Филипа Грегъри
Другата кралица (60)

Януари 1570, замъкът Тътбъри: Мери

Съпруже Ботуел — Отново съм в Тътбъри. Затворена съм без надежда за освобождение. Моите армии се разпръснаха. Иска ми се да можех да те видя.

Мари

Не съм викала милорд Шрусбъри при себе си, откакто се върнахме на това мизерно място от мизерния Ковънтри, когато той идва без предварително съобщение, и ме моли да поседи малко при мен. Лицето му е толкова изнурено и тъжно, та за миг се изпълвам с надежда, че е научил за обрат в съдбата на своята кралица.

— Нещо не е наред ли, милорд?

— Не — казва той. — Не. Няма нищо лошо за мен и за моята кауза. Но имам печални новини за вас.

— Норфолк? — прошепвам. — Да не би най-после да идва да ме вземе?

Той поклаща глава:

— Не се е вдигнал на бунт заедно с графовете от Север. Отишъл е в двора. В крайна сметка решил да се подчини на своята кралица. Подчинил се е на волята й. Той е неин васал и се е оставил на милостта й.

— О — казвам. Прехапвам устна, за да не кажа нищо повече. Мили Боже, какъв глупак, какъв страхливец, какъв изменник. Проклет да е Норфолк заради глупостта си, която ще бъде моята гибел. Ботуел никога нямаше да заплаши с бунт, а след това да се подчини още в началото. Ботуел щеше да тръгне в битка. Ботуел никога в живота си не е бягал от сражение. Едно оправдание би заседнало в гърлото му.

— И със съжаление ви съобщавам, че лорд Дейкър е избягал през границата в Шотландия.

— Неговият бунт е приключил?

— Всичко свърши. Армията на кралицата контролира Севера, а нейните палачи бесят мъже във всяко село.

Кимвам:

— Съжалявам за тях.

— Аз също — казва кратко той. — На мнозина от тях сигурно е било наредено да последват своя сеньор, и са изпълнявали единствено дълга си. Мнозина от тях сигурно са смятали, че изпълняват Божията воля. Те са обикновени мъже, които не са разбрали промените, настъпили в тази страна. Те ще трябва да умрат заради това, че не разбират политиката на Сесил.

— А аз? — прошепвам.

— Хейстингс ще ви отведе веднага щом пътищата станат безопасни — казва той, с много тих глас. — Не мога да му попреча. Само лошото време го възпира сега: щом снегът се стопи, той ще ви отведе. Самият аз съм под подозрение. Дано даде Бог да не бъда отведен в Тауър по обвинение в държавна измяна, когато ви вземат от мен и ви отведат в Лестър.

Откривам, че треперя при мисълта да бъда разделена от него.

— Няма ли да пътувате с нас?

— Няма да ми позволят.

— Кой ще ме закриля, когато вече няма да съм поверена на вашите грижи?

— Хейстингс ще отговаря за безопасността ви.

Дори не отговарям с насмешка на това. Просто му отправям продължителен изплашен поглед.

— Той няма да ви стори зло.

— Но, милорд, кога ще ви видя отново?

Той става от стола си и обляга чело на високата каменна полица над камината.

— Не знам, ваша светлост, моя най-скъпа кралице. Не знам кога ще се срещнем отново.

— Как ще се справя? — Дочувам колко тих и немощен е гласът ми. — Без вас… и лейди Бес, разбира се. Как ще се справя без вас?

— Хейстингс ще ви защитава.

— Той ще ме затвори като пленница в къщата си, или по-лошо.

— Само ако ви обвинят в държавна измяна. Не можете да бъдете обвинена в никакво престъпление, ако само сте планирали да избягате. В опасност сте единствено ако сте насърчавали избухването на бунт. — Той се поколебава — Изключително важно е да запомните това. Трябва ясно да съзнавате разликата, ако някой някога ви разпитва. Не можете да бъдете обвинена в държавна измяна, освен ако не успеят да докажат, че сте подготвяли заговор за смъртта на кралицата. — Той прави пауза и снишава глас: — Ако сте искали единствено свободата си, тогава сте невинна по всички обвинения. Запомнете това, ако някой ви пита. Винаги им казвайте, че сте планирали единствено да се освободите. Не могат да ви навредят, ако настоявате, че сте планирали само бягство.

Кимвам:

— Разбирам. Ще внимавам какво казвам.

— А дори още повече внимавайте какво пишете — казва той, с много нисък глас. — Сесил е човек, който си служи с писмени доказателства. Никога не поставяйте името си под нещо, което той може да определи като държавна измяна. Той вероятно следи писмата ви. В никакъв случай не пишете нищо, което застрашава сигурността на кралицата, и не приемайте подобни писма.

Кимвам. Настъпва мълчание.

— Но каква е истината? — пита Шрусбъри. — Сега, когато всичко свърши: заговорничехте ли с лордовете от Север?

Оставям го да види развеселеното пламъче в очите ми:

— Разбира се, че да. Какво друго бих могла да направя?

— Това не е игра! — Той се обръща раздразнено. — Те са в изгнание, срещу един от тях е повдигнато обвинение в държавна измяна, а стотици хора ще умрат.

— Можехме да спечелим — казвам упорито. — Победата беше толкова близо. Вие и сам го знаете, вие мислехте, че ще спечелим. Имаше шанс. Вие не ме разбирате, Шюзбюи. Аз трябва да бъда свободна.

— Имаше голям шанс. Виждам това. Но вие изгубихте — казва той печално. — А също и седемстотинте мъже, които трябва да умрат, и лордовете от Север, които ще бъдат екзекутирани или изпратени в изгнание; първият херцог на Англия, който сега се бори за живота си и за доброто си име, също загуби… а аз загубих вас.

Изправям се и заставам до него. Ако обърне глава сега, ще ме види, вдигнала поглед към него, с лице, вдигнато към него за целувка.

— Загубих ви — повтаря той, и се отдръпва от мен, покланя се и отива до вратата. — И не знам как ще се справя, как ще се справя без вас.