Филипа Грегъри
Другата кралица (44)

Ноември 1569, по пътя от замъка Тътбъри: Мери

Ботуел, пиша това набързо — отвеждат ме в Ковънтри. Нашият миг е сега! Мога да ти обещая битка, която ще спечелим. Ела, ако можеш, ела, каквото и да ти струва. Ела сега!

М.

Уестморланд е събрал армия от над хиляда души в замъка Бранспат, и от бележка, пъхната в ръката ми, когато спираме за вечеря, научавам, че към тях вече са се присъединили хората на Нортъмбърланд. По този начин сега броят им става две хиляди. Две хиляди — това е армия, която може да превземе Севера, това е армия, достатъчно голяма да превземе Лондон.

Те идват да ме освободят — Норфолк, който идва от Кенингхол и се е отправил да се присъедини към тях на север, и трите свещени армии — неговата, армията на Нортъмбърланд и тази на Уестморланд, носещи знамето с петте Христови рани — ще се обединят и ще се отправят надолу по пътя към Ковънтри, за да дойдат при мен.

Дори не очаквам голяма битка. Шрусбъри води двеста души, които яздят заедно с нас, а Хейстингс — не повече от четирийсет. Никой от тях няма смелост за битка. Половината са католици, много от тях симпатизират на моята кауза: виждам го в стеснителните им коси усмивки, когато яздя сред тях, и в начина, по който свеждат глави в поклон, когато минавам край тях. Когато минаваме покрай изоставен крайпътен параклис, половината от тях се прекръстват, а командващите им офицери гледат в другата посока. Това са мъже, кръстени в католицизма: защо да искат нещо да се промени? Защо да умират, за да защитят една промяна, която не им е донесла нищо освен разочарование?

Здрач пада върху първия ден на нашето пътуване, когато Шрусбъри се връща и отново язди редом с мен.

— Вече не сме далече — казва той насърчително. — Не сте ли твърде уморена?

— Малко — казвам. — И ми е много студено. Къде ще пренощуваме?

— Ашби-де-ла-Зуш — казва той. — Замъкът на лорд Хейстингс.

Сграбчва ме страх.

— Мислех… — подхващам, а после прехапвам устна и не изричам какво съм си мислила. — Тук ли ще останем? Не искам да оставам тук. Не искам да бъда в неговата къща.

Той протяга ръка и докосва ръкавицата ми. Плах е като момиче.

— Не, не, тук сме само за една нощ. После ще продължим.

— Нали той няма да ме задържи тук? Да ме заключи, когато пристигнем?

— Не може да го направи. Все още сте моя повереница.

— Нали няма да ме предадете на него? Каквото и да казва?

Той поклаща глава:

— Трябва да ви отведа в Ковънтри и да ви пазя. — Той се сепва. — Не биваше да ви казвам накъде сме се отправили. Моля ви, не бива да казвате нито на почетните си дами, нито на слугите си.

Кимвам. Всички вече знаем.

— Обещавам, че няма. А вие ще продължите да бъдете до мен, нали?

— Ще бъда — казва той нежно.

Пътят прави завой пред нас и ние се отправяме с тропот към извисяващата се къща, тъмна на фона на зимния следобед. Стисвам зъби. Не се страхувам от Хейстингс. Не се страхувам от никого.

Шрусбъри идва в покоите ми след вечеря, за да се увери, че съм удобно настанена и ме обслужват добре. Почти очаквам да ми предложи свобода, да ми предостави някаква възможност за бягство. Но го преценявам погрешно. Той категорично е човек на честта. Дори когато губи, не желае да се откаже от неизгодното начинание. Тази вечер е унил, и въпреки това ми се усмихва с обичайната си вежливост, и аз виждам привързаността в изнуреното му лице.

— Удобно ли се чувствате? — пита ме той, като оглежда скъпата мебелировка, която Бес набързо е стоварила и подредила в голите стаи. — Съжалявам за скромната обстановка.

— Достатъчно добре съм — казвам аз. — Но не разбирам защо трябва да яздим толкова усилено, нито пък къде отиваме.

— В северните графства има известни вълнения и искаме да ви осигурим безопасност — казва той. Пристъпва от крак на крак, не може да срещне погледа ми. Бих могла да обикна този мъж заради отчайващата му искреност: мисля, че е първият сред всичките ми познати мъже, който е неспособен да изрече лъжа.

— Има известни проблеми — казва той неохотно. — Кралицата е притеснена от лоялността на лордовете от Север. Вие няма за какво да се тревожите. Но ще остана с вас, докато стигнем целта на пътуването си, и ще бъдете в безопасност.

— В опасност ли съм?

Разтварям широко очи.

Той пламва и лицето му става мътно червено:

— Не. Никога не бих ви изложил на опасност.

— Милорд Шрусбъри, ако графовете от Север, ваши и мои скъпи приятели, дойдат да ме освободят, ще ме оставите ли да си отида? — прошепвам, като се приближавам плътно до него и поставям ръка върху неговата. — Ще ме оставите ли да отида при тях, за да мога да бъда свободна? Те са ваши приятели, те са и мои приятели.

— Знаете за това?

Кимвам.

Той гледа към ботушите си, към огъня, към стената. Навсякъде, само не и към мен.

— Ваша светлост, аз съм обвързан от думата си, не мога да предам каузата на моята кралица. Не мога да ви пусна да си отидете, докато тя не даде заповед за това.

— Но ако съм в опасност?

Шрусбъри поклаща глава, по-скоро объркано, отколкото отрицателно.

— По-скоро ще умра, отколкото да позволя на някого да откъсне дори косъм от главата ви — заклева се той. — Но не мога да изменя на своята кралица. Не знам какво да правя. Ваша светлост, не знам. Не знам какво да правя. Не мога да лъжа своята кралица. Положил съм клетва пред нея. Никой мъж от моя род не е изменял на своя монарх. Не мога да изменя на клетвата си.

— Но нали няма да позволите на лорд Хейстингс да ме отведе? Няма да му позволите да ме отвлече от вашата опека?

— Не, няма да позволя това. Не и сега. Не и в тези опасни дни. Ще ви опазя на сигурно място. Но не мога да ви освободя.

— А ако му е заповядано да ме убие?

Той трепва, сякаш ножът е опрян в неговото, а не в моето сърце.

— Той не би сторил подобно нещо. Никой мъж не би могъл.

— А ако трябва да го направи? Ако му е заповядано?

— Кралицата никога не би дала заповед за такова престъпление. Немислимо е. Тя ми каза, тя възнамерява да бъде близка с вас, иска да се отнася справедливо с вас. Самата тя ми каза, че иска да бъде ваша приятелка.

— Но Сесил…

Лицето му потъмнява.

— Ще остана с вас. Ще ви пазя. Ще пожертвам живота си за вас. Аз…

Думите, които се готви да каже, засядат на гърлото му.

Отстъпвам назад. Значи е точно както се опасява съпругата му, а тя беше достатъчно глупава, за да ми каже. Той се е влюбил в мен и се разкъсва между отдавнашната си вярност към старата си кралица и чувствата си към мен. Измъквам ръката си от неговата. Погрешно е да измъчвам такъв сериозен човек. Освен това, получих достатъчно от него. Мисля, че когато моментът настъпи, той ще ме пусне да си отида. Наистина мисля, че ще го направи. Каквото и да казва сега, мисля, че е толкова отдаден на моята кауза, че е готов да не се подчини на своята кралица, да опозори гордото си име, да изиграе ролята на предател спрямо страната си, когато дойде моментът. Сигурна съм, че когато армията на Севера ни обкръжи и войниците настоят да им бъда предадена, той ще ме пусне да си отида. Знам го. Аз го спечелих. Той е изцяло мой. Дори още не го знае. Но аз го извоювах от неговата кралица, извоювах го и от съпругата му. Той е мой.