър Джон да притежава Лонглийт, който е дом, за какъвто всяка жена може да копнее, земите на Уилям Сейнт Лоу бяха в моята родна провинция Дербишър, и това накара сърцето ми да забие по-бързо.

Знаех, че със съпруг като него, и с добра протестантска кралица на трона, никой няма да постави под въпрос произхода на два златни свещника, които някога са стояли на олтар, а сега — на най-хубавата ми маса. Никой не би се тревожил за някакви си триста красиви сребърни вилици, две дузини златни кани, няколко изящни съда от венецианско стъкло, и сандъци със златни монети, които изведнъж се появиха в описите на домашните ми вещи. Нима, в името на протестантския Бог, когото всички ние почитаме и пред които се прекланяме, някой би безпокоил една предана на престола вдовица, която не е сторила нищо, освен да обича красивите вещи, с които е имала късмета да се сдобие? Едва ли би се вдигнал твърде голям шум за земи, които са принадлежали някога на църквата, а сега принадлежат на мен. И не би трябвало. „Не връзвай устата на вол, кога вършее“^[1], казваше ми моят Кавъндиш, а понякога, не съвсем на шега, „Бог помага на онези, които сами си помагат.“

Но никой от нас — кълна се в Богородица — никой от нас, дори в най-голямата си алчност, не би приел замъка Тътбъри дори и даром. Ще струва повече да се приведе в ред, отколкото да се събори и да се започне отново. Просто си представям как моят Кавъндиш го оглежда внимателно и ми казва: „Бес, любима, един замък е много хубаво нещо, но къде е печалбата от него?“ И двамата щяхме да си тръгнем и да се насочим към по-добро вложение: нещо, което можем да купим евтино и да го подобрим.

Когато си спомням Кавъндиш, няма как да не се удивя на новия си съпруг, графа. Неговото семейство притежава половин Англия от столетия, и от цяла вечност отдава под наем този имот, Тътбъри; но са го оставили да западне и да се разруши толкова много, че не може да върши работа нито на тях, нито на някой глупак, който би склонил да ги освободи от грижите за него. Разбира се, моят съпруг графът не умее да забелязва и разбира подробностите, на него никога не му се е налагало да тормози ума си с вулгарните въпроси за печалбите и загубите. В края на краищата, той е благородник, не търговец като моя Кавъндиш. Той не се издига постепенно, както беше с моя Кавъндиш, както се гордеех, че става и с мен. Моят съпруг, графът, има толкова обширни земи, толкова много хора са негови слуги, арендатори и васали, че няма представа какви печалби изкарва и какви са разноските му. Кавъндиш би се отвратил до дън душа от такова отношение към деловите въпроси; но така е с благородниците. Самата аз не го правя: но разбирам достатъчно, за да му се възхищавам.

Не че има нещо лошо в селото Тътбъри. Пътят, който се вие през него, е достатъчно широк и достатъчно добре построен. Има прилична кръчма и хан, който в старите дни явно е бил църковен приют за бедняци, преди някой да предяви претенциите си към него и да го заграби — макар че, като гледам сградата и полята наоколо, се съмнявам, че е имало добра печалба. Има хубави ферми, плодородни ниви и река, която тече дълбока и бърза. Това е равнинна земя, не е пейзажът, който обичам: стръмните скатове и ниските долини на Дербишърските хълмисти земи. Всичко е по-скоро равно и еднообразно, а замъкът Тътбъри е разположен на върха на собственото си малко възвишение като череша върху купичка с млечен крем. Пътят към замъка се извива нагоре по това малко възвишение като пътека по сметище, а на върха има красива входна порта, построена от хубав камък, и внушителна кула, която ви вдъхва надежда за по-добро; но скоро преживявате разочарование. От вътрешната страна на стената, която опасва замъка отляво, има малка каменна къща, която почти се обляга на влажната стена, с голяма зала отдолу и лични покои отгоре, с кухня и пекарна отстрани. Това, представете си, ще бъдат покоите на шотландската кралица, която е родена в замъка Линлитгоу и израснала в замъка Фонтенбло и вероятно ще е доста изненадана да се окаже подслонена в тази сграда, в която зиме не прониква почти никаква дневна светлина и из която постоянно се носи вонята от близкото сметище.

На отсрещната страна на вътрешния двор са жилищните помещения на пазача на замъка, където се предполага, че аз и милорд трябва да се гушим в изградена отчасти от камък, отчасти от тухли постройка с голяма зала отдолу и жилищни помещения отгоре и — слава на Бога — поне с прилична камина, достатъчно голяма да побере едно дърво наведнъж. И това е всичко. Постройките са в лошо състояние, каменната външна стена е готова всеки миг да рухне в канавката, плочите на всички покриви са се разхлабили, на всеки комин гнездят врани. Ако кралицата се изкачи на върха на кулата отстрани до покоите си, пред нея може да се разкрие изглед към околност, равна като резен сирене. На юг има някои гъсти гори и добри възможности за лов, но северът е равен и скучен. Накратко, ако това място беше красиво, щях да настоя пред съпруга ми да го построи отново и да направи добър дом за нас. Но той прояви твърде малък интерес към него, а аз не проявявах никакъв.

Е, сега вече проявявам интерес! Катерим се мъчително по хълма, докато моите хубави коне се подхлъзват и рият в рядката кал, а коларите крещят: „Давай! Давай!“, за да ги накарат да опънат хамутите и да извлекат каруците нагоре по хълма. Вратите на замъка са отворени и ние влизаме, люшкайки се, във вътрешния двор и намираме там всички слуги, със зяпнали уста, в мръсни дрехи, момчетата от готварницата, чието задължение е да въртят шишовете, без обувки, конярите без шапки, всичките по-скоро с вид на роби току-що освободени от турска галера, отколкото на слуги в дома на благородник, очакващи да служат на една кралица.

Скачам от коня си, преди на някого да му дойде на ума да дойде да ми помогне.

— Слушайте, долни отрепки такива — казвам раздразнено. — Трябва да приведем в ред това място до края на януари. И ще започнем сега.