Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тюдорите (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Other Queen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2012 г.)

Издание:

Филипа Грегъри. Другата кралица

Английска, първо издание

Превод: Деница Райкова

Редактор: Боряна Джанабетска

Художник: Христо Хаджитанев

ИК „Еднорог“, 2009 г.

ISBN: 978-954-365-054-5

История

  1. — Добавяне

Зимата на 1569, замъкът Тътбъри: Бес

Ние се справяме. Аз се справям. С помощта на мъжете, които доведох от Чатсуърт — надеждни мъже, които са ми служили добре, които знаят как обичам да се правят нещата, — с помощта на усърдните жени, които наемам от Тътбъри и обучавам да правят нещата така, както аз предпочитам, като разпръсвам наоколо красивите неща, които съм донесла от Чатсуърт, като закърпваме, прикрепваме с гвоздеи и почистваме възможно най-добре. Като окачваме гоблени върху влажната мазилка, като запалваме огньове в задръстените комини и изгаряме вредителите, като остъкляваме някои прозорци и заковаваме други, поставяме завеси на входовете и зачукваме разхлабилите се дъски на пода, накрая правим това място ако не подобаващо за една кралица, то поне такова, че да не бъде — само по себе си — основание за оплакване. Самата кралица, кралица Елизабет, ми изпраща вещи от Тауър, за да осигури допълнителни удобства на братовчедка си. Тези вещи не са кой знае какво, трябва да призная, но всичко, което прави тези мрачни празни стаи да приличат по-малко на тъмница и повече на дом, трябва да се смята за огромно подобрение.

Аз и моите работници сме свършили чудесна работа. Не очаквам благодарности за нея: един благородник като моя съпруг графа си мисли, че къщите се строят сами, метат сами подовете си, а мебелите просто влизат в стаите и се подреждат самички. Но аз изпитвам удоволствие и гордост от работата си. Други в това кралство строят кораби и планират далечни пътешествия, извършват набези като пирати, откриват нови страни и при завръщането си носят богатства. Моята работа е по-близко до дома. Аз строя, аз създавам, аз управлявам така, че да имам печалба. Но независимо дали става дума за моята работа или тази на сър Френсис Дрейк, те си приличат: всичко е в служба на протестантския Бог, и както моят чист под, така и златото в неговата кесия прославят Святото Му Име.

Чакането, трескавата подготовка, пристигането на собствените вещи на кралицата — всичко това се трупа и създава такова нервно усещане, че когато момчето, което съм изпратила да стои на пост на върха на кулата, изкрещява: „Виждам ги! Идват!“, всички в домакинството хукват, сякаш предстои испанско нашествие, а не само идването на една млада кралица. Чувствам как стомахът ми се свива, свалям престилката от зебло, която съм завързала на кръста си, за да предпазя роклята си, и слизам във вътрешния двор да поздравя тази нежелана гостенка.

Отново вали сняг, това са всъщност само внезапно появили се пърхащи снежинки, но тя е спуснала качулката пред лицето си, за да се защити от студеното време, затова отначало виждам само едър кон и жена, сгушена в наметала върху седлото. Съпругът ми язди до нея и изпитвам странно, всъщност много странно чувство, когато го виждам да се навежда към нея, когато конете спират. Той се накланя към нея, сякаш иска да й спести и най-малкото неудобство или тревога, сякаш би й спестил студения вятър, ако можеше: и за миг си помислям, че в нашето деловито ухажване, в нашия благоразумен брак и жизнерадостното консумиране на женитбата ни в голямото брачно ложе, той никога не се е отнасял към мен така, сякаш съм чуплива и крехка, сякаш копнее да ме защити, сякаш се нуждая от закрила.

Защото не съм. Защото не се нуждая от това. И винаги съм се гордяла с това.

Разтърсвам глава, за да я прочистя от подобни глупави мисли, и бързо излизам напред. Конярят ми от Чатсуърт държи юздата на коня й, а моят управител държи стремето й.

— Добре дошли в Тътбъри, Ваша светлост — казвам аз.

Странно е отново да се обърна с „Ваша светлост“ към млада жена. От десет години Елизабет е единствената кралица в Англия. С нея остаряхме заедно: сега аз съм на четирийсет и една, тя е на трийсет и пет; а ето сега една млада жена, в средата на двайсетте, която има също толкова голямо право да претендира за тази титла. Тя е пълноправна кралица в Шотландия, тя е наследница на престола на Англия, някои дори биха изтъкнали довода, че тя е истинската кралица на Англия. Сега в Англия има две кралици: онази, която е на престола благодарение на собствената ни добра воля, и другата, която вероятно го заслужава: а аз съм в странното положение да служа и на двете.

Моят съпруг, графът, вече е слязъл от коня си, и се обръща към нея, без дори да ме поздрави — както и би трябвало да постъпи, както и е редно и правилно, макар че ми се струва малко странно на мен, една младоженка. Тя протяга двете си ръце към него и той я сваля от седлото. Гледката на небрежната лекота, която излъчват така прегърнати, ми напомня, че той вероятно я е повдигал и й е помагал да слезе всеки следобед и вечер през десетте дни на това пътуване. Тя сигурно е лека като дете, защото той я завърта и я сваля с лекота, като в танц. Знам, че аз бих му натежала доста повече. Тя се обръща да ме поздрави, докато е още в обятията му, небрежно отпуснала едната си ръка върху рамото му, докато протяга другата си ръка в меката кожена ръкавица, а аз правя нисък реверанс.

— Благодаря ви — казва тя. Гласът й е мелодичен, тя говори английски като французойка — акцентът, който за ушите на истинските англичани олицетворява звука на коварството и магията. — Благодаря ви за гостоприемството, лейди Шрусбъри.

— Заповядайте, влезте — казвам, прикривайки усмивката си, когато чувам нейното произношение на името „Шрусбъри“, което е нелепо изопачено. Звучи като дете, което се учи да говори, с нейното „Шюзбюи“. Посочвам към покоите, които ще обитава. Един нервен поглед от страна на съпруга ми ме пита дали мястото е годно за обитаване, и аз му кимвам леко. Може да ми има доверие. Аз съм партньор в това начинание, както съм негов партньор в този брак. Няма да го проваля, нито той мен.

В голямата зала на нейното жилище има огън, и тя тръгва към него и се настанява в големия дървен стол, който е придърпан близо до пламъците, за да й бъде удобно. Тъй като вятърът духа на изток, през комина няма да нахлуе довеян обратно дим от дърва — моля те, Господи, дано това не стане, — и тя трябва да се възхити на масата пред нея, върху която са поставени турска покривка и най-хубавите ми златни свещници от абатствата. Гоблените по стените са от най-хубавите, тъкани от монахини — благодаря на Господ за тях, — в спалнята си тя ще открие, че завесите на леглото й са от златотъкан плат, а покривката — от най-пищното червено кадифе, което някога е красило леглото на висш духовник.

Цялата къща е светла и топла, осветена от големите квадратни восъчни свещи, които й се полагат по силата на кралското й право, а във високите поставки, опрени на каменните стени, горят факли. Тя отмята назад качулката на пелерината си и аз я виждам за първи път.

Ахвам. Не успявам да се сдържа. Наистина ахвам при вида на най-красивата жена, която съм виждала през живота си. Лицето й е като картина, сякаш е нарисувано от художник. Тя има лице на ангел. Има гъста черна коса, подрязана като на момче, която обаче сега искри отпред заради топящия се сняг. Има тъмни извити вежди и толкова дълги ресници, че докосват бузите й. Очите й са черни, черни и ясни, а кожата й е като порцелан — бяла и гладка, без нито едно петънце. Лицето й е съвършено като гравюра, изобразяваща ангел, ясно, студено лице; но онова, което я прави забележителна, различна от всеки, когото съм виждала преди, е нейното обаяние. Тя ми отправя усмивка, и изведнъж засиява, като сноп слънчева светлина, като проблясваща вода; тя е като нещо красиво, дори само видът на което кара сърцето ти да възликува от радост. Като устрема на лястовица в полет, който те кара да се чувстваш щастлив, че си жив. Нейната усмивка е такава — това е първата ми глупава мисъл, — усмивката й е като устрема на лястовица в полет в летния здрач. Втората ми мисъл, е че кралица Елизабет ще я намрази до смърт.

— Изключително мило посрещане — казва тя на френски, после вижда как се смръщвам, понеже не мога да я разбера, и колебливо казва на английски: — Много сте любезни, благодаря ви. — Тя протяга ръце към пламъците, а след това се изправя. Почетната й дама тихо пристъпва напред, развързва кожите на шията й и смъква мократа й наметка. Тя кимва в знак на благодарност. — Лейди Шрусбъри, ще позволите ли да ви представя почетните си дами? Това е лейди Мери Сетън, а това е лейди Агнес Ливингстън — казва тя, и жените и аз си правим взаимно реверанс, а аз кимам на един от слугите си да отнесе мократа пелерина.

— Мога ли да ви предложа нещо освежаващо? — питам. Напуснах Дербишър като момиче, и оттогава се уча да говоря правилно; но дори при това положение гласът ми звучи прекалено високо и грубо в стаята. По дяволите, живяла съм в най-аристократичните домове в страната. Служила съм на кралица Елизабет, и смятам Робърт Дъдли и Уилям Сесил за свои лични приятели, но ми идва да си отхапя езика, когато чувам думите да излизат от устата ми, натежали от типичния за Дербишър гърлен изговор. Пламвам от смущение: — Ще желаете ли чаша вино или греяна бира с подправки, за да се стоплите? — питам, като полагам допълнителни усилия да говоря правилно и сега думите ми звучат надуто и фалшиво.

— А вие какво бихте искали?

Тя се обръща към мен, сякаш наистина се интересува от вкусовете ми.

— Аз ще изпия чаша греяна бира с подправки — казвам. — Донесох бирата от пивоварната си в Чатсуърт.

Тя се усмихва. Зъбите й са малки и остри, като на коте.

Parfait! Нека да опитаме нея тогава! — казва тя, сякаш това ще бъде възхитително лакомство. — Негово благородие, вашият съпруг, ми каза, че прекрасно управлявате именията си. Сигурна съм, че всичко, което имате, е само от най-доброто.

Кимвам на слугата, който отговаря за сервирането, и знам, че той ще донесе всичко. Усмихвам се на Джордж, който е смъкнал собственото си пътническо наметало и стои до огнището. И двамата ще стоим прави, докато тя ни покани да седнем, и когато виждам Джордж, един граф в собствения си дом, да стои като слуга пред господаря си, за първи път си давам сметка, че ние не сме допуснали гостенка в къщата си, а по-скоро сме се присъединили към двора на една кралица, и че отсега нататък всичко ще трябва да се прави според нейните желания, а не според моите предпочитания.