Минмей Ип
Павилионът „Прасковен цвят“ (23)

Бягството

Две седмици по-късно взех само цина си и малко лични вещи и избягах с Тън Сюн. Съжалявах единствено, задето не бях успяла да се сбогувам с леля А Пин и Пролетна луна.

— Ще рискуваш всичко, само за да кажеш довиждане? — попита ме Тън Сюн. — Никой не бива да знае за бягството ни. Не се доверявай дори на сянката си!

Можех да се сбогувам само със Сливов цвят. Сложих я на рамото си и се помолих в следващия си живот да се родим като сестри. Тя вирна глава и изклопа:

— Пожелавам ти да изкараш много пари!

Напуснах „Прасковения цвят“ заедно с Тън Сюн, все едно просто излизам да забавлявам клиент. И двете бяхме облечени за нощен живот — тя в индигов костюм с оранжева копринена вратовръзка, а аз — в пурпурна копринена рокля с червени и златни цветя. Беше избрала събота, защото това беше най-натоварената нощ в „Прасковения цвят“, което означаваше, че бдителността щеше да е относително отслабена. Час по-късно пристигнахме в елегантен ресторант близо до река Хуанпу, към който имаше прилежащи стаи за уединение. Тън пробута пари на всички, които дойдоха да ни посрещнат — сервитьори, сервитьорки, оберкелнер, дори момче за всичко и прислужница. Когато вихрушката от раздаване на бакшиши приключи, бяхме заведени в най-скъпата частна стая с изглед към реката. Двамата пазачи от „Прасковения цвят“ стояха точно пред помещението.

През прозореца съзирах отраженията на светлините, проблясващи като надничащи очи по черните дипли на реката. Няколко увеселителни лодки бяха завързани до по-големи търговски кораби. От тези пъстро боядисани плавателни съдове долитаха женски гласове, пеещи под съпровода на пипа. Ако извадех късмет, от тази нощ нататък щях да съм свободна жена. Но дали тези сестри, обитаващи лодки, някога щяха да отплават от този любовен, реещ се свят?

Чистият, нежен глас на Тън Сюн се извиси до мен и ме откъсна от унеса ми.

— Скъпоценна орхидея, яде ли ти се нещо по-специално тази вечер?

Усетих как сърцето ми бясно препуска в гърдите.

— Поръчай каквото искаш. Всичко ще ми е по вкуса.

Тя махна на оберкелнера и поръча — четири бутилки от най-скъпото вино и десетстепенно меню.

— Тън Сюн — сръгах я аз в лакътя и прошепнах, — това стига за една дузина!

Тя ме изгледа остро, след което поръча още — три различни вида благоуханен чай: „Железен бодхисатва“, „Драконов кладенец“, „Облаци и мъгла“ и четири наргилета. Оберкелнерът излезе и се върна с две сервитьорки, които наредиха разнообразни ордьоври на масата ни.

— Господин Тън — ухили се той раболепно, — това са ястия за наша сметка в израз на почитта ни към вас.

След това тримата се поклониха дълбоко и се оттеглиха.

Тън Сюн не обърна внимание на факта, че съм разстроена от нейната екстравагантност. Тя вдигна чайника, сипа две пълни чаши и чукна нейната в моята.

— Скъпоценна орхидея, за нашия успех.

Със сърце, разтуптяно като боен барабан, аз попитах:

— Тън Сюн, наистина ли мислиш, че ще успеем?

— Винаги планирам нещата много внимателно. Просто ми се довери.

Докато бодяхме блюдата си в мълчание, оберкелнерът и двете сервитьорки се завърнаха с още храна. Когато най-накрая цялата маса се покри с гозби, Тън Сюн, за моя изненада, накара оберкелнера да покани двамата пазачи да се присъединят към нас.

— Ще платя сметката сега. Искаме след това да ни оставите насаме.

Прошепнах в ухото й:

— Тън Сюн, да не си си загубила ума!

— Естествено, господин Тън — оберкелнерът ни хвърли многозначителен поглед. — Разбирам.

Явно бе помислил, че Тън иска да останем насаме, за да се впуснем в оргия четиримата!

След като служителят взе парите и извлече кльощавия си задник от стаята, две ухилени лица цъфнаха на вратата. Тън Сюн им се усмихна в отговор и направи знак на двамата пазачи да влязат и да седнат с нас. Настаниха се, а тя сипа вино в чашите им и натрупа храна върху чиниите им.

— Вие двамата сигурно здравата работите. Моля, приемете нашите благодарности с това вино — тя вдигна чашата си за тост, като междувременно ми направи знак да я последвам. — Сега, моля ви, отпуснете се и хапнете.

От грубоватите лица два чифта кървясали очи погледнаха свирепо от глад и алчност. Два чифта пръчици за хранене нападнаха ястията, като оставиха следи от сос по бялата покривка като калиграфия на пияницата. Същите мазолести ръце, които безмилостно бяха замахвали камшик или бяха стискали гърлото на някоя сестра, сега бършеха омазнени устни.

Заставих ръцете си да спрат да треперят и се присъединих към Тън Сюн в разговор „вятър и луна“ безсмислен и упадъчен. Дори оставих пазача, който седеше до мен, „случайно“ да докосне с длан гръдта ми, докато се опитваше да се протегне за най-голямото парче тлъсто свинско. След още упадъчни разговори аз позабавлявах двамината с пеене и игра с пръсти. Със зачервени лица, изцъклени погледи и проблясващи устни, те никога не бяха изглеждали по-доволни. По подкана на Тън, но с огромно нежелание, аз извадих цина и засвирих. Докато пръстите ми танцуваха по елегантния инструмент, двамата пазачи прочистваха гърлата си с вино и усилено засмукваха наргилетата си между ругатните: „Да го начукам на майка му, как може онова яйце от костенурка да е толкова богато? На майка й в путката, как е успяла да изсере толкова грамадни цици на дъщеря си?“

Сега стаята смърдеше на дим, който висеше злокобно във въздуха. Направих всичко възможно да поддържам предизвикателна усмивка и писклив глас, докато пръстите ми — като стриптийзьорка — се плъзгаха, прескачаха, потапяха и танцуваха енергично по свещения инструмент. Макар да ме мъчеше нотка на вина, че свиря за толкова вулгарна публика, поне не бях нарушила тържественото си обещание към Перла — не свирех на цин за пари.

По време на моето „събличане“ Тън непрестанно трупаше храна в чиниите на пазачите и пълнеше чашите им със златистата кадифена течност.

Накрая, доста след полунощ, двамата мъже се проснаха замаяни върху масата като две купчини изрезки от сланина. Когато стана ясно, че нищо не е в състояние да ги пробуди, Тън Сюн ме накара да се преоблека в широка блуза и панталон, да прибера цина и да събера оскъдните вещи. След това, като се увери, че никой, нито дори призрак, не ни наблюдава, двете крадешком се измъкнахме през един от задните изходи, спряхме рикша и се запътихме право към Северната гара.

 

 

Няколко часа по-късно влакът ни пристигна в Нандзин. Отидохме пеша до кея, взехме ферибот до Пукоу, а там се качихме на експреса за Пекин. Унесена от плавното движение на влака и изтощена от събитията през вечерта, аз заспах без сънища. Когато се събудих в купето от първа класа, се оказах обвита в ръцете на Тън Сюн.

Тя нежно ме целуна по челото.

— Скъпоценна орхидея, добре ли спа?

Главата ме болеше, все едно е налагана с чук.

— Къде сме? Къде са пазачите?

Тя ме прегърна още по-силно.

— Скъпоценна орхидея. В безопасност сме. В Пекин.

— Сигурна ли си?

— Да.

Огледах лицето й в пекинската сутрешна мъгла, сетне зарових моето в гърдите й, за да не види сълзите, напиращи в очите ми.

Да беше само истински мъж.

— Скъпоценна орхидея — тя погали косата ми и изгука, — недей да заспиваш пак. Трябва да слезем тук.

Носачът взе цина ми, прекосихме Пекинската гара и наехме кола. Тън Сюн нареди на шофьора да ни откара в хотел „Гранд Форчън“, който беше недалеч от Небесния храм. По време на краткото пътуване аз проточвах врат да огледам този странен град — бледолики мъже, седнали прегърбени в опиумни свърталища; ресторанти, специализирани в правенето на супи от костенурка, змия и рог от антилопа; цигулар, който стържеше на двуструнния си инструмент редом до изкривен акробат. Докато колата преминаваше през поредицата от тесни преки, аз проточих врат още по-високо. Зад една яка порта, вместо да зърна градина, погледът ми бе запречен от стена. Посочих я на Тън Сюн.

— Защо има стена точно зад портата?

Тя се усмихна.

— О, не знаеш ли, Скъпоценна орхидея? Това е прочутата стена на духовете — тя трябва да възпира духовете да нахлуят в къщата. Те не могат да криволичат, ходят само по прави линии.

Но аз си спомних, че Перла ме беше учила точно обратното — криволичещите пътеки. Може би защото онези, които обитават ян света, все още трябва да преминават обратите и завоите на живота, докато светът на духовете е далеч по-прост. След няколко минути пристигнахме в хотела, настанихме се и отидохме в стаята си, където се отправихме право към леглото — да спим.

Когато се събудихме, беше вече следобед. Освежена от съня, аз усетих бесен глад. Изкъпахме се набързо и се преоблякохме, след което отидохме да хапнем в малък ресторант. Аз лапах лакомо нудълите си с телешко, поничките със свинско и парещия чай „Олонг“, но Тън Сюн бодеше отсъстващо храната си, а очите й ме наблюдаваха с обичта на майка и нежността на съпруг.

Задържах погледа й няколко секунди.

— Тън Сюн, не си ли гладна?

Тя се усмихна.

— Твоята красота е моето угощение.

След обяда отидохме да си купим дрехи и тоалетни принадлежности и се запътихме обратно към хотела. Тън Сюн предложи да се върнем в леглото — беше време да потъркаме огледалата си. Въздъхнах вътрешно, сещайки се за китайските поговорки: „Пълният стомах води до разврат“ и „Яденето и сексът са човешката природа“.

Въпреки че не бих избрала жена за секс, бях благодарна на Тън Сюн и следователно се чувствах длъжна да й доставя наслада. Освен това, ако така или иначе трябваше да правя секс, по-добре да е с образована, хубава жена, отколкото с чоу нанжън.

Затова отново, този път доброволно, приложих еротичните си изкуства за доставяне на наслада. Тън Сюн бързо се предаде пред оръжията на чара ми — изпепеляващи погледи, парещи устни, жаден език, ласкави ръце. Тя стенеше и се гърчеше, извиваше се и се въртеше, докато накрая тялото й се строполи до моето.

На нея толкова й харесваше да прави секс с мен, че в крайна сметка прекарахме цели два дни в хотела, без дори да се облечем. Чак когато моята ин част се поду, тя прие да спрем.

Тъй като известно време не можехме да правим секс, най-после започнахме да обсъждаме как да намерим женска трупа за пекинска опера и майка ми. Тън Сюн изгаряше от нетърпение да се присъедини към трупата, но аз настоях първо да открием майка ми. Накрая тя отстъпи в името на любовта.

Заяви ми, че има предостатъчно пари да се отпуснем и да обиколим Пекин, преди да поемем на път, но аз не бях в настроение за туризъм, нито за каквото и да било друго забавление. Единственото ми желание беше да потърся майка си, не само от обич, но и от горчивина: исках да я попитам защо не ми е писала през всичките тези години. Как можеше да е толкова безсърдечна, че да забрави едничката си дъщеря?

На третия ден от престоя ни в Пекин двете с Тън Сюн се събудихме в десет сутринта. Втурнахме се да закусим, да се облечем и да съберем багажа си, сетне моментално се отправихме към планината Тайи, разположена югозападно от Пекин. Когато се разделях с майка ми преди повече от осем години, тя ми беше казала, че възнамерява да постъпи в манастир в тази планина. Понеже така и не бях получила никакви писма от нея, нямах представа в кой се е установила. Реших да започна от най-ниския и след това да се изкачвам, като пътем разпитвам всеки монах или монахиня дали са чували за нея.

Беше дълго, мъчително пътуване. Когато най-после стигнахме в планината Тайи, вече беше късен следобед. Есенният въздух беше толкова прохладен и облекчаващ. Бледата луна, настанила се връз далечен връх, подозрително следеше всеки наш ход. Манастирът „Ухаен облак“ беше първият, който достигнахме. Тън Сюн първа забеляза извитите му корнизи, извисяващи се над гъст листак. Тя спря кулитата, плати им и ми помогна да сляза от носилката, след което ме поведе към портата. Леко потропахме с чукалото във форма на лъвска глава с ясното съзнание, че това беше убежище за хора, които не желаеха да се занимават със земни дела.

Вратата въздъхна и се отвори от младеж с кръгло лице и обръсната глава. Като видях, че храмът е малък — сиреч нямаше да си имаме работа с усложнен протокол, — аз просто попитах за игумена.

Младият монах ни каза да почакаме и изчезна. Почти за нула време той се появи отново.

— Господине и госпожице, нашият игумен ви кани в приемната. Моля, последвайте ме.

Свещеникът в сиво расо беше около седемдесетгодишен, кльощав и с мъдро изражение. Той вече ни очакваше в края на двора, а лунната светлина блестеше върху подобната му на огледало глава.

Преди да успея да я възпра, Тън Сюн вече ни беше представила като съпруг и съпруга.

Старецът се усмихна, в ръката му подрънкваше броеница с дълъг пискюл.

— Добре дошли в скромния ни храм, господин и госпожа Тън.

— Можем ли да получим честта да узнаем името на игумена?

Зарадвах се, че Тън попита по най-учтивия начин.

— Дхарма името ми е Носещ се облак.

Учителят Носещ се облак ни въведе в залата. Настанихме се на дървените столове и той нареди на младия монах да ни донесе чай и закуски.

Отпивахме от благоуханния чай и дъвчехме ядки, плодове и вегетариански понички, докато си бъбрехме. Тън Сюн разказа историята ни — измислена, разбира се. Сега моята любовница лесбийка се превърна в търговец, а аз — в майка на три малки деца. Изпитах леко чувство за вина от лъжата не защото бях чак толкова добродетелна и честна, а защото моят съпруг изглеждаше толкова добродетелен и честен, докато лъжеше уважаван монах! Накрая, след още лъжи и учтивости, аз повдигнах най-важната тема — майка ми — и попитах дали учителят има някаква представа за местонахождението й.

— Опасявам се, че ще е доста трудно, госпожо Тън — той ме изгледа изпитателно. — В тази планина са пръснати над сто храма…

Бях шокирана от този факт.

— Толкова много?

Той кимна в потвърждение.

— И нямате никаква представа в кой пребивава майка ви?

— Не — поклатих глава, напълно отчаяна. — Не знаех, че тук има толкова много храмове.

Да не говорим, че не изключвах възможността майка ми да се е преместила другаде — или дори да е починала. Но аз не споменах за тези си страхове на монаха.

— Освен това — той внимателно отпи от чая си, — ако е станала монахиня, значи е приела дхарма име — Пречистваща прах, Просветена светлина, Състрадателно лице. Знаете ли какво е дхарма името на майка ви?

— Нямам никаква представа — изстрелях аз, като се изчервих, чувствах се глупава и лоша дъщеря.

— Ако не знаете дхарма името на майка си, опасявам се, че ще е извънредно трудно да я намерите. Какво е светското й име?

— Су Мейфан — Красиво ухание — внезапно осъзнах колко подходящо беше това име за майка. Дали беше все така красива и благоуханна сега като монахиня?

— Тогава мога да разпитам наоколо от ваше име за монахиня, която преди се е наричала Су Мейфан.

— Можете ли да го направите сега?

Усетих подръпване на ръкава. Тън Сюн прошепна в ухото ми:

— Скъпоценна орхидея, успокой се, моля те, нека игуменът реши как и кога да свърши работата.

Докарах усмивка, макар и не най-хубавата си, защото тя беше само за похотливите ми клиенти важни клечки, а не за обрекъл се на безбрачие стар монах.

— Моля ви, простете грубостта ми, учителю Носещ се облак.

Той погледна през прозореца, зяпна луната, сетне отново се обърна към нас.

— Тъй като вече е твърде късно, съветвам ви да пренощувате тук, да хапнете вкусно топло ядене и да си починете. Утре можете да отидете в храма „Дхарма цвете“ и да кажете на игумена Пътешествие на сърцето, че аз ви пращам. Учителят е на деветдесет и пет години и е монах, който винаги е живял в тази планина, така че той е човекът, който най-вероятно може да ви помогне. „Дхарма цвете“ е само на десетина мили оттук. Можете да отидете пеша или да наемете носилки.

Двете с Тън Сюн събрахме длани в жест на почит и се поклонихме дълбоко.

Аз казах:

— Благодаря ви за добрината, учителю Носещ се облак.

Очарователна усмивка разцъфна върху лицето на Тън Сюн.

— Учителю, за да покажем благодарността си, ще ни позволите ли да дарим ароматно олио?

Стана ми приятно, че Тън Сюн използва този евфемизъм за предлагане на пари.

Учителят се усмихна в отговор и с просветен показалец посочи към Кутията за натрупване на заслуги. След това повика младия монах и му нареди да каже на готвача да приготви вечеря за двама гости.

Игуменът излезе, а юношата скоро се върна и ни отведе в Благоуханната кухня. Рядко съм имала шанса да опитам нещо толкова просто, но въпреки това апетитно, като това скромно вегетарианско ястие. Откакто бях станала прочута в „Прасковения цвят“, аз се хранех с обилни месни блюда от всякакъв вид. Дори когато се оплаквах, че стомахът ми е пълен, клиентите продължаваха да трупат парчета месо в чинията ми и да ми сипват чаша след чаша вино. Дори не можех да кажа „не“ не само защото беше грубо да отклонявам нечии добри намерения, но и защото беше глупаво. „Не“ е забранена дума в тюркоазен павилион.

Сега гледах гъбите, тофуто, бамбуковите филизи, дървесните гъби и тарото и усетих как в сърцето ми се надига вълна нежност. Никога не бях виждала толкова щастливо предлагаща ни се храна, така че както майка ми бе казала веднъж, не само да останем живи и здрави, но и добродетелни.

Мама никога не бе харесвала месото. Тя често заявяваше: „Слагам съвсем малко от него, единствено за да подправи зеленчуците.“

И всеки първи и петнайсети ден от лунния месец тя готвеше вегетарианска храна да „пречистим тялото и духа си“. В съзнанието ми стремглаво се завъртяха сцени, в които нашето семейство сяда заедно да се наслади на простата, но вкусна храна, приготвена от майка ми. Тя се опасяваше, че ако не остави Фан Жун да ме отведе, няма да имам дори студена оризова каша да напълня стомаха си. Но вместо с оризова каша аз се тъпчех с най-пищните ястия. Усмихнах се на тази ирония на съдбата. Пръчиците за хранене на Тън Сюн увиснаха във въздуха.

— Скъпоценна орхидея, нещо смешно ли направих?

— О, не, не ти.

Разказах й за страховете на майка ми, но без да разкривам повече от необходимото за живота ми. Тя се протегна да докосне бузата ми.

— Толкова съжалявам, Скъпоценна орхидея. Но повече няма да тъжиш, защото аз ще те направя щастлива.

Изгледа ме така, сякаш се канеше да продължи, сетне явно размисли и се отказа.

Бях сигурна, че умира да узнае повече за миналото ми, но бе почувствала, че моментът не е подходящ да дълбае. Възцари се странно мълчание, по време на което ние трескаво загребвахме ориз и го пъхахме в устата си. Кухнята беше тиха. Единствените шумове, освен тракането на пръчиците и мляскането, долитаха през прозореца — цвърчащи насекоми, шумолящи листа, спорадичен лай на далечно куче. Есенният вятър, духащ в листата, издаваше звука „Са, Са“, сякаш зовеше името ми: „Сян Сян! Сян Сян!“

Вирнах глава и се заслушах. Спомних си как като малка, когато се люлеех твърде високо на люлка, нетърпелива да добия по-добър изглед към света, или ако родителите ми не ме държаха под око, подскачах по камъни, или запленена от предмет, който съм намерила, аз чувах майка и татко да ме викат „Сян Сян! Сян Сян!“ Техните гласове, отскачащи в хиляди посоки, звучаха любвеобилно настойчиви. Вместо веднага да отговоря на призива им, стоях неподвижна и се ослушвах само за да вкуся с удоволствие тяхното безпокойство. Където и да бях — в задна улица, в двор, на близкия пазар, — исках да замразя любовта на родителите си във вечността. Дали сега листата ме зовяха от името на отдавна загубената ми майка или отдавна умрелия ми баща? Сълзи потекоха по страните ми, докато парче бамбуков филиз стоеше наполовина сдъвкано в устата ми.

— Скъпоценна орхидея? — попита Тън Сюн, гласът й беше изпълнен с нежност, а очите й — със загриженост като тези на родителите ми.

Поклатих глава и преглътнах бамбука. Тя се приближи до мен и ме прегърна.

Този път, когато притисна устни в моите, аз отвърнах, като плъзнах езика си в нейната уста. Не бях сигурна дали изпитвах любов, но със сигурност чувствах благодарност.

Секунди по-късно се появи младият монах. Като видя, че сме приключили с вечерята, той мълчаливо ни покани да го последваме. Когато излязохме навън, ни поведе по пътека към ниска сграда до храма. Тън отвори вратата и видяхме, че скромният ни багаж вече е оставен в семплата стая. Веднага щом монахът ни напусна и двете седнахме, усетих, че ме залива вълна от тревога за майка ми, и се зачудих дали някога ще я намеря. За да облекча притесненията си, извадих цина от брокатената калъфка и започнах да го настройвам. Тън Сюн запази мълчание, като ме гледаше доволно.

Настроих инструмента и засвирих „Чадърени листа, танцуващи на есенния вятър“.

Средният пръст на лявата ми ръка лежеше в края на резонатора, докато медитирах с полуотворени очи. След това дясната ми ръка започна да дърпа струните, докато пръстите на лявата докосваха копринената им повърхност леко като венчелистчета, които се носят по ручей. Малката гола стая моментално се изпълни с горчиво-сладкия шепот на цина. Успокоена от тихите звуци на инструмента, аз не се замислях дали съм щастлива или нещастна; просто бях доволна, че съм жива и свободна. Докато свирех, извивките и обръщанията, трепванията и замахванията на пръстите ми извикваха в съзнанието ми различни контури — извивките и обратите, възходите и паденията на живота. Чадърените листа продължаваха да танцуват на есенния вятър в тихия, меланхоличен въздух, докато накрая паднаха на земята…

 

 

Рано на следващата сутрин младият монах дойде в стаята и ни покани на закуска. Тън Сюн му благодари и му обясни, че понеже още сме изтощени от пътуването, ще пропуснем закуската и ще си доспим. Тън Сюн искаше секс — въпреки че бяхме в храм. След като изморихме телата си с търкане на огледалата по време на посещението ни в планината У, ние заспахме. Когато се събудихме, за наш потрес вече беше следобед.

— По дяволите! Трябва веднага да се оправим и да тръгнем на мига! — Тън Сюн скочи от леглото и започна да се облича. — Ще отида да помоля младия монах за някакви закуски.

Хапнахме набързо и бяхме готови да поемем на път. Младият монах вече беше уредил две малки носилки, с които да стигнем до храма „Дхарма цвете“.

На портата се сбогувахме с игумена. Той ми се усмихна мило.

— Госпожо Тън, желая ви късмет в търсенето на майка ви. Ако имам възможност, аз също ще питам за нея от ваше име — сетне се обърна към Тън Сюн да й подаде лист хартия. — Господин Тън, това е пътят до храма „Дхарма цвете“. Можете да го покажете на кулитата, в случай че се загубят.

— Благодарим ви за вашата добрина и щедрост, учителю Носещ се облак.

Ние се поклонихме на двамата монаси, след което се отправихме към очакващите ни носилки.

Четиримата кулита, макар да бяха млади на вид, имаха дълбоки бръчки на загорелите си лица. Телата им бяха яки, прасците им — мускулести с вени, изпъкнали като малки зелени змии. Тън Сюн им нареди моята носилка да е първа.

Слънцето беше топло, пътят — тесен и неравен, а носачите — притихнали. С напрегнати очи и тревожни лица те се бяха съсредоточили в пътя пред тях, сякаш медитираха с бавно тичане. Някое и друго дърво, надвесено над пътя, подаряваше краткотрайна сянка. Наблюдавах как шарените мотиви трептят по бързоногата земя и се чувствах замаяна от щастие. От време на време подавах глава, обръщах се назад и махвах на Тън Сюн, като я виках по име. В отговор „съпругът“ ми надяваше широка усмивка и весело ми махаше на свой ред.

След едночасово пътуване най-сетне стигнахме до открито поле. Сега вече бяхме далеч от всичко. Не се виждаха покриви на храм, нито дори дим от далечна кухня. Тън Сюн се съгласи с молбата на кулитата за двайсетминутна почивка. Четиримата веднага отидоха да наклякат в кръг, избърсаха запотените си лица с парцал, разопаковаха изсъхнали кифли и започнаха да се хранят. След оскъдното им ядене те извадиха зар да разиграят на комар нищожните си печалби от курса ни.

Тън Сюн предложи да се разходим. Тя се провикна към носачите:

— Ще обиколим наблизо и ще се върнем след половин час.

Кльощавият извика:

— Господарю, не се бавете повече, защото искаме да ви закараме там преди залез-слънце.

— Не се тревожете, ще се върнем навреме.

Тя отчупи две дебели клонки, които да ползваме като тояжки за подпиране. За да изпита здравината им, ги завъртя във въздуха, сетне ги удари в земята и те издадоха приятен камшичен звук.

Тъкмо се канехме да тръгваме, когато изведнъж се сетих нещо.

— Почакай, Тън Сюн — казах й, — забравих цина си в носилката.

— По-добре го остави тук, твърде тежък е да го носим.

Тъй като не исках да й разкрия колко „ценен“ е инструментът, аз измислих оправдание.

— Искам да ти изсвиря пиеса за природата под дърветата. Освен това не желая да рискувам кулитата да разместят багажа и да го счупят.

— Добре, тогава аз ще го нося.

Взехме цина и поехме на разходка в гората. Сякаш бяхме встъпили в сън. Есенният бриз беше разхлаждащо свеж, слънцето ни милваше като нежна масажираща ръка, а уханието на древните дървета беше опияняващо. Нарамила през рамо инструмента в брокатената му калъфка. Тъп Сюн приличаше на изтънчен, красив учен, излязъл от антично пейзажно платно. Гледката на силуета й ме натъжи. Де да беше истински мъж!

Пристъпвахме в мълчание, всяка погълната от мига. От време на време спирахме да вземем по нещо — шарено листо, грациозно оформен камък, клонка във формата на калиграфски щрих. Думите на пиесата за цин „Ода за древността“ се изляха от устните ми:

Слънцето и луната сноват ден и нощ.

Облаците се носят, водите текат.

Меланхолия във вятъра и в ухайната трева.

Изпразнено небе, повехнала земя. Всичко се изплъзва.

Сега просто ридание на битката между дракона и тигъра.

Толкова за един живот!

Когато свърших, Тън Сюн каза:

— Скъпоценна орхидея, пееш красиво, но песента е тъжна.

— Не са ли повечето китайски стихотворения тъжни?

— Така е. Защото животът наистина е тъжен — промърмори тя, явно потънала в мисли. — Затова трябва да му се наслаждаваме докрай, докато имаме тази възможност.

Тя пое ръката ми и я поднесе към устните си.

Продължихме да вървим, докато стигнахме малко сечище, в чиято среда се извисяваше дърво гинко с тежки крайници и листа, жълти като златен дъжд.

Тън Сюн отиде да докосне дънера и да разучи кората му.

— Ела, Скъпоценна орхидея, погледни.

Забързах към нея.

— Сигурно е на стотици години!

— Не, хиляда. Това дърво е било свидетел на възхода и падението на династии, на живота и смъртта на велики и обикновени хора: мъдреци, предаващи учението си, пътници, загубили пътя, птици, които свиват гнезда, влюбени, даващи клетва за вярност, монаси, постигащи нирвана. Жалко, че не може да говори, иначе съм сигурна, че би ни развличало с повече истории от „Романс на трите кралства“ — тя продължи със сантиментален тон: — Надявам се нашата любов да трае колкото това дърво.

Не отговорих. Въпреки че бях силно привързана към нея, не мислех, че изпитвам онази любов, която бих хранила към мъж. Но тъй като никога не се бях влюбвала в мъж, откъде можех да знам що за любов е това?

Уплашена, че може да ме накара да се закълна във вечна любов пред древното дърво, аз се опитах да я разсея:

— Тън Сюн, не смяташ ли, че е добра идея да посвиря на цин под това дърво?

Тя кимна в съгласие, сетне внимателно свали инструмента от рамото си и изхлузи брокатената му калъфка. Този път изсвирих „Диалог между рибаря и дърваря“.

Представях си, че Тън Сюн е дърварят, а аз — рибарят, които се срещнали в гората, хапнали печена риба, пили вино и обсъждали философия.

Насред гората и настроена към духа на планината, аз засвирих пиеси една след друга: „Пияният рибар“, „Три вариации върху сливовия цвят“, „Ридание зад дългата порта“ и накрая „В памет на стар приятел“.

Въздъхнах, когато пръстите ми най-накрая се отделиха от инструмента, и разказах на Тън Сюн за Перла.

Когато свърших, тя каза:

— Толкова съжалявам. Ще ми се да бях имала шанса да я познавам — тя огледа лицето ми. — Сигурна съм, че сестра ти Перла е била също толкова прекрасна и талантлива, колкото си ти.

— Повече.

— Не мога да повярвам в това. Скъпоценна орхидея, ти просто си скромна — тя ме изгледа косо. — Вероятно знаеш фразата „тюркоазът произлиза от синьото, но го надминава“?

Усмихнах се. Тази известна фраза се използваше за ученик, надминал учителя си. Последва пауза и реших да изсвиря още една пиеса — „Елегантна орхидея“.

Предавана от епохата на династията Тан преди хиляда години, това беше идеалната музика, която да звучи под това древно дърво.

Все още бях погълната от чистотата на музиката, когато Тън Сюн възкликна:

— О, небеса, застояхме се тук прекалено дълго!

Бързо пъхнах цина в калъфа му. Тън Сюн го грабна от мен, хвана ръката ми и се затичахме.

— Мислиш ли, че носачите още ни чакат?

— Според мен да, защото още не съм им платила — отвърна тя, докато инструментът се удряше в гърба й.

— О, не, но учителят Носещ се облак вече го направи! Видях го да им плаща!

— О, Боже, тогава съм напълно сигурна, че са си заминали — заяви тя, докато ме дърпаше след нея — и всичките ни дрехи и вещи също са изчезнали!

Сега забелязах, че времето доста бе захладяло и слънцето почти бе залязло.

— Ако са тръгнали, какво ще правим?

— Не знам. В момента не мога да мисля, но ще видим.

Само че това не се случи. Час по-късно ние продължавахме да бродим слепешком в гората. Осъзнах, че се бе случило най-лошото — бяхме се загубили.

Изтощени от тичане, ходене и тревожност, ние най-накрая седнахме на една скала да си починем. Бяхме уморени и гладни, но нямаше нищо за ядене, нито за пиене. Цялата храна бе останала в носилките.

Закрих лицето си и заплаках. Тън Сюн обви ръка около рамото ми.

— Тън Сюн, страх ме е! — признах аз и загнездих глава в нея.

— Вината е моя, аз трябваше да следя колко е часът — тя се огледа. — Според мен трябва да потърсим подслон и да прекараме нощта тук.

Но можем да умрем от студ или да ни изяде тигър! А навярно има и змии, не искам да ме ухапят!

Тя ме прегърна по-силно.

— Скъпоценна орхидея, не изпадай в паника. Просто ще трябва да сме много предпазливи. А когато настъпи утрото, убедена съм, че ще намерим изход.