Филипа Грегъри
Другата кралица (103)

Януари 1572, замъкът Шефилд: Мери

Годеникът ми се бори за живота си в съдебната зала, съден от мъже, не по-малко изплашени от него самия. Синът ми е далече от мен. Единственият мъж, който би могъл да ме спаси сега, е много, много далече, сам той затворник, и не очаквам някога да го видя отново. Най-големият ми враг е новият ми тъмничар и дори Бес, най-лъжовната приятелка, която една жена някога е имала, е отвратена от суровото му отношение към мен.

Започвам да изпитвам страх. Не бих повярвала, че Елизабет може да ме повери на подобен човек. Тя прави този човек мой пазач, за да ме опозори. Тя сигурно знае това, самата тя е била пленница. Тя сигурно знае как един суров тъмничар може да съсипе живота на един затворник. Той не ми позволява да се разхождам в парка, нито дори по замръзналия сняг сутрин, не ми позволява да излизам на езда, не ми позволява нищо повече от десетминутна разходка в студения двор, и напоследък говори с Бес за ново намаляване на числеността на свитата ми. Казва, че не мога да получавам скъпи вещи от Лондон, не мога да получавам писма от Париж. Казва, че не бива да ми се поднасят толкова много блюда, когато се храня, нито пък изискани вина. Иска да свали брокатения балдахин, който е знак за кралския ми сан. Иска да седя на обикновен стол, не на трон, и сяда без покана в мое присъствие.

Не бих повярвала, че това може да ми се случи. Но пък не ми се вярваше и че Елизабет ще изправи собствения си братовчед, нейния най-близък роднина, на съд за държавна измяна, особено след като сигурно знае, че той не се е провинил в нищо освен в амбицията си да се ожени за мен — което, макар и неприятно за жена, така суетна като Елизабет, едва ли е престъпление. Той не е вдигнал бунт, не е изпращал свои пари на бунтовна армия — та той изгуби френското злато, което се предполагаше, че трябва да изпрати. Той се подчини на заповедта й да се яви в двора, макар че неговите последователи висяха на кожените ремъци на стремената му и на опашката на коня му и го умоляваха да не отива. Той предаде Кенингхол, собственото си величествено имение, лишавайки от наследство децата си, точно както поиска тя. Той остана покорно в лондонския си дом, а после, както му бе заповядано, отиде в Тауър. Срещна се няколко пъти с Ридолфи, това е вярно. Но аз знам, както сигурно знаят и те, че той не би кроил с него заговор да убие Елизабет и да унищожи страната си.

Аз съм виновна в това — мили Боже, да, не го отричам пред себе си, макар че никога няма да го призная пред тях. Аз бих искала да видя Елизабет унищожена, а страната — свободна от нейното незаконно, еретично управление. Но Томас Хауърд никога не би сторил това. За да бъда жестоко откровена — той не е подходящият човек за това, той няма нужната смелост за това. Сред мъжете, които познавам, има само един, който би планирал това и би извел плана докрай, а той е в добре охранявана килия с решетки на прозорците, през които гледа морето в Дания, мислейки за мен: а той никога вече няма да рискува живота си.

— Пред мен няма никакви изгледи за бъдещето — казвам мрачно на Мери Сетън, докато вечеряме насаме в покоите ми. Не желая да се храня заедно с Ралф Садлър, по-скоро бих умряла от глад.

Около нас хора от свитата и слугите, около четирийсет на брой, сядат да вечерят, и слугите ми носят блюдо след блюдо, от което да си взема малко и след това да изпратя блюдата из залата. Все още ми носят повече от трийсет блюда, в знак на почит към положението ми на кралица. За мен би било оскърбление, ако са по-малко.

Мери Сетън не е мрачна като мен, тъмните й очи играят палаво:

— Винаги имате изгледи — прошепва тя на френски. — А сега имате и още един сър Галахад, готов да ви служи.

— Сър Галахад ли? — питам.

— Не знам — казва тя. — Може би прилича повече на сър Ланселот. Със сигурност — благородник, готов да рискува всичко за вас. Човек, който дойде тайно. Човек, чието име знаете. Човек, когото не очаквате и който има план да ви измъкне оттук преди края на процеса. Преди да преживеете позора вашите дела да бъдат обсъждани на публичен процес.

— Ботуел — прошепвам веднага. За миг решавам, че е избягал от Дания. Защото кой затвор би могъл да го задържи? Ботуел, свободен, пристигнал да застане на моя страна, в миг ще ме измъкне оттук и ще ме отведе на кон в Шотландия. Ботуел ще събере армия по границите, ще обърне страната надолу с главата. Ботуел ще превземе Шотландия, сякаш страната е опърничава жена, и ще я накара да разбере кой е господарят й. Идва ми да се разсмея на глас при мисълта, че той е свободен. Като лисица в кокошарник ще бъде той, когато отново възседне коня си, с изваден меч. Какъв кошмар за англичаните, какво отмъщение за мен. — Ботуел.

Слава Богу, че тя не ме чува. Не искам Мери да си помисли, че изобщо се сещам за името му. Той стана причина за моя провал. Не бива никога да говоря за него.

— Сър Хенри Пърси — казва тя. — Господ да го благослови. Той изпрати това, предаде ми го младият Бабингтън. Сър Ралф ви следи толкова внимателно, че досега не смеехме да ви го донесем. Щях да го пазя чак до времето за лягане, ако се беше наложило.

Подава ми малка бележка. Тя е кратка и минава направо на въпроса.

Бъдете готова в полунощ. От десет часа нататък поставете свещ на прозореца на спалнята си, ако сте готова да тръгнете още тази вечер. В полунощ тази вечер изгасете свещта, и се спуснете навън през прозореца. Водя коне и стража, и веднага ще ви отведа във Франция. Имайте ми доверие. Ще дам живота си за вас.

Хенри Пърси

— Осмелявате ли се? — пита ме Мери. — Прозорецът на работния ви кабинет гледа навън към градината, той сигурно има предвид точно него. Височината от този прозорец до земята е четирийсет фута. Не е по-ужасно от замъка Болтън, а вие щяхте да се измъкнете тогава, ако въжето не се беше скъсало, когато слизаше онова момиче.

— Разбира се, че се осмелявам — казвам аз. Свещите изведнъж се разгарят по-ярко, а миризмата на вечерята е толкова съблазнителна, че усещам как устата ми се налива със слюнка. Тези, които ми правят компания в стаята, са скъпи приятели, на които ще липсвам, когато си отида, но които ще се зарадват на триумфа ми. Изведнъж отново се чувствам жива, жива и изпълнена с надежди. Представям си колко слисан ще бъде сър Ралф и как ще се провали Бес, когато избягам от тяхната опека, и не мога да не се разкикотя при мисълта за израженията на лицата им, когато на сутринта разберат, че съм изчезнала. Ще стигна до Франция и ще убедя краля и майка му, че трябва да ме изпратят у дома в Шотландия с достатъчно голяма армия, за да наложа господството си над шотландските лордове. Те ще видят преимуществата на това, а ако ли не, ще се обърна за помощ към Филип Испански. Мога да се обърна към него или към папата, или към всеки от дузина заможни паписти, които биха ми помогнали, ако бях далеч оттук и бях свободна от коварното затворничество, наложено ми от моята братовчедка.

— О, не! Нима не обещахте на граф Шрусбъри, че няма да избягате, докато той отсъства от къщи? Той поиска честната ви дума, че няма да избягате, и вие я дадохте. — Мери е обзета от внезапен ужас при този спомен. — Не можете да нарушите думата, която му дадохте.

— Едно дадено под принуда обещание не означава нищо — казвам весело. — Ще бъда свободна.