Минмей Ип
Павилионът „Прасковен цвят“ (38)

Епилог

— Значи така, бабо! Просто изостави майка си и се омъжи за онзи старец? — пита ме Нефритено съкровище с широко отворени очи.

— Нефрит, онзи „старец“ е прадядо ти.

Тя прави физиономия.

— Съжалявам, бабо. Тогава какво се случи с прапрабаба?

Усмихвам се.

— След като се установих в Сан Франциско, майка ми писа и този път получих писмата й. За разлика от онези, писани преди повече от десетилетие, тези бяха кратки — един-два реда, в които споделяше за работата си в храма или ме питаше за новия ми живот. Тя оцеля по време на японската окупация, но умря няколко години по-късно, през 1948, точно преди победата на Мао Дзедун и затварянето на всички манастири от комунистите — млъкнах за малко, сетне добавих: — Надявам се, че най-после е получила просветлението, към което толкова усилено се домогваше.

Нефрит пита:

— Ами ти и прадядо — заживяхте ли щастливо?

Замислих се.

— Заживяхме скучно, ако искаш да съм откровена за мемоарите.

— Зажи-вях-ме скуч-но — изрича Нефрит, докато записва тази ценна информация в тефтера си.

Поглеждам крадешком към Лио. Сигурна съм, че сега изгаря от желание да дръпне годеницата си в обятията си и да целуне тези розови, чувствено издадени устни.

Нефрит ме поглежда с нейните — или моите — големи тъмни очи.

— Бабо, защо избра да се омъжиш за стар варварин?

Този път я порицавам, че не проявява нужното уважение към покойния ми съпруг, нейния прадядо.

— Бабо, ама ти така наричаш американците!

Взимам чая си и отпивам, докато се наслаждавам на прекрасните извивки на устните на правнучката си, които приличат на тъмночервените извити корнизи на храм.

— Добре — заявявам накрая, като оставям чашата си, — причината да се омъжа за варварин е, че прадядо ти беше извънредно благороден човек. Винаги се е държал с мен като с равна. През годините на брака ни ме почиташе като кралица, затова аз му се кланях като на крал.

— Но… обичаше ли го?

— В началото не, но по-късно — да. Започнахме да се разбираме много добре.

Отпивам продължително от отварата за дълголетие.

— Прадядо ти доживя до деветдесет и девет — имахме четирийсет и няколко години брак. Тъй като имаше много пари, той ми помогна да открия художествената галерия „Елегантна орхидея“, където преподавах изкуства — рисуване, калиграфия, цин.

Лио се навежда напред и пита:

— Що за хора идваха?

— Предимно богати тай тай. Също и няколко, които подозирам, че бяха чули за загадъчното ми престижно минало.

Химикалките на Нефрит и Лио се притискат и дращят в тефтерите, сякаш изпитват непоносим сърбеж и умират да се облекчат. Когато свършват, очите ми са се спрели върху масления портрет — нарисуван преди седемдесет и пет години в последните дни от кариерата ми като последната изтъкната поетеса-музикантка-куртизанка в Шанхай, Китай.

Нефрит посочва обезсмъртеното ми аз.

— Бабо, харесваш ли тази картина?

— Харесва ми какво представлява и за какво ми напомня.

Сега очите на Лио погалват двайсет и три годишната мен.

Сетне той се обръща към деветдесет и осем годишната мен и се усмихва слънчево.

— Попо, била си страхотна красавица.

Винаги е приятно да се заяждаш с това наивно американско момче, затова го подкачам:

— Била? Искаш да кажеш, че сега съм чисто и просто една грозна стара вещица?

Изглежда толкова зашеметен, че избухвам в смях.

Нефрит го шляпва силно по рамото.

— Лио, внимавай какви ги дрънкаш на баба!

Махвам му великодушно.

— Стига, стига, мой големи принце, не изпадай в паника. Разбира се, че сега Нефрит е най-красивата жена — намигам му. — И как иначе? Та нали е наследила моята красота.

Младите лица се разтварят в два разцъфнали лотоса.

Сетне Нефрит пита:

— Бабо, как се чувстваш за това, че си била…

Моята разглезена американска принцеса действително изглежда притеснена. Вече съм отгатнала въпроса й.

— Скъпа моя, искаш да знаеш дали се срамувам, или се гордея, че съм била мин дзи, нали?

Двете глави кимват нетърпеливо като две малки топки, които се носят като шамандури върху море от щастие — наслаждават се на историите за моето страдание.

Надавам продължителна въздишка.

— Хай, ето това е въпросът! Добре. Извадих късмет. Въпреки че бях дадена в публичен дом, той беше от най-висока класа. И там се запознах с Перла, без която никога нямаше да усвоя пипата, нито цина. Що се отнася до смърдящите мъже, понякога наистина беше доста тежко с тях. Но сега това няма никакво значение, защото всички те за отишли при Жълтите извори. Но моят четиристотингодишен, сега вече петстотингодишен цин с неговите мелодии на три хиляди години още е с мен.

Млъквам. Очите ми кацват върху крехкия инструмент, който виси на стената. Моята чиста земя. Винаги. Оглеждам двете младежки лица.

— Знаете ли с какво най-много се гордея в живота си?

Нефрит се накланя и издава гърдите си напред.

— Талантът ти за изкуства?

Поклащам глава отрицателно.

— Свиренето на цин?

Отново поклащам глава и оглеждам очите им, като продължавам да мълча.

— Какво тогава? Бабо, моля те, не ни дразни непрекъснато!

— Ха — изкикотвам се аз, — но за нещастие „дразненето“ е основната част от обучението ми като мин дзи. Макар навярно да е поръждясало след седемдесет и няколко години, не мисля, че мога да се отърва от него напълно.

— Бабо! — недоволства Нефрит отново.

Лио обвива любеща ръка около бедрото й и се обръща към мен:

— Моля те, кажи ни, попо.

— Добре, добре — правя поредна кратка пауза, преди да продължа, като внимателно подбирам думите си. — Единственото нещо, с което най-много се гордея, е не какво съм направила, а какво не съм…

Нефрит заобля очи.

— Бабо, какво не си направила?

— Не… — този път паузата е да си поема дъх. — Не прострелях големия господар Фун в сърцето.

Тя прави физиономия и се зачита в бележките си.

— О, да, разбира се, заради приказките на майка ти за будисткото съчувствие си насочила куршума в ухото на Фун вместо в сърцето му.

Продължавам:

— Както и да е, Фун умря от удар скоро след инцидента. И вярвам, че стана така, защото го прострелях.

— Но ти не си улучила!

— Беше убит от собствената си лоша карма.

— Леле! — възкликва Нефрит. — Идеално!

Лио пита:

— Беше ли доволна, когато узна за смъртта му?

Замислям се за известно време, преди да отговоря:

— Не доволна, а тъжна.

И двамата нравят физиономии.

— Тъжна?

— Не се натъжих заради него, а заради човешкия живот. Странните криволици на съдбата.

Следва поредно дълго мълчание, през което моите ин-ян хлапета са заети да улавят чувствата и възпоминанията ми в думи. Когато свършват, Нефрит ми подхвърля неочакван въпрос:

— Бабо, как, след като си изпила всичкия този бульон за безплодие в „Прасковения цвят“, все пак си успяла да станеш моя прабаба?

— Защото освен това пих и бульона на дълголетието на Цин Джън в планината! — шегувам се аз. — Истинската причина е, че с огромното си богатство дядо ви имаше възможност да ме прати на лечение в най-скъпите болници и при най-добрите лекари. Или защото посетих най-известния билкар в Китайския квартал, който ме лекува със скъпи билки като хун хуа за стопляне на кръвта, дун гуй, птичи гнезда и специален женшен от Тиеншан.

— Дун гуй и птиче гнездо, пфу! — възкликва Нефрит, докато ревностно записва тези скъпи билки на евтината си хартия.

Когато приключва, тя вдига поглед да прецени изражението ми.

— Бабо, след като прадядо е умрял, сигурно още си била много привлекателна. Защо не се омъжи повторно?

— Нефрит, шегуваш ли се? След всички тези мъже в живота ми, не са ли ми достатъчно? Освен това — млъквам, а мислите ми политат към чистата ми любов — младия, красив даоистки монах, който обитава планината, забърква отвари, получава милостиня (или проси на улицата), свири на цин. — Имах, макар и за кратко, истинската си любов в живота — Цин Джън.

Невъобразимо младата и красива двойка си разменя усмивки. Тяхната младежка страст сладостно ме натъжава. Сега сцени с мен и Цин Джън проблясват в съзнанието ми като откъси от ням филм. Все още си спомням ясно как дългата му лъскава коса се спусна над лицето ми под лунната светлина; как ме докосна с мистичните си ръце и ме преобрази от безчувствена проститутка в пламенна любовница; как стенеше, крещеше и се гърчеше, когато достигаше сексуалната нирвана… Всички те изглеждат толкова скорошни в главата ми, въпреки че са минали седемдесет и шест години!

Древният мъдрец е бил прав — един ден, прекаран в планината, е равен на хиляда години, преживени в света.

Чудя се, както съм правила толкова много години, дали Цин Джън още е жив. Ако е, трябва да е на сто и шест! Тогава наистина е успял да стане безсмъртен. Ако не си е загубил ума от буламача с мъртвата птица, дали още мисли за мен от време на време?

— Бабо, добре ли си?

— Да, всичко е наред, защо?

— Защото плачеш! — отвръща Нефрит.

Тя изважда няколко хартиени кърпички да избърше лицето ми. Представям си, че нейната нежна ръка е тази на сто и шест годишния ми любовник.

Когато сълзите ми са пресушени, тримата продължаваме да седим в мълчание, погълнати от чая и дим сума, който Нефрит и Лио донесоха от любимия ми ресторант „Императорският уок“. Като императрица аз изпитвам огромно задоволство, че съм заобиколена от познатите звуци на смях, препирни, тракащи чинии, прещракващи пръчици за храна, мляскащи уста и шумно отливане от отварата на дълголетието.

Моето семейно обединение. Най-сетне.

Само Перла да беше тук.

— Нефрит — посочвам шкафа до телевизора, — в долното чекмедже има един кафяв пощенски плик, би ли ми го подала?

Тя се втурва, връща се и докарала маниера на предана и покорна китайска дъщеря, ми подава плика с две ръце.

— Благодаря ти, Нефрит — казвам й и изваждам от плика снимка.

На нея се вижда юноша, застанал в дръзка поза, облечен в бял западен костюм, с шапка, очила със златни рамки (въпреки че златото не личи на черно-бялата снимка) и черно-бели кожени обувки. Краката са разтворени, единият е пред другия; едната ръка е на хълбока, а другата докосва периферията на шапката. Пура и палава усмивка висят от чувствените устни и завършват упадъчния контешки вид.

Нефрит изчуруликва с развълнуван глас:

— Леле, жестоко! Кой е той? Това ли е… Цин Джън?

— Не, Цин Джън е монах и не го е грижа за снимки. Всички любовни спомени за него са в главата ми — отвръщам аз и погалвам младежа на снимката. — Това е Тън Сюн.

Нефрит възкликва:

— Да му се не види, трябваше да се досетя!

Лио се намесва:

— Тя наистина прилича на мъж!

Мисля си за жената, която ме обичаше толкова много, но на свой ред никога не успях да обикна напълно. Бе избягала да живее по своя ексцентричен начин само за да бъде заловена от безжалостния си съпруг, убиеца на баща ми Фун. Щеше й се да бе умряла сгушена до мен в камбаната под лунната светлина, но в крайна сметка бе застреляна от съпруга, когото ненавиждаше. Спомням си как, когато се разделихме, ми каза, че се надява да се срещнем отново в следващ живот. Може би така и ще стане, когато накрая поема на пътешествието на безсмъртните, което не е далеч, и тогава ще пожелая нейния вид любов.

Въздъхвам вътрешно и изваждам още една снимка. Двете ин-ян глави се навеждат да погледнат.

— Велико! — възкликва Нефрит. — Коя е тя? Толкова е красива, като филмова звезда!

— Перла, моята кръвна сестра — казвам гордо аз, а очите ми се изпълват със сълзи.

Перла ме гледа с устните си в съвършената форма на полумесец и с усмихнати очи — сякаш ми завижда за дълголетието и за красивата ми Нефритено съкровище и бъдещия ми зет Лио Станли. Да, може би имам късмет да продължавам да се храня, да спя, да се смея, да плача — и за щастие или за нещастие да не се съвкупявам в ян света. Но няма да изтече много време до мига, в който ще се присъединя към нея в ин селенията. Колкото и да е странно, тази мисъл не ме натъжава.

Най-после, след като чаках почти цял век, ще се съединя с моята красива, талантлива, мин дзи кръвна сестра.