Филипа Грегъри
Другата кралица (105)

Януари 1572, замъкът Шефилд: Мери

Пламъчето на свещта потрепва на прозореца ми, и в полунощ, когато се навеждам да го изгася, се поколебавам, когато виждам в отговор примигване на бързо загасен фенер, долу, в сенките на градината, където тъмните дървета са надвиснали над тъмната трева. Издигнала се е малка нова луна. Закривана от понесените от вятъра облаци, тя не хвърля светлина върху каменната стена под мен. Стената е тъмна като канара.

Направих това преди три години в замъка Болтън, когато се доверявах на късмета си: мислех си, че никакви стени не могат да ме задържат, мислех си, че някой мъж непременно ще ме избави. Че Елизабет няма да успее да устои на убежденията ми, или че семейството ми ще се вдигне да ме защити, че Ботуел ще дойде за мен. Не можех да повярвам, че няма отново да бъда в красив кралски двор, обичана, очарователна, самото сърце на всичко около мен.

Сега не е същото. Аз не съм същата. Изтощена съм от три години в затвор. По-тежка съм, изгубила съм жилавата си сила, вече не съм неуморима, несломена. Когато се спуснах по стената в замъка Болтън, бях прекарала цяла седмица в бягане от враговете си, бях закоравяла. Сега, след трите години на затворничество в разкош, аз съм преситена и отегчена, вълнувана от лъжливи надежди, и влудявана от сънищата си, и нито за миг не се чувствам добре.

Аз съм се променила в сърцето си. Видях как Северът се вдига на бунт и претърпява поражение заради мен, видях собствените си хора да се люлеят като оглозгани кости по големите бесилки на селските кръстопътища. Приех за свой съпруг един мъж и научих за арестуването му. И безкрайно дълго чаках Ботуел, сигурна, че той ще дойде за мен. Той не идва. Не може да дойде. Осъзнах, че той никога вече няма да дойде при мен, дори и ако му заповядам да не го прави. Дори ако изпратя да му кажат, че не искам да го виждам никога повече, макар че той ще разбере забраната като покана, той не може да дойде.

Кураж! Навеждам глава и духвам пламъчето. Нямам какво да губя с този опит, а ще спечеля всичко. Веднага щом отново бъда свободна, ще си върна всичко: здравето, красотата, богатството, оптимизма, дори Ботуел. Уверявам се, че чаршафите са завързани на възел около кръста ми, подавам края на моя иконом Джон, усмихвам се на Мери Сетън и й поднасям ръката си за целувка. Този път няма да я чакам, няма да вземам камериерка, ще побягна в мига, когато краката ми се допрат до земята.

— Ще изпратя да те доведат, когато се върна във Франция — казвам й аз.

Лицето й е бледо и изопнато, в очите й има сълзи.

— Късмет — изрича тя. — Bonne chance!

Тя отваря зарешетения прозорец, а Джон увива въжето от чаршафи около здравата дървена колона на леглото и се напряга да поеме тежестта ми.

Кимвам му в знак на благодарност и пристъпвам до перваза, навеждам глава, за да изляза през прозореца, и точно в този момент по вратата ми се разнася блъскане и грубият глас на Ралф Садлър, който крещи: „Отворете! В името на кралицата! Отворете!“

— Вървете! — подтиква ме Джон. — Държа ви! Скачайте.

Поглеждам надолу. Под мен в подножието на стената виждам да блести метал, там има чакащи войници. От главната къща забързано се задават дузина мъже с факли.

— Отворете!

Срещам ужасения поглед на Мери Сетън и свивам рамене. Опитвам се да се усмихна, но усещам, че устната ми трепери.

— Mon Dieu — казвам. — Какъв шум! Значи не тази вечер.

— Отворете в името на кралицата, или ще разбия тази врата! — изревава Садлър като бик.

Кимвам на Джон.

— Мисля, че ще е по-добре да го пуснете да влезе — казвам.

Подавам ръка на Мери и я оставям да ми помогне да се смъкна от прозореца.

— Бързо — казвам. — Отвържи въжето. Не искам да ме види така.

Тя се суети неумело, докато той блъска по вратата с дръжката на сабята си. Джон разтваря широко вратата и Садлър пада навътре. Зад него е Бес, с побеляло лице, дърпа го за ръкава, и възпира ръката, която държи сабята.

— Проклета предателка, проклета, лъжлива, коварна изменница! — крещи той, когато влиза, препъвайки се в стаята, и вижда завързаните на възел чаршафи на пода и отворения прозорец. — Тя би трябвало да ви отсече главата, би трябвало да ви обезглави без съдебен процес.

Стоя, както подобава на кралица, и не казвам нищо.

— Сър Ралф… — протестира Бес. — Тя е кралица.

— По дяволите, със същия успех бих могъл да ви убия със собствените си ръце! — изкрещява той. — Ако ви хвърля през прозореца сега, бих могъл да кажа, че въжето се е скъсало и сте паднала.

— Направете го — изсъсквам аз.

Той изревава гневно и Мери се хвърля между нас, а Джон се приближава, опасявайки се, че в гнева си този звяр ще ме нападне. Но Бес е тази, която му попречва, като затяга хватката си върху ръката му.

— Сър Ралф — казва тя тихо. — Не можете да го направите. Всички ще разберат. Кралицата ще ви изправи на съд за убийство.

— Кралицата ще благодари на Бог заради мен! — процежда той.

Тя поклаща глава:

— Няма. Никога няма да ви прости. Тя не иска смъртта на братовчедка си, прекара три години в опити да намери начин да я възстанови на трона й.

— И вижте каква благодарност получава! Погледнете с каква любов й се отплащат!

— Дори така да е — казва тя овладяно, — тя не желае смъртта й.

— Готов съм да й я поднеса като подарък.

— Тя не иска смъртта на шотландската кралица да й тежи на съвестта — уточнява Бес. — Не би могла да го понесе. Тя не желае смъртта й. Никога няма да даде заповед за това. Животът на една кралица е свещен.

Усещам се вледенена отвътре, дори не се възхищавам на Бес, задето ме защитава. Знам, че защитава собствения си дом и собствената си репутация. Не иска да остане в историята като домакинята, убила гостенка с кралска кръв. Мери Сетън плъзва ръка в моята.

— Няма да я докосвате — казва тя тихо на сър Ралф. — Първо ще трябва да убиете мен, да убиете всички ни.

— Благословена сте с верността на приятелите си — злобно казва сър Ралф. — Макар самата вие да сте толкова невярна.

Не казвам нищо.

— Предателка — казва той.

За първи път го поглеждам. Виждам как пламва под презрението в погледа ми.

— Аз съм кралица — казвам. — Не мога да бъда предателка. Не може да има такова нещо. Аз съм с кралска кръв, не мога да бъда обвинена в държавна измяна, не мога да бъда законно екзекутирана. Аз съм неприкосновена. И не отговарям пред хора като вас.

Една вена започва да пулсира на слепоочието му, очите му се изцъклят като на риба на сухо.

— Нейно величество е истинска светица, че ви търпи в земите си — изръмжава той.

— Нейно величество е престъпница, задето ме държи против волята ми — казвам. — Напуснете стаята ми.

Очите му се присвиват, наистина вярвам, че би ме убил, ако можеше. Но не може. Аз съм неприкосновена. Бес го подръпва леко за ръката и двамата си тръгват заедно. Почти ми идва да се изсмея: те се оттеглят заднешком, сковано, стъпка по стъпка, както трябва да правят, когато си тръгват след среща с кралска особа. Садлър може и да ме мрази, но не може да се освободи от навика да се държи почтително.

Вратата се затваря зад тях. Оставаме сами, със свещта, от която още се вие тъничка струйка дим, с отворения прозорец и завързаното на възел въже, полюшващо се в празното пространство.

Мери прибира въжето, духва свещта и затваря прозореца. Заглежда се навън през градината.

— Надявам се сър Хенри да се е измъкнал — казва тя. — Бог да му е на помощ.

Свивам рамене. Ако сър Ралф е знаел къде да дойде и по кое време, то вероятно целият заговор е бил разкрит от Сесил още преди сър Хенри Пърси да е наел коне. Несъмнено сега е арестуван. Несъмнено ще бъде мъртъв още преди да е изтекла седмицата.

— Какво ще правим? — настоява Мери. — Какво ще правим сега?

Поемам си дъх:

— Ще продължим да кроим планове — казвам. — Това е игра, смъртоносна игра, а Елизабет е глупачка, защото не ми даде възможност да правя нещо друго, освен да играя тази игра. Тя ще крои заговори да ме задържи, а аз ще кроя заговори да се освободя. И накрая ще видим коя от нас ще спечели и коя ще умре.