Минмей Ип
Павилионът „Прасковен цвят“ (24)

Разбойниците

Светлината бързо се отцеждаше от небето и очертанията на планините бяха мъждиви като бледо, размазано мастило. Продължихме да се препъваме в сгъстяващата се мъгла в търсене на какво да е място, където да починем.

Тогава забелязахме тъмен предмет, частично скрит в храсталака. Тън Сюн предложи:

— Скъпоценна орхидея, хайде да отидем да видим какво е това.

Когато се приближихме, осъзнахме, че е огромна бронзова камбана, станала тъмнозелена и покрита с древни йероглифи. Другарката ми проследи надписа с пръст.

— Виж, Скъпоценна орхидея, била е дарена в чест на висш монах, който е живял… сто и двайсет години. Така че може би ще ни донесе дълголетие.

— Моля те, Тън Сюн, стъмва се и ме е страх!

— Не се притеснявай. Камбаната подсказва, че някъде наблизо има храм.

Огледах се, но не зърнах покрив или връх на пагода.

— Къде тогава е храмът?

— Прояви търпение, сигурно е наблизо, скрит от мъглата или дърветата. Сега хайде да… — тя внезапно млъкна и продължи шепнешком: — Чуй.

Напрегнах слуха си, след което промърморих:

— Струва ми се, че чувам стъпки.

— Аз също — тя направи пауза и добави с напрегнат глас, — и се приближават.

— Това е добре, да извикаме ли за помощ?

Тън Сюн ме шляпна през устата.

— Не, Скъпоценна орхидея! Нямаме никаква представа кои са тези хора, може да са монаси… или разбойници.

— О, небеса, какво ще правим?

Преди Тън Сюн да успее да отговори, чухме смях и шумни ругатни, долитащи иззад храстите. Тън Сюн заяви с разпален шепот:

— Сега вече съм сигурна, че са разбойници.

В този момент забелязах сенки да потрепват тук-там в листака.

Приглушеният глас на Тън Сюн отново се надигна край ухото ми:

— Най-добре да се скрием. Може би ще успеем да влезем в камбаната. Хайде, помогни ми да пробвам да я вдигна.

Тя остави цина, двете обвихме пръсти около ръба на камбаната и сякаш внезапно подпомогнати от някаква свръхестествена сила, успяхме да я вдигнем над земята.

Тън Сюн просъска:

— Влизай бързо!

Аз се поколебах.

Тя пропълзя под камбаната и се пресегна за мен. Опитах се да сграбча цина, но ръката ми се изплъзна. Камбаната падна с оглушително дрънчене.

Отвътре гласът на Тън Сюн прозвуча настойчиво, но приглушено.

— Да я вдигнем, бързо!

Но вече беше твърде късно. Видях две огромни глави да надничат от близък храст.

Взех инструмента и побягнах.

Дървета и храсти прелитаха покрай мен. Вместо златни лотоси, разцъфващи под фините ми стъпала, сега подметките на освирепелите ми крака мачкаха клонки, песъчинки и камъчета. Въздухът се шибаше в страните ми. Ниски клони разкъсваха ръцете ми и почувствах, че по кожата ми се стича кръв. Цинът барабанеше по гърба ми и натъртваше ребрата ми. Тогава за мой ужас той се изхлузи от рамото ми и се разби на земята.

Нададох пронизителен вик и продължих да тичам. Но, уви, след миг бях сграбчена отзад. Опитвах се да ритам и удрям, но две мускулести ръце ме заключиха толкова здраво, че вещината ми в бойните изкуства бе безвъзвратно загубена също както древния музикален инструмент. Не спирах да пищя.

За моя изненада, вместо да притисне ръка върху устата ми, разбойникът избухна в смях. Междувременно неговият другар мина пред мен и ме огледа изпитателно и продължително. Имаше странно злобно лице с изострени кости, стърчащи под кожата във всички посоки. Когато заговори, гласът му прозвуча пискливо като на младо момиче. Едва не се изхилих въпреки обезпокоителното си положение.

— Дори да крещиш, докато дробовете ти се пръснат, да не мислиш, че в тази ничия земя твоят любовник ще те чуе и ще ти се притече на помощ?

Тогава онзи, който ме стискаше отзад, се обади с рязък и жесток глас:

— Какво прави хубаво момиче като теб само в гората, а?

Хванал ме здраво с едната ръка, той ме сграбчи за косата и изви главата ми назад да ме огледа. Видях изпъкнали очи, големи колкото медни монети, над гъста, разчорлена брада.

Устата ми остана плътно затворена. Поне не бяха забелязали Тън Сюн.

Острите кости се провикна:

— Претърси я!

Отзад Изпъкналите очи се захвана да ме търка, стиска и опипва навсякъде, като ръцете му се задържаха най-много върху гърдите ми и ин частта.

— Мамка му, нищо, тази кучка няма нищо!

Острите кости ми хвърли суров, въпросителен поглед.

— Нищо?

— Да. Абсолютно нищо. Нито пари, нито бижута.

Продължително мълчание. Тогава Острите кости се обади с кресливия си глас, очите му ме прицелваха с похотливи погледи, докато грубата му ръка галеше също толкова грубото му лице.

— Хммм, но тя има нещо по-добро от пари и бижута. Ха! Ха! Ха!

Изпъкналите очи се присъедини към смеха му.

— Адски си прав.

След тези думи той ме хвърли на земята, разкъса блузата ми и свали панталона ми. Докато Острите кости се смееше, Изпъкналите очи смъкна своя мръсен панталон и се покатери върху мен.

Аз закрещях, този път не за да имитирам наслада, а от болка, гняв, отвращение.

Изпъкналите очи ме плесна през лицето и удари тялото ми в земята. Закрещях по-силно, размахвайки ръце и крака под тежкото му туловище. Той отново ме удари, ръката му се заби болезнено както гнусният му стълб. Лежах на земята парализирана, неспособна да спра слузта му да се стече в мен.

Острите кости наблюдаваше с многозначителни кимания и злокобна усмивка.

След като стълбът на Изпъкналите очи омекна, той нахлузи панталона си и се провикна към приятеля си:

— Сега е твой ред!

Точно когато Острите кости се канеше да смъкне панталона си, чухме звук от стъпки, шумолящи по листата. Изпъкналите очи ме прикова към земята с едната си грамадна лапа, а другата плътно притисна устата ми.

Слава на небесата, сигурно беше Тън Сюн! Но как бе събрала сили да вдигне камбаната сама?

Двамата разбойници сега напрягаха уши и очи, извърнали главите си по посока на шума.

Тогава ненадейно от един храст се подаде лице. Злодеите ме пуснаха, извадиха камите си и ги отвориха. Наточените остриета проблясваха като издължени очи, примигващи в ада.

Въпреки че лунната светлина бе избледняла от мъглата, аз все пак различих две оживени очи, които поглъщаха сцената. Грабнах разкъсаните си дрехи да прикрия голотата си, а от устата ми се изтръгна вик, който се претърколи в мрака. Опитах се да се изправя, но ходилата ми се клатеха и мускулите ми пулсираха толкова силно, че отново се строполих на земята. Двамата бандити не ми обърнаха никакво внимание.

Острите кости подвикна на непознатия с женския си глас:

— Дойде да срещнеш смъртта си, шибано копеле!

Изпъкналите очи изстреля:

— Или искаш да се възползваш от тази мръсница, чукан в зародиш кучи син!

Не вярвах на очите си, че вместо да се обърне и да побегне да спаси живота си, мъжът пристъпи напред. Носеше черна блуза и панталон, а косата му беше скрита под черен шал. Фенерът в ръката му хвърляше тайнствена жълтеникава светлина, която осветяваше лицето му, неочаквано гладко и интелигентно.

Когато заговори, гласът му беше спокоен и тих:

— Опасявам се, че трябва да пуснете дамата.

Острите кости избухна в писклив смях:

— Ха! Ха! Ха! Не ми казвай, че не желаеш тази красавица! Какво си — яйце от костенурка или евнух?

Изражението на младия мъж стана сериозно, атласът му се сниши още повече:

— Казах, че трябва да я пуснете.

— Ха! Малко копеле — изплю Острите кости, — какъв е санът ти? Не ни казвай какво да правим!

Двамата разбойници си размениха многозначителни погледи. Сетне Острите кости се обърна към другаря си:

— Да дадем ли урок на евнуха?

— Естествено.

— Почакайте малко — младият мъж отново заговори със спокойния си глас. — Нека първо ви задам един въпрос.

Острите кости почеса заострената си глава и избухна в гръмогласен смях.

— Въпрос? Какво ти става, сега се опитваш да се правиш на учен вместо на копеле?

Очевидно необезпокоен, младият мъж отвърна:

— Можете ли да четете?

Изпъкналите очи се развесели.

— Ха, ха, нужно ли ни е? — той размаха оръжието в ръката си. — Имаме ножовете си!

Острите кости се присъедини с мръснишко подхилкване, като разтресе бедра.

— И стълбовете си! Ха, ха, ха!

Ненадейно младежът разтвори свитък. Напънах зрението си и видях мистична диаграма с тигър, меч, дракон и редици непонятна калиграфия.

Двамата бандити, вероятно неграмотни, изглеждаха озадачени.

В този момент младият мъж извади рог и засвири. Звукът, разцепващ слуха, се разпростря в безброй посоки. Докато пронизващото жужене още отекваше във въздуха, той пусна рога и извади малка камбанка, която разклати енергично, докато устата му шепнеше някакви неразбираеми думи. Веднага след това той размаха като светкавица нещо дълго и меко — камшик с драконска глава! Плющеше и свистеше във въздуха като нападаща змия. Накрая като в магическо представление той измъкна дълъг меч, разцепи свитъка на две и го запали с фенера си. Аз ахнах.

Разбойниците изглеждаха толкова зашеметени, големи мъниста пот се стичаха от сбръчканите им чела. Лицата им проблясваха в червено на бушуващия огън. Увисналите им уста не отрониха нито дума.

Но най-необикновената гледка тепърва предстоеше. Сега огънят скочи във формата на огромен тигър и с все сила се втурна към двамата.

Те се хванаха за главата и запищяха, сякаш току-що са били изправени пред Краля на ада. Сетне моментално изчезнаха в тъмата.

Вместо да ги последва, младият мъж се отправи към мен и спря, когато стигна на десетина крачки. Заговори с глас, който беше нежен, но и предпазлив:

— Госпожице, добре ли сте?

Бях твърде шокирана да отговоря.

— Няма да ви нараня. Искате ли да ви помогна да се изправите?

Поклатих глава и той се извърна, за да успея да надяна дрехите си. Въздъхнах вътрешно. Дали си представяше, че тялото ми никога не е било докосвано, нито дори виждано от мъж? Но сигурно знаеше, че току-що съм била изнасилена.

По бузите ми потекоха сълзи. Ръцете ми непохватно закопчаха разкъсаната ми блуза, а очите ми огледаха изучаващо гърба на непознатия, който бе станал свидетел на нелицеприятната ми голота и бе спасил живота ми.

Попита меко:

— Готова ли сте?

— Да — отвърнах немощно.

Сега той се обърна и видях по-отблизо лицето му, очите му изглеждаха изпълнени със съчувствие. Приближи се бавно към мен и каза:

— Искам да ви помогна, но трябва да ми кажете как.

Беше висок. Вдигнах поглед и изстрелях:

— Спътникът ми е затворен в камбана!

— Камбана? Къде?

— Струва ми се, че е недалеч оттук, но не съм сигурна. Тичах доста дълго, преди бандитите да ме хванат.

Той ме изгледа загрижено.

— Толкова съжалявам, надявам се, че не са…

— Напротив, са — преглътнах с мъка. — Искам да кажа, единият от тях…

Въпреки неотдавнашната ми беда забелязах, че макар аз да бях изнасилената, той изглеждаше по-разстроен от мен. Дълго, неловко мълчание. Накрая мъжът заговори:

— Според мен е най-добре да потърсите спътника си, преди да стане твърде късно. Аз ще ви помогна.

Казах му, че трябва да намеря и музикалния си инструмент, който бях захвърлила по време на бягството си. Огледа ме внимателно.

— Смятате ли, че вече можете да вървите?

Отново почувствах болки навсякъде. Изведнъж осъзнах, че с разкъсаните си дрехи, с разрошената коса и ожулванията по лицето сигурно приличам на вещица!

Сведох глава и отвърнах:

— Да.

Той се приближи още малко и вдигна фенера си.

— По лицето имате ожулвания, но няма отворени рани или кървене, затова не се тревожете. Не е нищо сериозно. Белезите ще изчезнат за няколко дни — след тези думи той съблече куртката си и ми я подаде. — Моля ви, облечете това.

Изчервих се, внезапно забелязала, че гърдите ми се подават през голямата дупка в блузата ми. Непознатият извърна поглед.

— Моля ви, побързайте, притеснявам се за спътника ви.

 

 

Нямах никаква представа къде да търсим камбаната. Затова просто се оглеждахме напосоки. Той вървеше пред мен, като разгръщаше листата и отместваше клоните, за да проправи път. Фенерът хвърляше загадъчни, потрепващи сенки като танцуващи фантоми.

— Тън Сюн! — провикнах се аз, напрегнала уши и очи.

Младият мъж попита:

— Значи другарят ви е мъж?

— Не, жена. Просто има мъжко име.

Осъзнах, че „Тън Сюн“ може да не е истинското име на Тън. Тя трябваше да използва фалшиво име — Сюн, което означава героичен, беше разпространено мъжко име, — за да се прикрие. Същата причина, поради която аз от Сян Сян се бях превърнала в Скъпоценна орхидея.

И така, кой беше този млад мъж, който се обличаше странно, правеше магии и бе видял голотата ми, а сега вървеше тъй близо до мен в тъмна гора? Дори не бях узнала името му, какво остава за занятието му. Дори и да го научех, откъде можех да съм сигурна, че това не е просто поредно прикритие?

Макар и обезверена от това разсъждение, събрах всички сили и продължих да крещя с пълно гърло:

— Тън Сюн! Тън Сюн!

Но не последва никакъв отклик, освен отекванията на собствения ми глас, духащия вятър и скърцането на листата под краката ни.

Накрая след близо двучасово търсене ние се отказахме. Младият мъж заяви:

— Твърде тъмно е да търсим каквото и да било сега, а и съм убеден, че вече сте изтощена. Затова да опитаме отново утре.

Кимнах в съгласие.

Той ме погледна загрижено.

— Смятате ли, че можете да вървите още?

— Да.

— Тогава ще се движим бавно — той замълча и заговори от ново, като подбираше думите си: — Или, разбира се, ако нямате нищо против, мога да ви нося.

— Благодаря за любезността, но ще се справя.

Въпреки че цялото тяло ме болеше и отчаяно исках да приема предложението му, трябваше да откажа. Исках да ме мисли за свенлива, порядъчна жена, която по-скоро би се обесила, отколкото да има физически контакт с непознат мъж. В древността, за да покажат и докажат добродетелността си, някои жени дори биха отсекли ръката си, след като е била докосната по случайност от мъж.

Той отново заговори с колебание:

— Някъде в планината ли сте отседнали?

— Аз не… аз… аз току-що пристигнах тук.

Непознатият каза нежно:

— Ако няма къде да се подслоните, можете да дойдете в моя храм.

— Храм? — вдигнах очи и улових втренчения му поглед.

— Да. Аз съм даоистки монах.

Внезапно всичко си дойде на мястото — шалът, странното облекло, фенерът, свитъкът с калиграфия, вълшебството. Разбира се, даоистки монах! Едва не извиках на глас. Сетне, след като първоначалният ми шок отшумя, почувствах разочарование, както и че се изчервявам. Толкова красив мъж, защо би искал да е монах?

Той се обади пак:

— Придвижването към храма ми ще отнеме известно време. Сигурна ли сте, че ще се справите?

— Ще се справя — отвърнах инатливо.

Последвах него и полюшващия се фенер в мълчание, докато накрая краката ми така се огъваха и тялото така ме болеше, че се строполих на земята.

Когато се съвзех, проумях, че съм в ръцете на монаха. Извих се.

— Моля ви, пуснете ме. Мога да вървя.

— Не можете. Моля ви, доверете ми се и ми позволете да ви помогна — твърдо заяви той.

Стъпалата му продължиха да се движат бавно по земята, като издаваха малки взривни звуци всеки път щом стъпеше на паднала клонка.

Прекалено изморена да споря, аз затворих очи и го оставих да ме притиска здраво към гърдите си. Ритъмът на сърцето му, осезаем и стабилен, ми създаваше особено чувство за сигурност.

Трябва да съм заспала. Защото, когато се събудих, вече се намирахме пред малка колиба. Той ме свали, отвори вратата и ме въведе вътре. Нямаше никакви украси, мебелировката беше сведена до олтарна маса, шкафче с лекарства, казан и два стола.

Преди да успея да кажа каквото и да било, той заговори:

— Моля, последвайте ме.

— Ето тук — добави той, влизайки в странично помещение, където остави фенера и чантата си. Сетне запали друг фенер край прозореца.

— Искате да кажете, че това е храм? — изстрелях аз и тутакси прехапах устни. Не биваше да изричам обида към монах, особено след като ми е спасил живота!

Той не ми отговори, а взе чайник и сипа за двама ни студен чай.

Седнах и отпих, като най-сетне се огледах по-внимателно. Въпреки че стаята беше малка, тя беше грижливо подредена. Точно срещу входа имаше висока маса със статуя на Лаодзъ — автора на „Даодъдзин“. Нар за спане бе опънат до едната стена, която беше напълно гола, като се изключи картина с надписа:

Терасата на еликсира.

На нея беше изобразен учен, застанал на издадена площадка насред високи планини и загледан в казан, от който се надига пара.

На другата стена бяха опрени библиотека, пълна с книги на свитъци, и писалище. В следващия момент за мое огромно изумление забелязах върху масата цин. Обърнах се да огледам изучаващо лицето на монаха, което изглеждаше загадъчно на мъждивата светлина на фенерите. Сега, когато кокът му се бе разхлабил, кичури коса хвърчаха насам-натам като бързописна калиграфия.

— Свирите на цин? — ясно чух изненадата и вълнението в гласа си.

— Да.

— Но вие сте монах!

Той ме изгледа продължително.

— Някои от нас имат обичай да свирят на цин. Това е вид медитация, надяваме се, че трансценденталните тонове на инструмента ще ни направят едно с Пътя.

Изглеждаше трудно за вярване, че въобще бях спасена, при това от даоистки монах, който свири на цин!

— Учителю, нямах възможност да попитам как се казвате…

— Цин Джън.

Чист и истински. Красиво име. Но въпреки това се натъжих. Защото това беше просто даоисткото му название, в действителност само прикритие, било то и религиозно. Чудех се дали някога ще узная истинското му име, онова, което са му дали неговите родители.

— А вашето име?

— Скъпоценна орхидея — отвърнах аз и посочих инструмента. — Може ли да го разгледам?

— Разбира се, но не искате ли първо да хапнете и да се измиете? Освен това — той посочи бузата ми, — струва ми се, че е най-добре да почистим лицето ви веднага.

Страните ми пламнаха. Навярно изглеждах ужасно. Лицето ми беше покрито с рани, а косата ми беше пълна с клонки и треви. Престижният ми външен вид бе изчезнал — при това пред красив монах!

Изтърсих:

— Имате ли огледало?

Той явно загуби ума и дума. Без да отговори нищо, излезе от стаята. Скоро след това се върна с леген вода и кърпа и започна да почиства лицето ми.

— Оох! — извиках аз, когато кърпата докосна възпалените ми бузи.

Монахът не обърна никакво внимание на виковете ми и ръцете му продължиха да се грижат за раните ми. Когато най-накрая изми лицето и ръцете ми, отиде да излее водата навън.

Щом се върна, попита:

— По-добре ли се чувствате сега?

Кимнах утвърдително.

— Вече мога ли да погледна цина, моля ви?

Той ме изгледа притеснено.

— Госпожице Скъпоценна орхидея… добре ли сте?

Страните ми отново пламнаха. Вероятно му се струваше странно, че след като съм била изнасилена от разбойник, мога да се държа толкова нормално и дори да имам сърце да оценя музикален инструмент. Хай! Естествено, той не знаеше, че цели осем дълги години всяка нощ съм била „изнасилвана“ от различни смрадливи мъже!

Отвърнах меко:

— Мисля, че ще се почувствам по-добре, ако погледна цина ви.

Монахът ми позволи да разгледам повърхността на инструмента и надписа отзад.

Тиенфън Сяосяо

— Небесен зефир, свирещ дълбоко и ясно.

— Колко елегантно — отбелязах аз, докато прокарвах пръст по финия лак. — Сигурно е много стар.

— Бил е свидетел на поне осемстотин години живот.

Вдигнах поглед към него.

— Искате да кажете, че това е цин от династията Сун?

Той кимна утвърдително.

— Учителю Цин Джън, какво съвпадение, аз също свиря на този инструмент!

Лицето му светна.

— Наистина ли?

Закимах нетърпеливо в отговор.

— За мен ще бъде чест да ви чуя как свирите някой път — заяви той. — Но сега, моля ви, починете си, докато ви приготвя нещо за ядене. По-добре да подкрепите стомаха си.

Внезапно изпитах чувството, че сто плъха гризат стомаха ми. Осъзнах, че не съм яла нищо, откакто двете с Тън Сюн тръгнахме от манастира. В този миг образът й просветна в съзнанието ми. Покрих лице и извиках през сълзи:

— Тън Сюн, добре ли си?

Хлипах няколко дълги минути, докато накрая избърсах сълзите си. С надеждата, че цинът ще успокои развълнувания ми дух, започнах да го настройвам. Положих пръст върху лакираната повърхност и тъкмо се канех да медитирам, когато се сетих за моя инструмент. Предсмъртният ми подарък от Перла беше загубен заедно с всички пари и бижута, които бях скрила вътре!

Осъзнах, че отново съм съвсем сама на света и напълно безпарична.

— О, не! — изкрещях.

Сълзите отново бликнаха в очите ми, но този път не ги оставих да се стекат. Запазих самообладание и започнах да свиря „В памет на стар приятел“.

С болка осъзнах, че имам да си спомням не само Перла, но и Тън Сюн. Тя беше права — животът е тъжен. Да останеш жив просто означава да се бориш да не се удавиш в морето от страдание.

След като свърших „В памет на стар приятел“, продължих с „Ридание зад дългата порта“.

Този път запях. Докато се потапях в красотата и меланхолията на думите, друг глас — ясен, мощен и пронизващ, се присъедини към моя. Стреснах се. Този монах, който беше толкова официален и любезен с мен, пееше с глас, който сякаш притежаваше съчувствието да проумява най-отчаяната скръб, нежността да лекува всички рани и вълшебството да отмива житейската несрета. Когато допяхме песента, по страните ми се стичаха сълзи вече против волята ми. Затворих очи, сетне вдигнах поглед и видях Цин Джън на вратата с поднос, върху който бяха наредени купи с парещи понички, супа и ориз. Избърсах сълзите си с ръкав.

— Съжалявам — промърморих аз.

В сърцето ми бурканите с подправки се бяха прекатурили и, разсипани, бяха създали смес от вкусове — сладко, кисело, горчиво, пикантно.

Цин Джън се приближи да сложи подноса на масата, после взе цина и го окачи на стената. Сипа още чай и двамата седнахме. Той ми подаде купа.

— Това е специален билков бульон, който сготвих, за да излекува раните ви.

Пресуших горчивата отвара и започнах да се храня, усещайки напрегнатите му погледи. Но вече не ме беше грижа за етикета и за престижа, нито дори дали изглеждах красива. Съсредоточих цялото си внимание върху храната пред мен. Той хапна съвсем малко и когато най-сетне се наядохме, ме отведе в заградено място на открито, където вече беше подготвил дървена вана с гореща вода.

— Госпожице Скъпоценна орхидея, не бързайте и не се тревожете. Аз ще стоя отвън и ще пазя.

Съблякох разкъсаните си дрехи и предпазливо стъпих във ваната. Водата, гореща и за моя изненада ароматизирана, оказа лечебно действие върху кожата ми. Тъй като знаех, че Цин Джън е наблизо, аз се чувствах едновременно отпусната и сигурна. Наплисках с горещата вода лицето, гърба и рамената си. Сетне, спомнила си отвратителния Изпъкналите очи, заплисках още по-силно, за да не чуе монаха хлипането ми. Изтърках кожата си толкова силно, че тя порозовя и се възпали. Въпреки болката беше чудесно, че отново започвам да се чувствам чиста. Погледнах към небето и видях ярката луна и горящите звезди, които ми отвръщаха с поглед. Изпълнена с болка от удоволствие, аз въздъхнах.

— Госпожице Скъпоценна орхидея, добре ли сте?

— Всичко е наред — отвърнах, като внезапно ясно осъзнах голотата си в близост до красив мъж на не повече от десет крачки от мен.

Чудех се за какво ли си мислеше Цин Джън сега. Като монах дали би изпитал привличане към мен? Дали би копнял за голото ми тяло? Ако да, дали нефритеният му стълб щеше да се надигне? Представих си, че горещата вода, която се плискаше в тялото ми, е топлата милувка на ръката му. Нададох дълга въздишка, но този път монахът не отговори. Погледнах небето и зърнах палавото намигване на ярка, неуловима звезда.

Когато свърших, Цин Джън се пресегна над оградата и ми подаде даоисткото си расо. Бързо го надянах и отидох в колибата, докато той се изкъпе на свой ред. Когато се върна, аз седях на стол до масата с цина. Сега тялото му се извисяваше на прага и изглеждаше доста различно — свежо и сияещо. Не носеше шал и се виждаше цялата му коса, дълга и мека, навита върху главата му като спяща котка.

Мълчаливо задържахме погледите си в продължение на няколко мига.

Накрая той заговори меко:

— Госпожице Скъпоценна орхидея…

— Моля ви, наричайте ме само по име.

— Скъпоценна орхидея, ще запаря пресен чай за вас.

Докато приготвяше чая с бързи движения, почувствах вълни от енергия, струящи в стаята. Очите ми се радваха на мускулестото му, жилаво тяло и съсредоточеното му изражение. Когато свърши, донесе подноса, сложи го на масата, след което седна срещу мен и напълни две чаши.

Отпивахме от чая в неловко мълчание, докато накрая той попита:

— Скъпоценна орхидея, по-добре ли сте вече?

Кимнах, като изучавах загадъчното му лице. Макар да бях изкушена да узная повече за него, реших да се въздържа. Той ме изгледа със загриженост.

— Искате ли да си починете?

Поклатих глава и мълчаливо сръбнах от чая си. Монахът се обади отново:

— Скъпоценна орхидея — сега той ме разглеждаше като ценител, който се опитва да идентифицира произведение на изкуството, — моля ви, разкажете ми за живота си.

Внезапно моят живот ми се стори толкова сложен, че не знаех откъде да започна. Поех си дълбоко дъх.

— Но според мен едва ли ще ви е интересен.

— Защо казвате това?

— Защото аз… — поколебах се дали да му разкажа за павилиона „Прасковен цвят“. — Не мисля, че делата ми в червената прах ще представляват интерес за монах.

Той изглеждаше озадачен.

— Като монах аз съм виждал всичко от този свят и от други също.

— Не съм толкова сигурна.

— Защо го казвате?

— Защото сте твърде млад.

Той се засмя, после замълча, стиснал чашата между дланите си.

Огледах очите му за миг, преди да изстрелям:

— Бях сестра.

— Сестра? — той изглеждаше още по-озадачен. — Искате да кажете… монахиня?

Сърцето ми се разтопи. Колко наивно. Този красив мъж пред мен нямаше представа какво означава сестра. Смених темата, като попитах:

— Цин Джън, как така се озовахте тук като даоистки монах?

— Това беше обещание към баща ми.

— Той не е искал да се ожените и да имате синове?

Очите му проблеснаха.

— Знаете ли, че докато будистките монаси развиват преодоляване на привързаностите, ние, даоистите, тъкмо обратното, практикува алхимия, за да постигнем дълголетие?

— Чувала съм за това.

— В нашето семейство толкова хора умряха млади. Майка ми е поела с полета на жерава, когато съм нямал дори годинка, последва я единственият ми чичо по бащина линия, сетне вуйчо ми. Баща ми, уплашен, че той може да е следващият, започна да изучава даоистката алхимия на дълголетието. Тъкмо бях навършил единайсет и той ме прати да стана монах в храма „Небесен облак“. Но малко след това също почина от мистериозна смърт.

— О, небеса, толкова съжалявам.

Той продължи с натъжен вид:

— Не помня майка си. Монашеството е единственият живот, който познавам.

— Съжалявате ли, че сте монах?

Замисли се за известно време.

— Не. Смятам, че това е по-добър живот за мен. Обичам да съм в планината и не ми харесва да се занимавам с всичките усложнения на прашния свят — той млъкна да отпие от чая и подзе: — Миналия месец моят учител ме прати в тази малка колиба да живея като отшелник и да измисля специален еликсир за дълголетие. Срокът за експериментиране е една година, така че имам още единайсет месеца тук, преди да се завърна в „Небесния облак“.

Сега проумях защо този „храм“ беше толкова малък и наоколо нямаше никакви монаси.

— Стига да нямате нищо против, можете ли да ми разкажете какво представлява отшелническият живот?

— Продължавам да съм свързан с основния храм, затова когато те организират мащабни ритуали, се връщам там да помагам.

— Не се ли чувствате самотен, като живеете тук в пълно уединение?

— Свикнал съм със самотния живот.

Въздъхнах вътрешно. Нямаше ли нужда от жена? Не изпитваше ли нищо, като е с мен? Инстинктивно ръката ми се протегна да заглади косата и дрехите ми.

Гласът на Цин Джън се извиси отново:

— Скъпоценна орхидея — той огледа лицето ми, — моля ви, разкажете ми за живота си.

Исках този мъж да ме смята за порядъчна жена от почтено, начетено семейство (това всъщност беше самата истина!), а не упадъчна дама, загубена в плаващия свят на вятъра и прахта, такава, чиито обятия са били възглавница за хиляда гости, а двата й резена тъмночервени устни са били вкусени от десет хиляди мъже.

Разказах му всичко за живота си — само дето промених доста подробности. Вместо да работя като сестра в „Прасковения цвят“, аз бях прислужница в дома на богаташ. Бях избягала по две причини: да се отърва от лошото отношение на господаря си и да намеря майка си и военачалника. Излишно е да казвам, че го излъгах и за връзката си с Тън Сюн. Сега тя се оказа друга прислужница, която е избягала с мен от имението на онзи богаташ. Когато я споменах, отново изпитах вина, защото мястото й в сърцето ми сега беше напълно заето от монаха.

Свърших и той изглеждаше потънал в мисли. Минаха секунди, преди да проговори:

— Не мога да повярвам, че майка ви просто ви е оставила и никога не ви е писала. Трябва да има някаква причина. Чувствам, че се е намесила тъмна сила — той млъкна и отпи от чая си.

— А сега, вие сте дошла тук да я търсите. Въпреки че ще е доста трудно, моля ви, не се тревожете прекалено много, ще направя всичко възможно да ви помогна. Ще направя и заклинание за намирането й. Сигурен съм, че двете скоро ще се съберете отново — пак мълчание, сетне добави: — Ще направя и друго заклинание, което ще достигне долу до ин света и ще помогне на баща ви.

Кимнах, погълната от благодарност към Цин Джън и от тъга за баба. Сетне му споделих, че твърдата ми решимост да отмъстя за баща ми ме е поддържала през целия ми живот като прислужница сред всички трагедии, включително и смъртта на Перла (друга прислужница, моя кръвна сестра).

Монахът ме изгледа изпитателно.

— Скъпоценна орхидея, разбирам желанието ви да отмъстите. Но, моля ви, не позволявайте младият ви живот да бъде потопен от цялата тази горчива ци, която ние, даоистите, смятаме за изключително вредна както за ума, така и за тялото.

— Но аз трябва да поправя злината, да въздам справедливост. Не сте ли чували поговорката:

Човек не може да живее под едно и също небе с убиеца на родителите си.

Той се замисли.

— Знам това. Но нека ви задам един въпрос. Какво ще стане, ако се окаже, че ще ви коства пет, десет, дори двайсет години да откриете този военачалник? По-лошо — ами ако никога не го намерите? Ще прекарате ли целия си живот, като вкусвате единствено горчивина? Далеч по-добре е да прекарате времето си в усъвършенстване на Пътя.

Въпросите му ме оставиха без думи. Никога не се бях замисляла, че може да ми трябват двайсет години, за да намеря, или дори да не успея да намеря, убиеца на баща ми.

Внезапно изтърсих:

— Цинът, Цин Джън, свиря на него, за да подхранвам духа си.

Сега той ме изгледа с любопитство.

— Скъпоценна орхидея, как се научихте да свирите на цин?

По дяволите. Прехапах език. Веднъж излъгал, трябва да продължиш да лъжеш, за да прикриеш предишните неистини.

— Баба ме научи, преди да бъда пратена в къщата на богаташа.

Последва мълчание, сетне той отбеляза:

— Скъпоценна орхидея, ако съзнанието ви е изпълнено с отмъстителност, докато свирите на цин, това показва, че още сте далеч от усъвършенстването на духа си. Опасявам се, че сте овладяла само умението, а не същината.

Хапливото наблюдение на този монах отшелник беше неочаквано.

— Скъпоценна орхидея, да предположим, че ви се удаде възможност да убиете военачалника?

— Тогава ще съм осъществила целта на живота си.

— Но Лаодзъ казва, че последователите на Дао не търсят осъществяване.

Отвърнах с упорство:

— Душата ми няма да бъде усмирена, докато не намеря този военачалник и не пусна куршум в главата му!

— Каквото и да планирате, можете ли да запазите спокойствие, докато дойде време да действате?

Не отговорих и той продължи:

— Ако съзнанието ви няма да получи удовлетворение, докато не отмъстите за баща си, тогава имам по-добро решение за вас.

Огледах изучаващо гладкото му лице и дебелите вежди, които приличаха на два далечни хълма.

— Какво е то?

— Мога да ви приготвя фу и вълшебна вода, с която да ужасите военачалника и да отнемете цялата му сила.

Не успях да потисна усмивката си. Отлетяха няколко минути. Изведнъж почувствах, че цялата ми енергия е изцедена. Днешните перипетии и припомнянето на предишни беди ме омаломощиха и очите ми не се задържаха отворени.

Цин Джън ме изгледа притеснено.

— Скъпоценна орхидея, разбира се, че сте изморена, затова по-добре сега си починете. А утре ще потърсим приятелката ви.

Остави ме да спя на леглото му, докато той самият отиде да спи на пода в стаята с олтара.

На следващата сутрин се събудих от нежно потупване по рамото. Високото тяло на Цин Джън се издигаше над мен като планина.

— Събудете се, Скъпоценна орхидея. Приготвил съм закуска. След като хапнем, трябва да отидем да потърсим приятелката ви. Светло е от известно време, но нямах сърце да ви събудя.

Преди да излезем от колибата, Цин Джън грабна чадър и шал от слама.

— Моля ви, сложете това. Може да завали всеки момент.

Отново се озовахме в гората. Черни облаци се струпваха злокобно в далечината. Той вдигна поглед и се намръщи.

— Идва буря. Да отидем бързо да намерим приятелката ви.

Описах, доколкото ми беше по силите, мястото, където бях намерила камбаната. След дълъг преход ние най-сетне я зърнахме в края на празно поле.

— Тън Сюн? — коленичих до камбаната и извиках името й.

Сърцето ми биеше учестено, този път не толкова от любов, колкото от страх. Но нямах време да разсъждавам. Цин Джън вече беше вдигнал камбаната и я бе прекатурил. Изпищях. Беше празна.

Избухнах в плач, но Цин Джън въздъхна с облекчение.

— Приятелката ви е избягала.

— Сигурен ли сте?

Той кимна.

— Трябва да е някъде наблизо. Убеден съм, че ще я намерим.

— Но може да са я отвлекли! — нададох пронизителен вик аз. — О, небеса, какво ще правим, ако е така?

— Просто ще продължим да търсим. Наблизо трябва да има храм. Може да е там.

Изведнъж усетих тлъсти дъждовни капки да обстрелват сламения ми шал. Цин Джън се извърна към мен.

— Бурята започва, най-добре да се върнем в колибата.

— Сигурен ли сте, че не можем да продължим да търсим?

— Скъпоценна орхидея — той ме изгледа укорително, — аз съм планински монах. Знам как да живея тук. Понякога има свличания на почвата, може някое да ни затрупа — той задържа чадъра над мен. — Освен това поне сме наясно, че приятелката ви се е спасила. Сигурно е някъде в безопасност.

Ускорихме крачка. След миг небето притъмня, вятърът ревеше като тигър, а капките се сипеха като прилепи. Калта неумолимо пръскаше панталоните и краката ни. Цин Джън ме хвана за ръка и ме задърпа след себе си.

Когато най-сетне стигнахме до колибата и влязохме в нея, монахът моментално отиде да приготви гореща супа и да кипне вода за вани. След като се нахраних и изкъпах, изтощението ми се възвърна и отидох да се строполя на леглото.

Събудих се, когато навън вече беше доста тъмно. Вятърът и дъждът продължаваха да вият, но не толкова силно. Зазяпах се в проскърцващите дървета и се почувствах неспокойна, но изпълнена с надежда.

— Скъпоценна орхидея — чух гласа на Цин Джън да ме вика нежно извън стаята ми, — будна ли сте?

— Да — отвърнах.

Известно време поседях на леглото, докато в съзнанието ми шеметно се въртеше вихрушка от образи на монаха отшелник и чудотворното ми спасение от разбойниците. Припомних си и усещането за мускулестите му обятия, които ме притискаха в топлата му гръд, докато ме носеше към колибата. Взех расото му и потърках буза в грубоватата тъкан, вдишвайки леката миризма на планина. Бързо го облякох, изправих се и отидох в стаята с олтара.

Цин Джън беше клекнал и разбъркваше някаква ароматна супа на малката си печка. Гърбът му беше масивен, а косата му беше завита около скалпа като пагода. Преборих се с импулса да го прегърна отзад и да заровя лице във врата му.

Той се извърна и ми се усмихна.

— Приготвям тази супа с различни билки и дървесни гъби, за да съживи вашата ци.

— Благодаря ви, Цин Джън — очите ми свиха гнездо в неговите. — Но не я искам сега…

Монахът се изправи и задържахме погледите си, както ми се стори, за няколко прераждания. Накрая се приближи до мен и сякаш бях неговият безценен цин от династията Сун, ме вдигна и ме отнесе в леглото, което току-що бях напуснала.

Със сърце, биещо като загубена сърна, която се блъска в горските дървета, наблюдавах искреното лице на Цин Джън, докато той започна да съблича расото ми нежно, сякаш имаше пред себе си новородено бебе. Сега лежах гола пред погледа на мъж, този път не чоу нанжън, а някой, който действително бе накарал сърцето ми да бие ускорено и тялото ми да се разтапя.

Изгаси фенера. На лунната светлина, нахлуваща през прозореца, започна да се съблича, разкривайки гладко, мускулесто тяло. С енергично завъртане на ръката развърза панделката на кока си и пусна косата си да потече на свобода.

Беше странно трогателна гледка — мъж с дълга, плътна, катраненочерна разпусната коса. Изглежда, за разлика от конфуцианските учени не се страхуваше да покаже мъжествеността си. За разлика от будистките монаси и монахини, които бръснат главите си да превъзмогнат привързването, даоистите не режат косата си, за да покажат, че ги е грижа за телата им.

Когато Цин Джън пропълзя в леглото до мен, престанах да мисля за привързаности или непривързаности, а само за неговата ласка към тялото ми. Съсредоточеното му лице беше наполовина скрито от неговите три хиляди нишки проблеми, а нефритеният му стълб се издигаше към Млечния път.

— Скъпоценна орхидея… — надигна се гласът му до ухото ми. Ръцете и устните му се заеха да изследват скритите кътчета и процепи на тялото ми. Как беше възможно монах да е толкова изкусен в еротичното изкуство за доставяне на наслада?

Той ме притегли към себе си и зарови лице в гърдите ми. Сетне ги обгърна с длани и започна да ги гали, като от време на време нежно докосваше зърната с устни. Очите му бяха затворени и дългите му мигли хвърляха потрепващи сенки върху лицето му. Когато заговори, гласът му трепереше:

— Скъпоценна орхидея, гърдите ти имат собствен сърдечен ритъм.

Аз си играех с дългата му коса и стенех от дълбоко удоволствие.

Езикът му облиза вътрешността на ушната ми мида, а зъбите му нежно гризнаха външната й страна. След това допря лицето си във врата ми и прошепна:

— Долавям в теб мириса на свежи цветя и мед.

Плъзна ръката си под дупето ми и го вдигна леко. Другата му ръка препускаше като водопад по цялото ми тяло.

— Цин Джън… — промълвих аз, като се гърчех и започвах да губя душата си…

Движех се към него, докато накрая неговият ян стълб влезе в моята ин порта. Трескавите напъни изпразниха съзнанието ми и превърнаха болките ми в радост. Бяхме като две животни, внезапно освободени след дълъг затвор. Сега бяхме отвъд всички привързаности, освен взаимната.

След пътуването ни до планината У Цин Джън ме прегърна нежно в обятията си. И двамата мълчахме, погълнати от собствените си мисли и чувства. Наслаждавах се на остатъчния вкус на уравновесяването на ин и ян. Колкото и да е странно, макар да бях веща в изкуството на спалнята, първият път, когато изпитах удоволствие от мъжки дъжд, изсипан върху облаците ми, беше с монах в храмово помещение.

Осъзнах защо Перла беше толкова обсебена от художника Дзян Моу — сигурно е бил много умел в правенето на любов.

Протегнах се да докосна Цин Джън, той улови ръката ми и я поднесе към устните си. В този момент вятърът навън сякаш се провикна нежно „Сян Сян, Сян Сян“.

— Скъпоценна орхидея — той се наведе да ме целуне, — обичам те.

Огледах лицето му.

— Цин Джън, и аз те обичам.

Безмълвно ме притисна по-силно в обятията си, сякаш мълчанието беше по-добър отговор и най-ценната утеха. Аз се сгуших в топлината на гръдта му.

— Сега, когато си тук, при мен, вече няма да се чувствам самотен — призна той.

След секунди се измъкна от леглото и запали фенера.

— Къде отиваш? — попитах.

— Ще видиш.

Приближи се до масата. Наблюдавах голото му тяло, очертано от лунната светлина, и сърцето ми бе завладяно от приятна болка. Скоро той се върна с четка и мастилница.

— Какво ще правиш?

Този път не ми отговори. Беше зает да стрива мастило. Когато свърши, дръпна завивката и за моя изненада гальовно извади крака ми и започна да пише върху бедрото ми. Мастилото разхлаждаше с допира си кожата ми, а уханието му успокояваше нервите ми.

Най-накрая приключи и лицето му сияеше, а очите му искряха, сякаш току-що е излязъл от горещ извор. Погледнах надолу и видях, че бедрото ми е украсено със стихотворение с дръзки и енергични щрихи — като старо дърво, извиващо корена си.

Десет пръста танцуват по седем копринени струни;

сладостни шепоти се разливат в червената прах.

Душата ми бе загубена в мига, в който твоите

сърцевидни устни се разтвориха и нефритено

гладките ти ръце заподскачаха немирно.

— О, Цин Джън — докоснах лицето му трогната, — стихотворението е толкова красиво. Но как ще имам сърце да се изкъпя?

— Не можеш да го задържиш върху тялото си, затова нека се запечата в съзнанието ти — посъветва ме той и пое ръката ми. Сетне погледна през прозореца. — Тази нощ юелау — сватовникът под луната — завърза червения конец между нас. Любовта ни ще трае колкото луната.

Известно време лежахме неподвижни, унесени в дрямка. Когато се събудих, през прозореца ме огряваше пълната луна. Сдържаният й сребрист блясък постепенно предизвика промяна в настроението ми. Думите на Цин Джън бяха плод на нашето добро намерение, но луната, подобно на ярко огледало, е просто ням свидетел на безкрайните желания на смъртните и ги отразява обратно в света. Под нейния взор нещата възникват и изчезват, идват и си отиват, разцъфват и повяхват. След десет години или дори само след една къде щеше да е нашата любов? Дали щях да виждам красивото лице на Цин Джън? Щях ли да съм все така красива в неговите очи? Дали не бяхме само плъзгащи се отражения в огледалото на другия, кратки мигновения от паметта или просто потрепващи сенки в червената прах?

Потисната от тези неканени размисли, аз се опитах да не разсъждавам за любовта, а за удоволствията на мига. Разтръсках косата си, прокарах език по устните и хвърлих на Цин Джън дълъг, пронизващ поглед. Когато гладкото му тяло се притисна в моето, забравих безкрайността на желанията, цъфтежа и вехненето. Промяната сякаш спря, когато почувствах нефритеният му стълб да се втвърдява, да нахлува в мен и да изтласква всичките ми нещастия…