Филипа Грегъри
Другата кралица (19)

Пролетта на 1569, замъкът Тътбъри: Джордж

Преди вечерята дръпвам Бес настрана и й казвам:

— Нашата гостенка ще ни напусне. Ще бъде върната в Шотландия. Днес научих лично от Сесил.

— Невъзможно! — възкликва тя.

Не успявам да се сдържа и кимвам многозначително.

— Както и предположих — напомням й. — Кралицата каза, че е редно тя да бъде върната на трона си, а кралицата държи на думата си. Ще я отведем обратно в Шотландия. Тя ще се завърне триумфално. А ние ще бъдем там заедно с нея.

Очите на Бес заблестяват:

— Това ще ни обезпечи за цял живот. Мили Боже, тя може би ще ни даде огромно имение на границата. Тя ще разполага с безброй акри за раздаване, с огромни земи.

— Ще получим признанието, което заслужаваме — поправям я аз. — И може би някакъв знак на благодарност от нейна страна. Но пратеникът ми донесе и нещо друго. — Показвам й запечатания пакет и писмото на Норфолк. Дали трябва да й го дам, как мислиш?

— Какво пише?

— Откъде да знам? Запечатано е. Той ми писа, че е предложение за женитба. Едва ли мога да надничам в любовни писма.

— В нейния случай можеш. Нима не си махнал печата и не си запечатал после отново писмото?

Понякога моята Бес ме поразява.

— Жено!

Не бива да забравям, че тя не е високопоставена по рождение. Не винаги е била, каквато е сега — графиня и жена от рода Талбот.

Тя свежда поглед, разкаяла се незабавно:

— Но, милорд, не е ли редно да узнаем какво пише херцогът на Норфолк? Ако й дадете писмото, значи одобрявате онова, което той казва, каквото и да е то.

— Всички останали лордове го одобряват. Подкрепят го.

— Останалите лордове не са получили нареждане лично от кралицата да я пазят — отбелязва тя. — Останалите лордове не са тук и не предават тайни писма.

Изпитвам дълбоко смущение. Кралица Мери е гостенка под моя покрив. Едва ли бих могъл да я шпионирам.

— Той пише ли, че Сесил знае? — пита тя.

— Той не би се доверил на Сесил — казвам раздразнено. — Всички знаят, че Сесил се надява да управлява всичко. Неговата амбиция е непоносима. Един Хауърд едва ли би молил Уилям Сесил за разрешение да се ожени.

— Да, но все пак се питам какво мисли Сесил — замислено казва тя.

Толкова съм подразнен от това, че едва успявам да отговоря:

— Милейди, пет пари не давам какво мисли Сесил. За Хауърд няма значение какво мисли Сесил. За вас не би трябвало да има значение какво мисли Сесил. Той не е нещо повече от дворцов управител на кралицата, какъвто е бил винаги. Не би трябвало да си позволява да съветва нас, благородниците на кралството, които сме такива от поколения насам.

— Но, съпруже, кралицата се вслушва в Сесил повече, отколкото във всеки друг. Би трябвало да се посъветваме с него.

— Един Талбот никога не би се обърнал за съвет към човек като Уилям Сесил — казвам надменно.

— Разбира се, разбира се — успокоява ме тя, разбирайки най-сетне, че няма да отстъпя. — Дай ми тогава пакета засега, а аз ще ти го върна след вечеря и тогава можеш да й го дадеш.

Кимвам.

— Не мога да я шпионирам, Бес — казвам. — Аз съм неин домакин, тя ме почита и ми се доверява. Не мога да бъда неин тъмничар. Аз съм Талбот. Изобщо не мога да извърша нещо, което е непочтено.

— Разбира се, че не — казва тя. — Остави всичко на мен.

Отиваме на вечеря в достатъчно добро настроение, и поне веднъж кралицата се храни добре: неразположението й е отминало и тя е прекарала весело деня, яздила е с мен и е шила с Бес, а след това е танцувала. След вечеря Бес излиза за малко, за да се заеме с някои домакински задачи, докато кралицата и аз играем карти. Когато се връща в салона, Бес ме вика настрани, и казва, че според нея съм прав и е редно кралицата да си получи писмото.

Изпитвам дълбоко облекчение, че се съгласява с мен. Не мога да бъда мъж под чехъл в този брак. На Бес ще й се наложи да научи, че аз трябва да бъда господар в дома си. Тя може да се държи така, сякаш ръководи всичко, точно както й харесва: никога не й се пречкам. Но тя трябва да знае, че управителят не е господар. Тя може да бъде моя съпруга и да поддържа дома ни, но никога не може да бъде глава на семейството. Ние сме родът Талбот, аз съм член на Частния Съвет, аз съм граф Шрусбъри. Не мога да върша нищо непочтено.

Радвам се, че Бес се вразуми. Не мога да укривам писма до една кралица, при това — гостенка в дома ми. Норфолк е благородник, знае на кого дължи преданост. Не мога да се принизя до нивото на човек като Сесил и да шпионирам приятелите и близките си.