Филипа Грегъри
Другата кралица (53)

Декември 1569, Ковънтри: Мери

Треперя от вълнение и не мога да го скрия. Не мога да придам ведрост на изражението си, нито спокойствие — на гласа си. Аз съм френска принцеса, редно е да мога да си придам пълно самообладание, но ми идва да затанцувам из стаята и да запищя от удоволствие. Изглежда, че бурята, която призовах, се разрази над Англия като голяма вълна, разбиваща се в морето. Моята армия е завоювала целия Север, а днес е завзела пристанището Хартълпул, за да го предостави на испанската армада, която ще слезе на суша тук. Папата ще се обяви на моя страна и ще нареди на всеки римокатолик в Англия да вдигне оръжие в моя защита. Не мога да скрия радостта и вълнението си, затова казвам на Мери Сетън да съобщи, че съм болна и че трябва да остана в стаята си. Не смея да позволя на никого да ме види.

Хартълпул е дълбоководно пристанище, а испанската флота трябва да измине само краткия път от Нидерландия. Могат да плават през нощта, и утре ще са тук. Може дори сега да са в открито море. Когато стъпи на суша, испанската армия трябва само да прекоси страната и да дойде при мен. Сега отброявам оставащото време от пленничеството си в дни.

Чувам потропване по външната врата на покоите си и тих глас отвън. Това е Шрусбъри: бих познала свенливия тон на гласа му навсякъде. Мери Сетън ми съобщава, че е дошъл да попита за здравето ми.

— Пуснете го да влезе — казвам, надигам се от стола си и оправям полите си. Хвърлям поглед в огледалото. Пламнала съм, а очите ми блестят. Той ще си помисли по-скоро, че съм трескава, а не развълнувана.

— Ваша светлост — казва той, влиза и се покланя.

Подавам му ръката си за целувка.

— Скъпи мой Шрусбъри.

Той се усмихва на начина, по който произнасям името му, и се вглежда внимателно в лицето ми:

— Научих, че не сте добре. Разтревожих се за вас. Но виждам, че сте по-красива от всякога.

— Имам лека треска — казвам. — Но не мисля, че е нещо сериозно.

Мери Сетън отива до прозореца, за да не пречи на разговора ни.

— Желаете ли да ви види лекар? Мога да изпратя да повикат лекар от Лондон. — Той се поколебава. — Не, не мога да обещавам това. Не съм сигурен, че можем да намерим някой, който да предприеме такова пътуване в тези смутни времена. Разрешавате ли да потърся някой надежден местен човек?

Поклащам глава:

— Сигурна съм, че утре ще бъда добре.

— Времената са трудни — казва той. — Не е изненадващо, че не се чувствате добре. Надявах се да ви отведа в Уингфийлд за дванайсетте коледни дни, там ще се чувствате по-удобно.

— Значи можем да отидем в Уингфийлд? — питам аз, чудейки се дали разполага с нови сведения. Възможно ли е да знае къде е сега моята армия? Възможно ли е наистина да се надява да ме отведе в къща, която не може де се отбранява?

— Надявам се — казва той, и по неуверения му тон разбирам, че те настъпват към нас, че той е наясно с поражението си, и Уингфийлд и Коледа са неговата мечта за мир заедно с мен, а не истински план.

— О, това ще бъде втората ни Коледа заедно! — възкликвам, и виждам как руменината бавно избива под кожата му.

— Тогава не знаех… — подхваща той, а после изведнъж млъква. — Ако ви отведат — казва той, а след това се поправя: — Когато ви отведат от мен…

— Близо ли са? — прошепвам. — Очаквате ли ги?

Той кимва:

— Не мога да кажа.

— Не се съпротивлявайте — казвам настойчиво. — Не бих понесла да пострадате заради мен. Ще бъдете силно превъзхождани по численост, знаете това, а мъжете от Ковънтри няма да вдигнат оръжие в защита на Елизабет. Моля ви, просто се предайте.

Той се усмихва, малко тъжно:

— Трябва да изпълня дълга си към кралицата. Знаете това.

— Аз също не мога да ви кажа някои неща — прошепвам. — Аз също имам тайни. Но наистина знам, че те са войска, силна войска. Искам да обещаете, че когато пристигнат, ще дойдете при мен, ще застанете на моя страна, и аз ще ви защитя.

— Аз съм този, който би трябвало да ви защитава — казва той. — Това е мой дълг, а също и мое… мое…

— Ваше какво? — Мисля си, че ще каже „желание“, и тогава ще бъдем на косъм от признание. Знам, че не бива да вдигам към него очите и лицето си; но го правя; и леко пристъпвам напред, така че заставаме близо един до друг като влюбени.

— Мой навик — простичко казва той. — Свикнал съм да се подчинявам на своята кралица. И съм длъжен. Това е моето задължение към кралица Елизабет. — И той се отдръпва от мен, със сведени очи. — Дойдох само да разбера дали имате нужда от лекар — казва той, с поглед, забит в ботушите. — Радвам се, че ви намирам в добро здраве. — Той се покланя и си тръгва.

Оставям го да си отиде. Непризнатата му любов към мен е гаранция за безопасността ми, той е мой, дори и да не го знае. Моето спасение е в армията, която се приближава все повече. Моето бъдеще марширува към мен, стъпка по стъпка, а младите мъже от Севера, яхнали бързите си красиви коне, идват да ме спасят от Елизабет. Най-добрата армия в Европа пристига с големите си кораби. Скоро ще си върна онова, което ми принадлежи.

Ако Ботуел е избягал, той ще е на път към мен: по суша, по море, пеш, на кон, с кораб; ако трябва да пълзи на ръце и колене, той ще го стори. Това ще бъде битка, която той няма да иска да пропусне. Той мрази англичаните, сякаш е обсебен от тази омраза, мрази ги, както подобава на граничен жител, какъвто е той. Неговите съплеменници вършат набези в английските земи и понасят нападения от англичаните вече от столетия насам. Той ще стори всичко, за да застраши англичаните. Да ги победи в открита битка, ще бъде най-голямата радост в живота му.

Ще се срещнем отново така, както се разделихме — на бойно поле. Той ме остави след ужасния дълъг ден на Карбъри Хил, и в последния момент ми каза всичко. Той предрече, че бунтовните шотландски лордове ще дадат думата си да осигурят безопасност на мен и на него, но ще изменят на думата си в мига, щом той се изгуби от поглед. Каза, че ще го обявят извън закона, а мен ще арестуват. Умоляваше ме да му позволя да влезе в бой, за да можем да се измъкнем, да избягаме заедно. Но аз мислех, че знам по-добре. Казах, че не могат да ми навредят, че съм с кралска кръв. Нямаше да посмеят да ми сторят зло. Бях убедена, че съм в безопасност. Никой не можеше да ме докосва, моята особа беше свещена, а той беше мой съпруг: те никога нямаше да дръзнат да го докоснат.

Той хвърли шапката си и ме наруга: проклет да бъдел, но знаел, че те ще ми навредят — моето име и моята корона нямало да ме защитят. Каза, че съм глупачка: нима не съм била извлякла никаква поука от това, че самият той ме бил отвлякъл? Нима не съм виждала? Нима не съм знаела? Магията на кралската титла била илюзия, която можела да бъде разрушена от един безсъвестен мъж. Изкрещя ми: нима съм мислела, че той е единственият насилник и похитител в Шотландия? Дали бих се лишила от неговата закрила сега?

В отговор самата аз изпаднах в ярост. Заклех се, че той греши, че дори най-коварните шотландски лордове познават своя монарх. Казах, че те никога не биха сторили зло на човек с кралска кръв, че може и да са разгневени, но не са безумци — те не биха могли да вдигнат ръка срещу мен.

И тогава той ми го каза. Каза ми в лицето истината, която се бях заклела да открия, но се опасявах да чуя. Каза ми, че той и бунтовните лордове сключили съюз и се договорили да убият Дарнли, който имаше кралска кръв, точно както и аз. Съюзили се и подписали съглашение да убият Дарнли, който бе консорт на кралица, баща на принц, и сам от кралско потекло. Ботуел положи тежките си длани на раменете ми и каза: „Мари, слушай, твоето тяло не е свещено. Дори някога да е било — то вече не е свещено. Аз съм го обладавал. Те всички знаят, че съм те имал, и то без твоето съгласие. Всички знаят, че си смъртна жена. Можеш да бъдеш насилвана, можеш да бъдеш прелъстявана. Можеш да бъдеш убита. Можеш да бъдеш хвърлена в тъмница, можеш да бъдеш отведена на ешафода и главата ти може да бъде положена на дръвника. Аз ги научих на това. Да ми прости Господ, не си дадох сметка, че това ще бъде урокът, който ще научат. Мислех си, че ще ти осигуря безопасност, като те направя своя, но единственото, което направих, е да разруша магията ти. Аз им показах какво може да бъде сторено. Аз им показах, че един мъж може да прави с теб каквото поиска, със или без твоето съгласие.“

Аз дори не го чух. В онзи миг той ми каза истината, така, както никога не беше говорил преди, а аз не го слушах. Казах само: „Кой? Кажи ми имената. Кажи ми имената на кралеубийците, които убиха Дарнли. Свършено е с тях.“

В отговор той пъхна ръка в жакета си и извади самия клетвен документ, който бяха подписали, внимателно сгънат и пазен за този момент. Каза: „Това е за теб. Това може да е последното нещо, което ще успея да сторя за теб. Това е за теб. То доказва пълната ти невинност по отношение на убийството му и нашата вина. Това е прощалният ми подарък за теб.“

А после си тръгна от мен, без да се сбогува. Без нито дума повече.

Документът съдържаше споразумението, а върху него бяха имената на почти всички велики лордове в моя двор, коварните, бунтовни убийци: сред тях беше и името на моя полубрат Джеймс. Бяха се заклели да се съюзят, за да убият съпруга ми, Дарнли.

И — voila — името на Ботуел беше най-отгоре. Той беше по-виновен от всички тях. Ето това се бе опитвал да ми каже, в деня, когато ме остави. Че всички те могат да съберат сили да убият една свещена кралска особа, точно като мен, особа със свещена кралска кръв, като мен. Всеки безсъвестен мъж би могъл да го стори. Също и Ботуел.