Минмей Ип
Павилионът „Прасковен цвят“ (8)

Градината на духовете

Отворих вратата на стаята на Пролетна луна и пристъпих вътре. Тя седеше на леглото, осеяно с няколко книги, които ми се сториха познати. Пролетна луна се премести и потупа празното място до нея.

— Сян Сян, ела да седнеш.

Послушах я и махнах към книгите.

— Разбираш ли всичко в тях?

— Естествено, Сян Сян — тя ме погледна с любопитство. — Искаш да кажеш, че при теб не е така?

— Не разбирам само някои неща, но сестра Перла ми обясни всичко.

Прехвърлих мислено нещата, които Перла ми беше казала. Облаците и дъждът на планината У означава съвкупяване между мъж и жена. Дъждът идва от мъжката ян част, а облаците — от женската ин част. По време на съвкупяването нефритеният стълб на мъжа (аз го наричах „малко пиленце“, но Перла ми обясни, че това важи само за деца) се пъхва в скъпоценната порта на жената. След това мъжът излива слузеста течност (звучеше ми като вид концентрирана пикня, смесена с мляко, но Перла настояваше, че е напълно различно) в тялото на жената, така че тя да зачене бебе — но това важи единствено за жените извън тюркоазния павилион; на момичетата на цветята е забранено да раждат деца. Ето защо мама ме бе накарала да пия онзи тонизиращ — или токсичен, както го бе нарекла Перла — бульон.

Но Пролетна луна вече знаеше всичко. Попитах я:

— Как научи всичко това?

Лицето й се натъжи.

— От годеника ми. Югуан е много хубав мъж и изключително добър любовник. Би направил всичко, за да ми достави удоволствие. Абсолютно всичко.

— Искаш да кажеш неща като да ти засмуче езика, да вкуси слюнката ти, да те хапе по ухото и да оставя високия си връх да играе около нефритената ти порта? — изредих аз на един дъх.

Направо не повярвах, че тя наистина кимна утвърдително.

— Ай-я, Пролетна луна, тези неща не ти ли се струват отвратителни?

Тя се изчерви, но при все това гласът й прозвуча разпалено.

— Не, разбира се, че не! Това са най-приятните неща на света!

Съдейки по нейната категоричност, вероятно имаше известна истина в думите й, но някак си трябваше да я отрека.

— Не, отвратително е — изстрелях аз — и извратено!

— Тогава твоите родители също са правели отвратителни и перверзни неща!

Ушите ми пламнаха и се почувствах длъжна да защитя честта на родителите си.

— Не, не са!

— Ако не са, откъде мислиш, че си се взела? Ако не си изпълзяла от майка си, значи си изскочила от камък или са те извадили от кофа за боклук.

Точно такива бяха и думите на Малка червена.

Докато се мъчех да измисля умен отговор, образите на родителите ми проблеснаха в съзнанието ми. На планината У моята сдържана майка и моят начетен, елегантен баща страстно засмукваха езиците си, вкусваха слюнките си и после… онзи стълб на баща ми се приближаваше до онази цепнатина на майка ми.

Цялото ми тяло пламтеше, когато още един образ със сила проби мислите ми — аз, чисто голо бебе с покрито със сперма и секрети кърваво телце, изпълзявам от долината на майка ми — като рак, който се измъква от процеп. Родителите ми веднага ме взеха и на лицата им разцъфнаха широки усмивки. Никога не ги бях виждала по-щастливи.

Гласът на Пролетна луна ме изтръгна от унеса ми.

— Сян Сян, за какво мислиш?

Сега се почувствах като спукана жаба.

— Може би все пак си права — последва мълчание, сетне попитах: — Къде е годеникът ти сега?

— Чух, че е сгоден за друга. Той произлиза от уважавано семейство на учени, но са много бедни. Затова не мисля, че има пари да плати дълга ми и да напусна „Прасковения цвят“. А дори да имаше, как би могъл да опозори семейство си, като доведе момиче на цветята в дома си?

Видях, че е на ръба да се разплаче, затова набързо казах:

— Тук е твърде горещо, хайде да излезем!

Пролетна луна замълча, а пръстите й заусукваха носната й кърпичка. После смени темата.

— Сян Сян, мама каза ли ти кой ще среже пъпеша ти?

— Мисля, че ще е онзи стар и сбръчкан голям господар Фун — отвърнах аз и направих гримаса. — Ами ти?

— Някакъв богат бизнесмен… както и да е, ще научим следващата седмица. Мама казва, че той ме е пожелал от мига, в който е зърнал стъпалата ми.

Погледнах надолу — Пролетна луна действително имаше най-малките стъпала от всички сестри в павилиона. Перла ми бе казала, че някои клиенти обичат да целуват, дори да засмукват стъпалата на жените. И колкото по-малко е ходилото, толкова е по-желано, тъй като тези перверзни чоу нанжън могат да напъхат цялата „триинчова златна лилия“ в устата си и да я вкусят.

— Ай-я! — изтърсих аз.

— Нещо не е наред ли, Сян Сян?

— О, не — бързо смених темата. — Но аз си мислех, че вече не си… девица.

— Напротив.

— Ами всички онези неща, които си правила с годеника си?

Пролетна луна се изчерви.

— Неговият нефритен стълб никога не е влизал в нефритената ми порта. Той използваше предимно другия си стълб.

Кимнах разбиращо, макар че нямах никаква представа какво е „другият стълб“. Тъй като се стеснявах да дълбая повече, наместо това попитах:

— Пролетна луна, защо да не излезем сега?

— Но ние нямаме право да напускаме това място без разрешението на мама.

— Можем да отидем до стария храм в градината. Никой не ходи там, така че никой няма да ни види там.

— Но тя е обитавана от духове! Веднъж съблекли една сестра гола, провесили я надолу с главата и й нанесли трийсет удара с камшик, докато задникът й изгнил. След това срязали въжето и я оставили в градината. На следващия ден мама намерила тялото й, облечено в червена рокля, да виси над олтара в храма.

— Но ти ми каза, че е била съблечена гола.

— Мама не я е пребила до смърт. Сестрата била толкова унизена, че се е самоубила — сега Пролетна луна сниши глас, сякаш в стаята имаше невидима трета страна. — Хората разправят, че нарочно е била облечена в тъмночервена дреха по пътя си към Жълтите извори да види Краля на ада, за да се завърне като кръвожаден дух!

Сърцето ми заби трескаво. Пролетна луна продължи:

— Друг път, когато една сестра забременяла от тайния си любовник, тя отишла и скочила в градинския кладенец. Чух, че мама много е съжалявала, когато е умряла.

— Била е особено привързана към нея ли?

— Не. Понеже веднага след смъртта й дошъл клиент, който поискал бременна сестра — Пролетна луна отново понижи глас. — През годините поне три сестри са приключили живота си там.

— Но сестра Перла ми каза, че мама не понася да губи инвестициите си, затова не оставя сестрите да умрат.

— Точно така. Ето защо те са се самоубили — да й направят напук.

Продължителна, призрачна тишина се спусна в стаята. Накрая заговорих:

— Така или иначе не мисля, че изобщо има духове.

— Сян Сян, трябва наистина да си си загубила ума!

— Пролетна луна, не бъди страхливка. Да вървим!

— Ами ако действително има духове?

— Тогава ще те пазя. Знам кунг-фу.

Скочих от леглото и ритнах високо във въздуха.

Луната беше сияйна, а звездите прогаряха искрящи дупки в небето. Двете с Пролетна луна се държахме за ръка, докато пристъпвахме предпазливо по криволичещата пътека през бамбуковата горичка. Нощните шумове на павилиона — бъбрене, пеене, смях, свирене на пипа — избледняха, докато навлизахме все по-навътре в покритата с листа алея, водеща към градината на духовете. След петнайсет минути единствените шумове, които чувахме, бяха виковете на насекомите, шумоленето на листата и немощни, загадъчни звуци. Луната беше наполовина забулена от панделки от облаци — като кичури дълга коса, спускащи се върху лицето на женски призрак. Въздухът беше горещ като тонизиращия бульон на мама; усетих как дланта на Пролетна луна се поти в моята.

— Сян Сян — гласът й прозвуча като шепот, — страх ме е, защо да не се върнем?

— Вече е твърде късно.

— Сян Сян! Мислех, че знаеш пътя.

— Не, никога не съм била тук. Само съм чувала за мястото от Перла и другите сестри.

— Сян Сян, отведи ме обратно, веднага!

— Но, Пролетна луна — излъгах аз, — не можеш да се върнеш, когато си насред пътя.

— Защо не?

Напрегнах мозъка си да измисля основателна причина.

— Защото… защото ми казаха, че тези, които са се върнали, всички са загинали от мистериозна смърт. Щом веднъж си стъпил на пътя, трябва да следваш енергията ци, която те води към градината. Не можеш да вървиш срещу ци.

— О, небеса, тогава какво ще правим?

— Първо ще отидем до градината, а после ще решим.

Продължихме да вървим в тишина, тежка като сърцата ни.

Сега Пролетна луна ме стискаше за ръката толкова здраво, че ноктите й се забиваха в плътта ми. Но не смеех дори да понеча да се оплача. Пътеката беше влажна, миришеше на смес от свежа и загниваща растителност. От време на време трябваше да отмятаме встрани прорасналите клони и листа. Петте ми сетива болезнено долавяха най-слабия звук, миризма и движение. Чувах как учестеното дишане на Пролетна луна накъсва плътния нощен въздух.

— Сян Сян — накрая Пролетна луна наруши мълчанието, — наистина ли не мислиш, че има духове?

— Може и да има, не знам.

Гласът й леко потрепери.

— Ами какво ще правим, ако се натъкнем на някой?

— След като няма как да се върнем, можем само да се изправим лице в лице с него и дори да го попитаме: „Как си, хубав дух, да седнем ли да пием по чаша чай и да побеседваме?“

Минаха няколко удара на сърцето, преди да избухнем в нервен смях.

— Харесвам те. Сян Сян. Не само че си толкова красива, но и си забавна.

Преди да успея да отговоря, забелязах, че вече сме стигнали сечище.

— Пролетна луна, виж, успяхме.

Ниската храстовидна растителност се разтвори към равно поле, залято с лунна светлина. В далечината се извисяваше малък храм с извити нагоре корнизи, от които висяха два големи, незапалени фенера. Полюшващи се от вятъра, те надничаха през листака като две мигащи незрящи очи. Пред портата на храма листата на древни дървета шумоляха, сякаш някой шепти или крещи, опитвайки се отчаяно да разкаже скръбна история.

Усетих смушване по лакътя.

— Сян Сян, какво блести на земята?

— Не знам. Да отидем да видим — предложих аз и задърпах Пролетна луна напред.

За моя изненада проблясъците бяха отражения на луната в локви.

Пролетна луна затанцува наоколо им, като припяваше.

— Колко чудесно, луна в локва! — възкликна тя, но в следващия момент изпищя и ме стресна. — Сян Сян, какво е това?

Проследих пръста й и видях снопове светлина, които се рееха насам-натам. Последва мълчание, сетне аз я успокоих:

— Не се тревожи, това са светулки.

Но й спестих обяснението, че съм чувала, че любимите места на светулките са гробищата. Дъхът ми беше леден, докато издишах.

Пролетна луна вдигна поглед към небесния диск. Минаха дълги мигове, преди тя да попита:

— Сян Сян, спомняш ли си онова стихотворение за луната…

Зяпнах към луната и издекламирах:

Една луна се отразява във всички води,

всички води се прегръщат от една луна.

— Харесва ми. И ти ми харесваш, Сян Сян, толкова си умна. О, тъй щастлива съм тук.

— Аз също — отвърнах. — Тук се чувствам свободна. Няма мама, няма де, няма тъмна стая, няма предпочитани гости…

— Но няма и храна, нито ухаен чай. О, умирам от глад — тя положи ръка на корема си. — И трябва да се изпишкам.

— Аз също — признах аз и в следващия момент ми хрумна идея. — Пролетна луна, хайде да пикаем на луната.

Тя се изкиска. Аз казах напевно:

— Аз съм Чан Ъ, разкайвам се, задето погълнах еликсира, откраднат от съпруга ми; полетях към луната…

— Престани, Сян Сян, ти не си Чан Ъ, не можеш да пикаеш на луната!

Приближих се до една от локвите, клекнах, свалих си панталона и се изпиках върху отражението на луната. Когато свърших, я изгледах победоносно.

— Видя ли?

Тя хукна към мен и ме удари с юмрука си.

— Ах ти, коварна лисицо! Трябваше първа да се сетя за това!

Тичах и се задъхвах.

— Но не го направи!

Накрая стигнахме до храма.

— Добре, Пролетна луна — обадих се аз, — а сега ми разкажи за теб и годеника ти.

Тя притисна силно показалеца си към устата.

— Шшт… Сян Сян, чуваш ли нещо?

Напрегнах слуха си.

— Това е просто вятърът.

— Не, вслушай се по-внимателно.

— Мяукащи котки?

— Не.

— О, може би е духът на онази сестра, която се е обесила, след като е била съблечена гола и пребита с камшик, докато задникът й изгние! Чуй, крещи, сякаш я режат!

— Но, Сян Сян, ако един дух е мъртъв, как може да крещи?

— От кошмари навярно.

— Дали духовете сънуват?

— Откъде да знам? Още не съм мъртва!

— О — Пролетна луна ме сръга по-силно, докато продължаваше да шепне, — чуй, Сян Сян, сега духът стене и пъшка.

— Значи този трябва да е гладен дух!

За моя изненада сега Пролетна луна се изкикоти.

— Струва ми се, че не е дух, а някой, който раздвижва облаците и дъжда.

— Но това не е планината У.

Тя ме хвана за ръката.

— Не ставай глупава. Сега да вървим да надникнем.

— Вече не се ли страхуваш от духове?

— Шшшт, замълчи. Сигурна съм, че не е дух. Ела с мен.

Заобиколихме набързо и тя посочи пролука в стената на храма. Приведе се да влезе и аз я последвах. Намерихме пътя опипом, като много старателно се опитвахме да не се блъснем в нещо. След известно време ни се стори, че се приближаваме към източника на звука. Накрая Пролетна луна спря до врата, от която се изливаха тежки въздишки.

Усетила страх дълбоко в стомаха си, аз стиснах ръката й и прошепнах:

— Пролетна луна, хайде да се връщаме.

Бях едновременно изненадана и засрамена, че сега тя бе спокойната. Когато отново понечих да я накарам да си вървим, тя ми хвърли поглед, който ясно казваше „млъкни“. Сетне отиде до един от прозорците, облиза пръста си, проби малка дупка в оризовата хартия, покриваща решетката, и надникна вътре.

Прошепнах:

— Пролетна луна, какво става?

Ала тя не ми обърна никакво внимание.

Дух не би могъл да доставя толкова голяма наслада. Затова аз също облизах пръста си, пробих дупка в оризовата хартия и погледнах.

За мое учудване мъж и жена, напълно голи, лежаха заедно на пода. Мъжът се движеше върху жената — понякога като риба, хваната на кука, друг път като птица, летяща срещу вятъра — точно както бе описано в „Изкуството на любовта“ от учителя Загадъчна дупка. Сега жената сякаш се бореше под натиска и тласъците на мъжа. Въпреки че в тъмното не виждах ясно лицето й, съдейки по вика й на заклано прасе, бях убедена, че изпитва огромна болка. Трябваше да притисна силно ръка към устата си, за да се възпра да не възкликна. Колкото и да е странно, макар да бях уплашена, усетих, че сърцето ми заби по-бързо, ушите и страните ми пламнаха, а между краката ми пропълзя топлина. Сбутах Пролетна луна, но тя ми махна пренебрежително.

Борбата и стенанията продължаваха отново и отново, докато внезапно мъжът нададе пронизителен вик. След това се отпусна върху тялото на жената.

О, небеса, сигурно бе предал душата си!

Сръгах Пролетна луна, след което сложих ръка на гърлото си и направих жест на заколение. Тя отново ми махна с ръка нетърпеливо. Мъжът, сякаш пробуден от дълбок сън, се претърколи до жената. Двамата бяха с лице един към друг, като жената беше с гръб към нас. Мъжът започна да гали гърдите й много нежно. Жената надаваше леки стонове, но не направи никакво движение да го възпре.

Точно тогава насекомо — предположих, че пеперуда — влетя през прозореца (другия, с изглед към двора) и започна да кръжи над двойката. Жената моментално седна и се опита да улови танцуващото създание. Чак тогава видях лицето й.

Покрих устата си и с все сила се помъчих да не изкрещя.

Перла!

Обърнах се към Пролетна луна и видях, че тя прави същото с устата си. Минаха няколко секунди, преди другарката ми да ме изтика от коридора. Когато най-сетне се измъкнахме опипом от храма и се озовахме в градината, хукнахме да бягаме.

Щом се озовахме на безопасно място в стаята на Пролетна луна, тя посочи панталона ми и възкликна развълнувано:

— Сян Сян, виж, панталонът ти е мокър.

Обърнах се, сграбчих дъното му и го огледах.

— От росата е.

— Да — изкикоти се тя, — но от росата на златната ти порта.