Филипа Грегъри
Другата кралица (16)

Зимата на 1569, замъкът Тътбъри: Бес

— Колко ще ни плащат за нея? — питам Джордж, докато пием по чаша греяно вино с подправки, седнали от двете страни на огъня в спалнята ни. Зад нас прислужниците оправят леглото ни за през нощта.

Той се сепва леко и аз осъзнавам, че отново съм била твърде пряма.

— Моля да ме извиниш — казвам бързо. — Нужно ми е да знам само заради сметководната си книга. От двора ще ни плащат ли възнаграждение?

— Нейно величество кралицата вежливо ме увери, че ще поеме всички разноски — казва той.

— Всички ли? — питам. — Трябва ли всеки месец да й изпращаме разписка за разноските си?

Той свива рамене:

— Бес, най-скъпа ми съпруго… това е чест: да служиш е привилегия, към която се стремят мнозина, но единствено ние бяхме избрани. Кралицата ме увери, че ще се погрижи за всичко. Разбира се, ще извлечем облага от това, че й служим. Та нима тя не изпрати за братовчедка си вещи от собственото си домакинство? Нима нямаме в дома си мебели на самата кралица?

— Да — казвам колебливо, доловила гордостта в гласа му, — но в действителност това са само някои стари неща от Тауър. Уилям Сесил ми писа, че се очаква свитата на кралица Мери да е от трийсет души.

Съпругът ми кимва.

— Тя дойде тук с поне шейсет.

— О — възкликва той. — Така ли?

По някаква причина, известна единствено на мъжете — а в този случай, един знатен мъж — той е яздил начело на керван от сто души в продължение на десет дни, без да забележи колко са.

— Е, предполагам, че не всички очакват да ги подслоним тук?

— Някои отидоха в странноприемницата в селото, но хората от личната й свита — спътници, васали, слугите и конярите — са под нашия покрив, и всичките ядат и пият на наши разноски.

— Тя трябва да бъде обслужвана като кралица — казва той. — Тя е кралица от главата до петите, не мислиш ли, Бес?

Неоспоримо е.

— Тя е прекрасна — казвам. — Винаги съм си мислила, че сигурно преувеличават, когато я описваха като най-красивата кралица на света: но тя е всичко това, и повече. Щеше да е красива, дори да беше жена от простолюдието, но осанката й и изяществото й… — поколебавам се. — Много ли я харесваш?

Погледът, който ми отправя, е напълно невинен: той е изненадан от този въпрос.

— Да я харесвам? Не бях се замислял. Ъъ, не, тя е прекалено… — Той млъква насред изречението. — Тя е непокорна. Тя е неуправляема. Където и да отидем, около нея се събират склонните към измяна и ерес. Как мога да я харесвам? Тя не ми е донесла друго освен трудности.

Прикривам задоволството си:

— А имаш ли някаква представа колко време ще остане при нас?

— Ще се прибере в Шотландия това лято — казва той. — Разследването я обяви за невинна по всички обвинения: нашата кралица е сигурна, че няма нищо срещу нея. Всъщност, изглежда, че тя е преживяла голяма несправедливост. А нейните лордове са постъпили изцяло несправедливо и погрешно, като са я държали в плен и са я принудили да абдикира от трона си. Не можем да търпим подобно поведение от една съседна страна. Да свалиш от престола една кралица означава да разрушиш естествения ред. Не се осмеляваме да им позволим да го сторят. Това ще означава да тръгнем против установения от Бога ред. Тя трябва да бъде възстановена на власт, а бунтовниците — наказани.

— Ще я придружим ли до дома? — питам аз. Мисля си за пътуване с кралската свита до Единбург, за замъците и кралския двор.

— Нашата кралица ще трябва да изпрати армия, за да подсигури безопасността й. Но лордовете се съгласиха на връщането й. Бракът й с Ботуел ще бъде анулиран, и ще изправят убийците на съпруга й, лорд Дарнли, на съд.

— Тя отново ще бъде кралица в Шотландия? — питам аз. — Въпреки Сесил?

Опитвам се да прикрия съмнението в гласа си, но много ще се изненадам, ако този върховен майстор на интригите, след като държи една вражеска кралица в ръцете си, ще я изпрати кротко на сигурно място в дома й, с армия, която да й помага.

— Какво общо има Сесил с това? — пита ме той, с преднамерена недосетливост. — Не мисля, че Сесил може да решава кой е от кралско потекло, макар да си мисли, че командва всичко друго.

— Невъзможно е той да иска тя да бъде възстановена на власт — казвам тихо. — Той от години се старае да постави Шотландия под английско господство. Това е най-важният политически стремеж в живота му.

— Той не може да предотврати това — казва Джордж. — Той няма власт. А после, моя Бес, за нас ще бъде наистина прекрасно да бъдем най-скъпите приятели на кралицата на Шотландия, не смяташ ли?

Изчаквам двете момичета да свършат с оправянето на леглото, да направят реверанс и да излязат от стаята.

— И, разбира се, тя е наследница на престола на Англия — казвам тихо. — Ако Елизабет я върне в Шотландия, тя я признава за кралица и своя братовчедка, и следователно това означава да я признае като наследница. Затова, предполагам, че един ден тя ще бъде наша кралица тук. Ако Елизабет не роди дете.

— Бог да пази кралицата — казва веднага Джордж. — Кралица Елизабет, имам предвид. Тя не е стара, здрава е, още няма четирийсет години. Все още би могла да се омъжи и да роди син.

Свивам рамене:

— Кралицата на шотландците е плодовита жена на двайсет и шест години. Има вероятност да надживее братовчедка си.

— Тихо — казва той.

Дори в усамотението на спалнята ни, между двама верни английски поданици, е държавна измяна да се обсъжда смъртта на кралицата. Всъщност, държавна измяна е дори да се изричат думите „смърт“ и „кралица“ в едно и също изречение. Превърнали сме се в страна, в която думите трябва да се следят за измяна. Превърнали сме се в страна, в която може да те обесят за начина, по който си построил изречението си.

— Смяташ ли, че шотландската кралица наистина е невинна за убийството на лорд Дарнли? — питам го. — Ти видя доказателствата: сигурен ли си, че тя не е била виновна?

Той се намръщва:

— Разследването приключи, без да стигне до решение — казва той. — А тези неща не бива да стават предмет на женски клюки.

Едва успявам да сдържа сприхавия си отговор.

— Не те питам, за да си търся материал за клюки — казвам почтително. — Става дума за честта и сигурността на твоя дом. — Правя пауза. Сега той слуша. — Ако тя е жената, каквато се опитват да я изкарат — жена, готова да убие хладнокръвно съпруга си, а след това да се омъжи за човека, извършил това деяние заради собственото й влияние и сигурност — тогава няма основание да вярваме, че тя няма да се обърне срещу нас, ако е в неин интерес да го направи. Не искам в някоя тъмна нощ избите ми да бъдат натъпкани с барут.

Той изглежда ужасѐн:

— Тя е гостенка на кралицата на Англия, ще бъде върната на собствения си трон. Как можеш да мислиш, че би ни нападнала?

— Защото ако е толкова лоша, колкото казват всички, в такъв случай е жена, която няма да се спре пред нищо, за да получи каквото желае.

— Не се съмнявам, че лорд Дарнли, собственият й съпруг, е бил замесен в заговор срещу нея. Той е бил в съюз с разбунтувалите се лордове и е бил направляван от нейния полубрат, лорд Мъри. Мисля, че са планирали заедно да я свалят от престола, да я хвърлят в тъмница и да сложат Дарнли като консорт на престола. Нейният полубрат е щял да управлява чрез Дарнли. Той беше слабохарактерно създание, всички знаеха това.

Кимвам. Познавах Дарнли още от момче — момче, ужасно разглезено от майка си, по мое мнение.

— Преданите на кралицата лордове, сред тях вероятно и Ботуел, скроили заговор да убият Дарнли.

— Но дали тя е знаела? — питам настойчиво. Това е ключовият въпрос: дали тя е жена, която убива съпрузите си?

Той въздиша:

— Мисля, че не — казва той искрено. — Писмата, които сочат, че тя е наредила извършването на деянието, несъмнено са фалшифицирани, за другите не е сигурно. Но тя е влизала и излизала от къщата, докато са поставяли барута в избата: със сигурност не би поела този риск, ако е знаела за опасността. Възнамерявала е да спи там същата нощ.

— Тогава защо да се омъжва за Ботуел — питам настойчиво аз, — ако той е бил един от заговорниците? Защо да го възнаграждава?

— Той я отвлякъл — казва преданият ми съпруг тихо, почти шепнешком. Толкова се срамува от позора на кралицата. — Това изглежда сигурно. Видели са как той я отвежда без нейно съгласие. А когато се върнали в Единбург, той водел коня й за юздата, та всички да видят, че тя е негова пленница и е невинна по обвиненията за заговор с него.

— Тогава защо да се омъжва за него? — настоявам аз. Защо не го е задържала веднага щом се е озовала на сигурно място в замъка си, и не го е изпратила на ешафода?

Той се извръща: той е скромен човек. Виждам как ушите му почервеняват, когато лицето му пламва. Не може да срещне погледа ми:

— Не просто я е отвлякъл — казва той, с много тих глас. — Смятаме, че я е насилил и че тя е носела дете от него. Тя трябва да е знаела, че ще бъде напълно опозорена като жена и като кралица. Единственото, което е можела да направи, е било да се омъжи за него и да се престори, че това е било по взаимно съгласие. По този начин поне е запазила авторитета си, макар да е била съсипана.

Леко ахвам от ужас. Особата на една кралица е свещена, един мъж може да целуне ръката й само ако е подканен да го стори. Не се допуска да бъде преглеждана от лекар, независимо от нуждите й. Да оскърбиш кралица е все едно да плюеш върху свята икона: никой почтен човек не би дръзнал да го направи. А да похитиш и насилиш кралица, би било все едно да разбиеш на парчета черупката на нейната святост и власт.

За първи път изпитвам жал към тази кралица. Толкова дълго я смятах за еретично и суетно чудовище, че никога не съм си мислила как тя, едва преминала момичешките си години, се опитва да управлява едно кралство от вълци, принудена в крайна сметка да се омъжи за най-лошия от тях.

— Мили Боже, човек никога не би го разбрал, като я гледа. Как понася това? Цяло чудо е, че духът й не е сломен.

— Следователно, виждаш, че тя няма да представлява опасност за нас — казва той. — Тя е била жертва на техните заговори, а не една от заговорниците. Тя е млада жена, която силно се нуждае от приятели и от безопасно и сигурно място.

На вратата се потропва — знак, че личната ми прислуга е събрана във външната ни стая, готова за молитвите. Моят капелан вече е сред тях. Грижа се домашните молитви да бъдат изричани всяка вечер и сутрин. Двамата с Джордж прекосяваме стаята и се присъединяваме към тях — главата ми все още е замаяна, — и коленичим върху възглавничките, които аз сама съм избродирала. Върху моята има карта на обичния ми Дербишър; върху тази на Джордж е изобразен фамилният му герб, хрътката. Всички от моята прислуга, от пажа до управителя, коленичат върху възглавничките си и свеждат глави, докато капеланът рецитира вечерните молитви. Той се моли на английски, за да могат всички да общуват заедно с Бог на език, който всички разбираме. Той се моли за царството Божие и за кралство Англия. Моли се за небесната слава и за безопасността на кралицата. Моли се за моя съпруг и за мен и за всички души, поверени на грижите ни. Благодари на Бога за даровете, на които се радваме, в резултат на присъствието на Елизабет на трона и на протестантската Библия в църквите. Това е набожно протестантско домакинство и два пъти на ден ние отправяме благодарност към Бога, който ни е възнаградил толкова богато, задето сме Му толкова предани, най-добрите протестанти в християнския свят. И така напомняме на всички — също и на мен, — за големите награди, които идват за едно набожно протестантско семейство под пряката закрила на един протестантски Бог.

Това е урок, който кралицата католичка може да научи от мен. Ние, протестантите, имаме Бог, който ни възнаграждава пряко, богато и незабавно. Чрез своето богатство, своя успех и своята власт разбираме, че ние сме избраниците. Кой може да се усъмни в проявената към мен Божия добрина, когато види къщата ми в Чатсуърт, сега вече извисяваща се на три етажа? Кой, ако види сметководните ми книги с числата, маршируващи така уверено надолу, към най-долния ред, би могъл да се усъмни, че аз съм едно от избраните, едно от удостоените със специално благоволение Божии чада?