Филипа Грегъри
Другата кралица (59)

Януари 1570, замъкът Тътбъри: Джордж

Няма покой за мен. Няма покой у дома, където Бес брои загубите ни всеки ден и ми носи сборове от суми върху красиво изписани страници, сякаш точността сама по себе си означава, че ще бъдат уредени. Сякаш мога да ги отнеса на кралицата, сякаш някой го е грижа, че ни съсипват.

Няма покой в сърцето ми, тъй като Хейстингс само чака околността да бъде обявена за безопасна, за да отведе другата кралица от мен, а аз не мога нито да говоря с нея, нито да моля за нея.

Няма покой и в околността, където не мога да разчитам на ничия лоялност, арендаторите са намръщени и явно замислят още пакости, а някои от тях още отсъстват от домовете си, още скитат с дрипави и зле организирани войски, което вещае още беди.

Ленард Дейкър, един от най-видните лордове на Севера, който през цялото това време беше в Лондон, сега се е завърнал у дома, вместо да осъзнае, че битката е приключена и изгубена: макар че голямата армия на Елизабет е разквартирувана пред прага му, той свиква арендаторите си, като казва, че се нуждае от тях, за да защитят мира в кралството. Както винаги, направляван от двете пътеводни светлини на страха си и на гениалното си умение да си създава врагове, Сесил веднага съветва кралицата да арестува Дейкър по подозрение в държавна измяна; и, принуден сам да се брани, лордът вдига знамето си и тръгва в поход срещу кралицата.

Хейстингс отваря с гръм и трясък вратата и нахълтва в личния ми кабинет, сякаш самият аз съм предателят.

— Знаехте ли това за Дейкър? — пита настоятелно той.

Поклащам глава.

— Откъде бих могъл да знам? Мислех, че е в Лондон.

— Атакувал е армията на лорд Хънсдън, и се е измъкнал, без да остави никаква следа. Зарича се, че ще вдигне на оръжие Севера.

Прималява ми от страх за нея.

— Не отново! Насам ли идва?

— Бог знае какво прави.

— Дейкър е лоялен човек. Няма да се бие срещу армията на кралицата.

— Вече го направи, и сега е нарушител на закона, който бяга, за да спаси живота си, като останалите графове от Севера.

— Той е също толкова лоялен, колкото…

— Колкото и вие? — намеква Хейстингс.

Откривам, че съм стиснал юмруци.

— Вие сте гост в дома ми — напомням му: гласът ми трепери от гняв.

Той кимва:

— Извинете ме. Живеем в тревожни времена. От все сърце и душа ми се иска да можех просто да я взема и да си тръгна.

— Все още не е безопасно — казвам бързо. — Кой знае къде може да са хората на Дейкър? Не можете да я отведете от този замък, докато околността не стане безопасна. Отново ще предизвикате Севера да се надигне, ако я отвлекат от вас.

— Знам. Ще трябва да изчакам заповеди от Сесил.

— Да, сега всичко ще бъде под негово командване — казвам, неспособен да скрия озлоблението си. — Благодарение на вас, той няма да има съперник. Вие превърнахте един кралски секретар в наш господар.

Хейстингс кимва, доволен от себе си:

— Той няма равен — казва. — Никой мъж няма по-добра представа каква може да бъде Англия. Единствен той прозря, че трябва да станем протестантска държава, че трябва да се отделим от другите. Той прозря, че трябва да въдворим ред в Ирландия, че трябва да подчиним Шотландия, и да се разпрострем и навън, към останалите страни в света, и да ги направим свои.

— Лошо е такъв човек да е твой враг — отбелязвам.

Хейстингс се изсмива грубо:

— Бих казал. И вашата приятелка, другата кралица, ще научи това. Знаете ли колко хора са осъдени на смърт от Елизабет?

— Смърт?

— Екзекуции. Като наказание за бунта.

Усещам как изстивам:

— Не знаех, че е дала заповед за екзекуции. Със сигурност ще има процеси за държавна измяна само срещу водачите, и…

Той поклаща глава:

— Никакви съдебни процеси. Онези, за които се знае, че са тръгнали срещу нея, ще бъдат обесени. Без съдебен процес. Без право на помилване. Без обсъждане. Тя казва, че иска да бъдат обесени седемстотин души.

Толкова съм зашеметен, че млъквам.

— Това означава по един мъж от всяко село, от всяка паланка — казвам немощно.

— Да — казва той. — Със сигурност няма да тръгнат отново на бунт.

— Седемстотин!

— Всеки район ще има определена бройка. Кралицата постанови те да бъдат обесени по кръстопътищата на всички села, а телата да не бъдат сваляни от бесилките. Трябва да останат там, докато изгният.

— Повече хора ще умрат, покосени от това наказание, отколкото са загинали в бунта. Нямаше битка, не се проля кръв. Те не се биха с никого, разпръснаха се, без да бъде даден нито един изстрел, или да бъде извадена сабя. Те се подчиниха.

Той отново се изсмива:

— Тогава може би ще се научат да не се вдигат отново на бунт.

— Всичко, което ще научат, е че новите управници на Англия не държат на тях, както държаха старите лордове. Ще научат още и че ако поискат вярата им да бъде възстановена, или общинските земи — отдадени свободно за пасища, или надниците им да не бъдат понижавани, могат да очакват, че ще бъдат счетени за врагове от собствените си сънародници и ще срещнат смъртта си.

— Те наистина са врагът — казва рязко Хейстингс. — Или бяхте забравили? Те са врагът. Те са мои врагове, и врагове на Сесил, и врагове на кралицата. Не са ли и ваши?

— Да — казвам неохотно. — Аз следвам кралицата, накъдето и да ме поведе.

И си помислям: Да, сега те станаха мои врагове, Сесил ги превърна в мои врагове; макар че някога те бяха мои сънародници и мои приятели.