Минмей Ип
Павилионът „Прасковен цвят“ (22)

Американски красавец

Макар да приключих с преднина в авантюрата с Джан Джун, усещах, че затъвам в депресия. След няколко месеца щях да навърша двайсет и една и щяха да станат осем години, откакто живеех в този ароматизиран рай. Бях обслужвала клиенти от всякакъв вид млади и стари, богати и бедни, влиятелни и безпомощни. Но нито един не бе накарал сърцето ми да бие бясно, лицето ми да поруменява, а дланите ми — да се потят. Дали на този свят имаше някой за мен? Ако да, то къде се криеше? В седмата вечер на седмия месец преди хиляда години или след хиляда години?

Нощем, след като обслужех последния си клиент, аз се молех: Гуан Ин, милостива слушателка на викове, ако ме чуваш, моля те, поведи го от края на света да се простре пред роклята ми в цвят на нар!

Една вечер, след като потискаща лятна жега бе отстъпила пред прохладата на есента, Фан Жун се втурна в стаята ми с блеснало лице като ято светулки.

— Ах, Сян Сян, тази вечер късметът ти е голям!

— Защо?

— Защо? Не ми се прави на невинна. Разбира се, защото някой те е поръчал!

— Много хора ме поръчват всяка вечер, така че какво толкова му е чудното?

Мама ми хвърли поглед, който беше едновременно любещ и укорителен.

— Ах, наистина ли смяташ, че вече съм толкова стара, че страдам от загуба на паметта и съм забравила, че си най-желаната мин дзи! Но какви големи думи, Сян Сян!

Тя отново заговори, цялото й лице беше завладяно от усмивка.

— Сега долу чака много висок и красив млад мъж…

— Мамо, ти ми каза, че и Джан Джун „изглежда добре“, така че…

— Ай-я, Сян Сян, тогава просто се опитвах да бъда любезна.

— Откъде да знам, че не се опитваш отново да си любезна?

Чертите на мама се изпънаха.

— Сян Сян, довери ми се. Дори, при все че старите ми очи са замъглени, мога да преценя по западния костюм на този мъж, по копринената му вратовръзка и риза, както и по големия му златен часовник, че той е много богат и има изискан вкус. Обзалагам се, че е конте, което е било изпратено от богатия си баща да учи в чужбина, вероятно в Америка. Затова се надявам, че дебелият му портфейл е добре натъпкан с американски долари!

Тя крадешком погледна развратно собственото си отражение в огледалото и заговори отново с глас, писклив като този на Сливов цвят:

— Аз също бих искала да отида до планината У с този американски красавец, ако той няма против аз да му платя, ха! ха! ха! — тя се пресегна да ме ощипе по бузата. — Ти си малка вещица с късмет — сега дори третото око между веждите й изглеждаше завистливо. — Обслужи го добре и после ми кажи как ти се е сторило, става ли? Сега облечи най-хубавата си рокля и се гримирай добре, бързо!

— Но аз вече съм облечена и гримирана.

— Тогава съветът ми е да сложиш повече грим и по-малко дрехи.

 

 

Мъжът чакаше в стаята за посрещане на гости с гръб към мен и се наслаждаваше на портрет на красавица. Когато чу стъпките ми, той се обърна, улови погледа ми и се усмихна. Сърцето ми запърха като птица, хваната здраво в ръце. Той действително беше млад, красив и богат! Мама беше казала истината — за моя изненада.

Косата му, мастиленочерна, беше загладена назад с помада и така се разкриваше слабо, бледо лице с голям нос и огромни изразителни очи. На устните му чувствено се крепеше цигаре от слонова кост с цигара. Червената искрица на върха й потрепваше игриво — като венчелистче, танцуващо в есенния въздух. Бял костюм, допълнен с контрастираща червена вратовръзка и кърпичка в същия цвят, покриваше почти деликатното му тяло.

Младият мъж изгаси цигарата си и след като пъхна цигарето в джоба си, се приближи бавно към мен. С нежен глас той ме покани да седна до него на дивана.

Вдигнах поглед към него и попитах:

— Господине, ще желаете ли чай или вино?

Той задържа погледа ми за няколко секунди.

— Чай, ако обичате, госпожице Скъпоценна орхидея.

Вдигнах чайника, събрах пръстите си така, че да наподобят разцъфнала орхидея, и сипах за него пълна чаша, след това и за мен самата. С усмивка вдигнах чашата си в наздравица.

— За ваше здраве, господине.

Тъй като прецених, че този мъж сигурно има всичко, което иска от живота, какво друго би могъл да желае, освен непрекъснато здраве?

Той ми отвърна с усмивка и пронизващ поглед.

— За вашата красота, госпожице Скъпоценна орхидея.

Не можех да повярвам, че се изчервявам.

Последва продължително мълчание, през което отпивахме от чая си, сякаш бяхме погълнати от медитация със сърбане.

— Госпожице Скъпоценна орхидея — подзе той, като безшумно остави чашата си, — моля ви, престанете да се обръщате към мен с господин. Казвам се Тън Сюн.

— Да, господин Сюн — изчервих се още повече аз.

Отново мълчание. Сетне той заговори пак. За мое удоволствие, вместо да обсъжда вулгарно бизнеса си или да се хвали с паричните си печалби, той ме въвлече в разговор за любими опери и оперни изпълнители — техните гласове, изражения на лицето, движения на тялото. После продължихме беседата, като се прехвърлихме върху рисуването и калиграфията: взаимодействието между празно и пълно, силата на линията, качествата на криволичещия стил. Очевидно изпитваше дълбоко уважение към познанията ми за изкуствата. Когато говорех, той ме слушаше напрегнато, като от време на време кимваше или отронваше „да“.

Бях моментално привлечена от този мъж, той беше първият ми клиент, който не просто се преструваше на заинтригуван от идеите ми. Докато говорех, погледът ми обхождаше тялото на Тън Сюн. Ръцете му бяха с изящни кости, пръстите му — дълги, изящни и толкова чувствителни, че почти приличаха на женски. Подобно на оперен изпълнител, той жестикулираше много, сякаш само речта му не беше достатъчно убедителна. Установих, че се чудя: как тези ръце щяха да се изразят в изследването на върховете, долините и процепите на тялото ми? Сърцето ми заби като боен барабан, а лицето ми пламна като гореща тенджера.

Но дори когато вече беше минал час, откакто разговаряхме, аз все още не съзирах у него никакво намерение да уравновеси своя ян с моя ин. За останалите ми клиенти, дори учените, разговорът, предшестващ планината У, беше чисто и просто „цивилизовано“ действие, водещо до раздвижването на животинската ци. Но, изглежда, този млад и красив господин Тън се интересуваше само от говорене. Разбира се, бях поласкана, че ме уважава като артист, но нима лицето ми, тялото ми и изкуството да доставям наслада не подпалваха никакъв огън в него? Твърдо решена да го изкуша, аз го поканих в собствената си стая — може би щеше да се почувства по-удобно в уединение.

След като оцени украсите на помещението, той посочи пипата ми, провесена на стената.

— Госпожице Скъпоценна орхидея, до мен достигна славата на изпълненията ви на пипа. Ще имам ли удоволствието да ви чуя тази вечер?

Свалих инструмента и започнах да го настройвам. Когато свърших, вдигнах поглед и прицелих в него съблазнителна усмивка.

— Господин Тън, коя пиеса бихте желали да чуете?

— Какво ще кажете за „Избуяваща пролет и бял сняг“?

Настроена да очаровам и завладявам, аз напрегнах всички музикални клетки в тялото си и ги излях в изпълнението си. Когато интерпретирах лиричните пасажи, очите ми се съсредоточаваха замечтано върху ръцете му, докато съзнанието ми предчувстваше как те ще разбудят и задоволят копнежите на тялото ми. Когато достигах по-оживен откъс, погледите ми подрипваха като светулки, а косата ми потрепваше като тъмните вълни, притеглени от пълната луна.

След като свърших, той се усмихна одобрително, но ме накара само да продължа да свиря.

С приключването на третата пиеса Тън Сюн ме покани да седна на леглото. Най-сетне, въздъхнах аз вътрешно. След цялата предигра с пипата беше ли вече готов да забие нефритения си стълб в скъпоценната ми порта? Но за мой ужас той отново заговори за изкуства. Този път аз бях неспокойната, изгаряща от нетърпение да загубя душата си. Няколко пъти загатнах, че трябва да плати на час, но очевидно не го беше грижа.

Три часа по-късно, когато най-накрая си тръгна, нищо не се бе случило, освен че разговаряхме и свирих на пипа.

— Госпожице Скъпоценна орхидея — той вече стоеше на вратата, чертите на лицето му изглеждаха болезнено привлекателни под топлата жълтеникава светлина, — отдавна имах желание да ви срещна. Толкова съм щастлив, че днес най-после получих тази възможност. За мен е огромно удоволствие и чест. Ще дойда отново. Сега лека нощ.

След тези думи той си тръгна, като остави празнота да се удря в гърдите ми като изоставена камбана.

 

 

Рано на следващата сутрин Фан Жун връхлетя в стаята ми. Тя се настани срещу мен и огледа изпитателно лицето ми, сякаш внезапно се бях превърнала в принцеса.

— Хей, малка красавице, разкажи ми всичко за миналата нощ.

Аз отпих глътка от горчивия си чай.

— Мама, неописуемо е.

Тя навлажни устни, хвърли ми мръснишки поглед и изстреля:

— Йор!

Запазих мълчание и замислено отпих отново.

Тя ме попита пак, този път нежно:

— Наистина ли, кажи ми как беше той? Какво ти направи?

— Казах ти, че е неописуемо.

— Опитай де, просто опитай — последва дълга пауза, накрая мама загуби търпение. — Сян Сян, престани да ме измъчваш така. Питам те — какво ти направи той?

— Нищо.

— Какво искаш да кажеш с това?

Оставих чашата си.

— Това, което казвам — нищо.

— Искаш да кажеш, че не е сложил нефритения си стълб в златната ти порта?

— Разбира се, че не. Не целуна устните ми, нито дори докосна ръцете ми.

Очите на мама се разшириха.

— Но той плати почти трийсет сребърни монети за теб! — тя килна дебелата си глава, очевидно потънала в мисли, накрая внезапно изтърси: — О, значи златното му оръжие се е отпуснало! Но това само означава, че нефритеният му стълб не може да се вирне към небето, а не че не трябва да използва другия си стълб или да пожелае от теб други неща, за да усмириш похотливия му огън — тя замълча, явно потънала в още по-дълбоки мисли.

Сетне изведнъж изджавка и ме стресна.

— О, небеса, сигурно е шпионин!

— Мамо, за какво говориш? Какво ще прави шпионин в тюркоазен павилион?

— Не знам, може би са го пратили при нас от „Храма на върховното щастие“ или павилиона „Спящо цвете“ да проучи бизнеса ни.

Тъй като догадката на мама ми се стори нелепа, аз си задържах езика зад зъбите и я оставих на собствените й глупости. Накрая тя заяви:

— Както и да е, той ми каза, че определено ще се върне. Аз нямам нищо против, ако не раздвижва облаците ти — стига да плати още трийсет сребърни монети. Ха! Ха! Ха! Така дори е по-добре, ще спестиш енергията си да обслужваш повече клиенти.

 

 

Седмица по-късно, както беше обещал, господин Тън дойде отново. Този път беше облечен в черен костюм, черна риза и розова вратовръзка, която извика в съзнанието ми образа на лотос. Веднъж, когато учителят ми по рисуване господин У ми показваше как да рисуваме лотоси, той сподели: „Това красиво цвете израства от мръсотията. Ние казваме: «Расте от калта, но не е опетнено.» Като хората, които живеят сред злини, но запазват чистотата си.“

Естествено, знаех, че с тези думи господин У искаше да ми припомни, че макар да живеех в публичен дом, можех да се запазя непокътната като достойно човешко същество.

Дали тоалетът на господин Тън целеше да ме подсети за същото послание?

Този път го отведох право в стаята си. Пихме чай със закуски и си бъбрихме. Както и миналия път, разговорът ни се въртеше основно около изкуствата. Той изглеждаше безкрайно любопитен за такива подробности като например колко време ми отнема да нарисувам пейзаж, картина на птица и цвете, портрет на красавица. Какъв вид калиграфия харесвам: печатно писмо, бързописна или пияния тревен стил?

След това ме помоли да изпея ария от пекинската опера.

— Господин Тън, коя бихте желали да чуете?

— Госпожице Скъпоценна орхидея, каквото и да излезе от устните ви, ще ми хареса, така че, моля ви, изберете по ваше предпочитание.

— Добре — съгласих се аз, като не пропуснах да му хвърля кокетен поглед, — тогава ще изпея откъс от „Дзита“.

„Дзита“ — „Принасяне на жертвоприношение на кулата“, беше една от най-предизвикателните арии. Първо медитирах, после оставих очите си да се реят към Гуан Ин на олтарната маса, към Сливов цвят, която нервно пристъпваше от крак на крак във въздуха, към далечните възвишения през прозореца, докато най-сетне кацнаха върху прозорците на душата на господин Тън.

На устните му изби усмивка.

Опитах се да постигна най-добрия начин на изпълнение на тази пиеса, някога описана като „викове, пронизителни като гъска, извисяваща се в небето, отеквания, приглушени като зимна цикада, притискаща се в борове“.

Но, уви, докато пеех думите „Нашата повторна среща може да се случи само насън…“, ненадейно образът на Перла проблесна в мислите ми. Макар да направих всичко възможно да се сдържа, сълзите ми плиснаха по страните ми като бликащи извори.

Бях покрусена. Една куртизанка никога не бива да разкрива истинските си емоции пред кой да е клиент! За миг толкова се изплаших и изпитах такова унижение, че нямах никаква представа какво да сторя. Но не и господин Тън. Той се изправи от дивана и извади розовата си кърпичка да подсуши очите ми. След това ме притегли в обятията си много нежно, сякаш бях скъп порцеланов предмет.

Почувствах се толкова добре. И си помислих: влюбих се.

Сега, когато се чувствах уютно и на топло, сълзите ми рукнаха като вода от разрушен водоем. Гледахме се в очите цяла вечност, докато сълзите ми засъхнаха. Тогава казах меко, усещайки как цветът се надига в страните ми:

— Господин Тън, вие… искате ли да ви обслужа сега?

За мое пълно изумление веждите му се свиха. В следващия момент те бързо се загладиха и той вече се усмихваше красиво.

— Госпожице Скъпоценна орхидея, защо не хапнем нещо първо? Умирам от глад.

Въпреки че колебанието му продължи само за части от секундата, беше достатъчно дълго да разбие сърцето ми.

Предпочиташе да вкуси храна на чиния, отколкото да опита златната ми порта? Не можех да повярвам! Бях изчукана, без да съм чукана! Но после си помислих, че може би иска да натрупа ци, за да свърши по-добра работа. Ободрена, аз наредих блюдата, приготвени от леля А Пин, на масата на осемте безсмъртни, сетне налях две чаши вино. В приветливата атмосфера на стаята ми ние ядохме, пихме и си говорихме.

Умирах от любопитство да разбера кой е — учен, държавен служител, бизнесмен или конте. Но когато се опитвах да го проуча, той ловко избягваше въпросите ми, като насочваше разговора отново към изкуство и литература.

— Госпожице Скъпоценна орхидея — погледна ме той дълбоко в очите, — вие имате голям късмет да се родите с такъв хубав глас. И знам, че се упражнявате усилено, за да постигнете умението си. Но имате ли нещо против да направя някои коментари, за да се усъвършенствате още повече?

— Разбира се, че нямам, господин Тън — макар да не възразявах да получа критики от него, аз същевременно се изненадах, че той беше първият клиент, който се осмеляваше да го направи.

Той продължи:

— Когато променяте дишането си, докарайте дъха си чак долу до вашия дантиен. После започнете бавно и постепенно набирайте сила. Спомнете си итуй уейдзин — оттегляй се, за да напреднеш — той ме погледна напрегнато, лицето му беше облято в привлекателно розово. — Съгласна ли сте с мен, госпожице Скъпоценна орхидея?

Бях толкова впечатлена, че отворих уста, но не успях да отроня нито дума. Последва продължителна пауза, след която най-накрая казах:

— О, господин Тън, можете да сте ми учител. Откъде знаете толкова много за пекинската опера?

— Прехвалвате ме, госпожице Скъпоценна орхидея — той отпи от виното си и беззвучно остави чашата си. — Аз съм просто запален почитател.

По дяволите! Устните му бяха здраво запечатани като сейфа на мама.

Въпреки че бях разочарована от неговата резервираност, фините му изплъзвания го правеха дори още по-примамлив.

Продължихме да си бъбрим. А аз продължих да му наливам вино, да му поднасям храна и да му хвърлям засмукващи душата погледи. Докато в крайна сметка се изтощих от всички тези интелектуални обсъждания.

Когато той най-сетне ми се стори пиян и изморен, аз се възползвах от възможността и попитах:

— Господин Тън, бихте ли искали вече да се оттеглим в леглото?

— Госпожице Скъпоценна орхидея — отвърна той с очи, замъглени от алкохола. — Опасявам се, че искам да се прибирам. Не се чувствам достатъчно добре.

Бях изумена, че предложението ми се отхвърля за втори път! Какво му имаше на този мъж? Перла някога ми беше казала, че очите на всеки мъж ще кървясат, когато помирише безплатен секс, дори ако жената е стара вещица с магарешки зъби и сипаничаво лице. Сега този мъж беше платил много за мен, а аз бях смятана ако не за най-, то поне за една от най-красивите куртизанки в Шанхай. Но той не проявяваше никакъв интерес да изследва кинобарната ми цепнатина с нефритения си стълб. Дали нещо не беше наред с него… или с мен?

Прикривайки объркването си, аз нацупих устни така, че да заприличат на полумесец.

— Тогава, господин Тен, значи е по-добре да останете.

— Ще се оправя, само ми повикайте рикша.

— Ако това е желанието ви.

Той просто кимна, докато ми хвърляше страстен поглед. Когато го изпратих до вратата, Сливов цвят внезапно изчурулика:

— Добре ли ти е, а? Искаш ли още?

Не знаех дали да се смея, или да плача, затова просто сведох поглед и се втренчих в краката си. Някога Перла беше отбелязала, че са големи. Дали това беше причината господин Тън да загуби влечението си към мен?

След като той си тръгна, аз се строполих на стол и въздъхнах. Ако му се струвах отблъскваща, защо се върна? Може би беше срамежлив или вероятно, както мама бе предположила, оръжието му не беше заредено. Надявах се, че това не е вярно, беше толкова привлекателен мъж! Навярно трябваше да приготвя рецептата, на която ме бе научила Перла, така че следващия път, когато дойде, не само да успея да уголемя нефритения му стълб, но и да го накарам да се вирне високо чак до Небесната планина!

Макар нищо да не се бе случило, не можех да прогоня господин Тън от мислите си. За едно момиче на цветята най-лошото нещо е клиент да помисли, че съм влюбена в някой друг. Затова се стреснах, когато предпочитаният ми гост големият господар Фун забеляза, че нещо липсва.

Веднъж, когато бяхме свършили с раздвижването на облаците и дъжда, той попита:

— Сян Сян, какво ти става? Сякаш умът ти е някъде другаде.

Тъй като не можех да си позволя да го засегна, аз се извиних и вдигнах ъгълчетата на устните си чак до ушите.

— О, не, големи господарю Фун! Как може умът ми да е другаде, след като вие сте точно пред мен?

Няколко дни по-късно мама ми каза, че господин Тън ще дойде същата вечер. Вместо да приготвя рецептата за уголемяване на нефритения му стълб, аз преписах няколко стиха от прочутия поет Уан Уей от династията Тан. Запалих благовония, медитирах, сетне излях цялата си страст в бързописна калиграфия:

Червеният фасул расте на юг

Когато пролетта настъпи, колко нови пъпки ще разцъфнат?

Ще ми се да ги събираш, докато шепите ти се напълнят

Защото тези зърна са израснали за любов.

Спомних си, че всеки път, когато баба излизаше от къщи за изпълнение с оперната си трупа, той носеше със себе си кесия, пълна с тези зърна, които бяха съвсем малко по-големи и кръгли от оризови зърна. Попитах го защо ги разнася и той ми отвърна: „За да мога да ги гледам и да си мисля за майка ти“. Обясни ми, че тези червени бобчета са сянсъ доу — зърна на взаимния копнеж. Сянсъ означава и още нещо — липсваш ми. Ето защо те са се превърнали в любим подарък на влюбените.

 

 

Господин Тън пристигна точно в седем и половина вечерта. Веднага щом седнахме на дивана, аз му подадох стихотворението. Той дълго го гледа, без да пророни нито дума. Накрая задекламира друго стихотворение с ясния си, почти момчешки глас:

Край гладките течащи води растат зелени върби

Чувам песента на любимата си

Слънцето свети на изток, но на запад вали

Макар небето да е тъмно, процеждат се слънчеви лъчи.

Докато го слушах, изпитах едновременно щастие и тъга. Знаех, че използва стихотворението на известния поет Лиу Юси, също от династията Тан, за да ми каже, че макар да смятам, че не изпитва любов към мен, това не е вярно. Когато небето притъмнее и страстта на мъжа не може да бъде почувствана, сърцето на жената се натъжава. Но слънцето най-сетне проблясва през тъмните облаци и й донася надежда.

Но сега сърцето ми сякаш се гризеше от стотици мравки. Какво точно искаше да ми каже господин Тън с това стихотворение? Щеше ми се да бе изразил чувствата си по-ясно, вместо да се отправя на изток, докато сочи на запад.

Може би вече беше време да поема инициативата, за да прочистя размътените си емоции. Преместих се по-близо до него, хванах ръката му в своята и започнах да я целувам. Той изпъшка от удоволствие. Набрала кураж, прехвърлих устните си върху неговите. Моментално езикът му се плъзна в устата ми като змия, завръщаща се в дупката си. Нашите две змии се бореха и милваха, преплитаха и отпускаха, нападаха и оттегляха. Ръцете му опипваха тук и там да съблекат дрехите ми, докато накрая останах само по коремната си препаска. Докато устата на господин Тън беше заета да целува моята, ръцете му, меки и нежни като коприна, преброждаха цялото ми тяло.

След като се бяхме целували в продължение на няколко прераждания, изведнъж осъзнах, че той все още е напълно облечен. Как смяташе, че нефритеният му стълб ще раздвижи облаците ми с всички тези товари? Пресегнах се да разкопчая ризата му, но за моя изненада той моментално сграбчи ръката ми.

С глас, пропит от нежност, Тън каза:

— Госпожице Скъпоценна орхидея, отидете първа в леглото и се обърнете, аз ще се присъединя към вас.

Предложението изглеждаше странно, но тъй като ми се плащаше, направих каквото ми бе казано.

Под копринената завивка аз свалих дори коремната си препаска. Чувствах се съблазнителна, ликуваща, но и нетърпелива, когато чух Тън да духва свещите, сетне звука от дрехите му, свличащи се на пода, и накрая — чувственото пристъпване на боси стъпала към мен…

Очите ми се затвориха и сърцето ми запърха като крилата на новоизлюпено пиленце, зачаках го да изпълни цялото ми същество със страст и любов. Той рязко се пъхна под завивката. Прегърна ме нежно, допрял тяло в голия ми гръб и задник. Изпъшках от желание. Но в следващия миг желанието ми бързо беше потушено от странно усещане. Когато той се притисна по-силно в мен, усетих нещо меко и поддаващо! Внезапно в главата ми избухна мисъл — този мъж имаше гърди!

Обърнах се и отметнах завивката.

Но той веднага я дръпна обратно.

Извиках:

— Е, господин Тън ли сте или госпожица Тън?

Той допря пръст до устата си.

— Шшшт… госпожице Скъпоценна орхидея, моля ви, не се шокирайте толкова — сетне прошепна в ухото ми: — Пък и какво значение има, след като ви обичам?

След тези думи той запечата устните ми с неговите — или нейните.

Може би Тън Сюн беше прав, какво значение имаше? В края на краищата, плащаше ми се да правя каквото е угодно на клиентите ми. Просветена в истината, почувствах как ме облива тъжно облекчение, което изгаси последната искра огън в тялото ми. Сетне ръцете ми, припомнили си задължението си, започнаха да прилагат еротичното изкуство на доставяне на наслада, докато клиентът ми стенеше, гърчеше се, изгаряше и накрая рухна от изтощение…

 

 

Отне ми доста време да преодолея шока, предизвикан от Тън Сюн. Ударът не се дължеше толкова на факта, че тя е жена, а на избуялата надежда, че ще е истинската ми любов, който ще се омъжи за мен и ще ме откъсне от проституцията. Естествено, не бях толкова наивна; та да не бях чувала, че някои жени предпочитат да се любят с други жени. Перла ми беше разказвала за Хун Найнай — мин дзи, която, след като била зарязана от любимия си, ограничила интереса си до жени. Тя привличала много клиенти като „момиче, търкащо огледалото“. В продължение на векове китайците са използвали бронзови огледала. Понеже бронзът лесно губел блясъка си, хората, занимаващи се с полирането му, обикаляли по улици и преки, като се провиквали „Търкане на огледало! Търкане на огледало!“. Сечивото им било просто: дебело огледало „майка“ и олио за смазване. Когато хората им давали огледалата си, те напръсквали олио върху огледалото „майка“ и започвали да търкат другото огледало, докато лъсне.

Перла се беше усмихнала многозначително.

— Така когато две жени правят секс, тъй като нямат нефритени стълбове, те могат само да търкат ин частите си една в друга като две плоски огледала.

Тя продължи:

— Тази Хун Найнай станала много популярна като сестра лесбийка. Защото знаела как да се прави на „мъж“, но същевременно притежавала всички предимства на жена. Ето защо я наричали „половин месец мъж, половин месец жена“ — Перла ми смигна. — Имала репутацията на особено веща в „разстилането на хлъзгави нудъли“.

Очевидно Тън Сюн беше също Хун Найнай, само дето тя плащаше, вместо да й се плаща.

Сега, когато тайната й беше разкрита, тя ме посещаваше по-често. Всеки път ние раздвижвахме облаците й — понеже за нея беше невъзможно да излее дъжд. Въпреки че нямаше нефритен стълб, подобно на легендарната Хун Найнай тя беше много умела в търкането на огледалото ми. Изпитвах само малко удоволствие от това, но по-скоро бих предпочела тя да търка огледалото ми, отколкото онези чоу нанжън да пъхат гнусните си стълбове в скъпоценната ми порта. Бях привлечена от нея като човек — красив, елегантен, необикновен. Всеки път, когато свършехме да правим любов и аз се канех да облека дрехите си, тя нежно ми ги отнемаше, слагаше ги в подножието на леглото и, тя самата чисто гола, ме притегляше в обятията си и ме прегръщаше, докато заспяхме заедно.

Тън Сюн имаше гладко, гъвкаво тяло като на девойка. Обичах да я гледам как се движи из стаята, очите ми очертаваха извивките на малките й гърди, леко закръгления й корем и тесните бедра. Опитвах се да си представя как би изглеждала с дълга коса или с коремна препаска, или затворена в плътно прилепваща рокля, или дори облечена в западна рокля. Дали щях да я харесвам по-малко — или повече — като „жена“?

При друго нейно посещение, когато бяхме приключили със секса и седяхме до прозореца, отпивайки чай, тя каза:

— Госпожице Скъпоценна орхидея, бих искала да ви благодаря, задето ми давате всички тези прекрасни моменти, но ако продължавате да изпитвате разочарование, че съм жена, моля, приемете извиненията ми.

Запазих мълчание, защото наистина не знаех какво да кажа. Беше ми приятно да съм с нея, но се чувствах все така измамена. При все че се държеше с мен далеч по-нежно, отколкото който и да е от смрадливите мъже, сега мечтата ми за щастливо бъдеще бе разбита на пух и прах от липсата на онова, което така ненавиждах преди — нефритен стълб!

Макар сърцето ми да се чувстваше така, сякаш вкусва най-горчивото семе от жълт лотос, аз докарах на устните си кокетна усмивка.

— Моля ви, дори не го споменавайте. Мое задължение е да ви обслужвам.

Зачервеното й лице пребледня.

— Така ли го приемате? Не изпитвате ли нещо повече към мен?

Какво би могло да е повече от това, помислих си аз, но вместо това отвърнах:

— Разбира се, силно съм впечатлена от ерудицията ви за изкуствата и от изтънчените ви маниери.

— Хвалите ме незаслужено — тя се намръщи, като че ли се опитваше да намери правилните думи. — Преди да дойда тук, бях чела стихотворения, писани за вас и от вас. Името ви беше като гръм, бучащ в ушите ми, и отдавна горях от желание да ви срещна. Така че можете да си представите върховния ми екстаз сега, когато мечтата ми най-сетне се сбъдна.

Отговорих с поредна престорено скромна усмивка.

— Думите ви са пресилени, г… — още не знаех дали да „го“ наричам господин или госпожица Тън.

— Моля ви, наричайте ме просто Тън Сюн — подкани ме тя. — Госпожице Скъпоценна орхидея, трябва да ви кажа — тя преглътна от чая си, — че съм влюбена във вас.

— Какво?

— Обичам ви.

— Но аз не мога да ви обичам на свой ред — изстрелях аз. — Вие също сте жена!

— Напротив, можете — тя ме изгледа сурово. — Поне можете да опитате. Не се засягайте, госпожице Скъпоценна орхидея. Но ако сте в състояние да донасяте наслада на сбръчкани старци с петниста кожа, защо да не можете да обичате хубава, нежна, грижовна жена като мен? Пък и да не забравяме, че едно време ме мислехте за мъж.

„Дали не беше права, защо да не можех да обичам жена?“, запитах се аз, но вместо това попитах:

— Но… защо не харесвате мъже?

— Вие харесвате ли ги?

Въпросът ме остави без думи. Вярно беше, че не харесвах почти всички мъже в „Прасковения цвят“. Може би не харесвам бяха твърде слаби думи, та аз дори мразех някои от тях.

Гласът на Тън се извиси отново:

— Не сте ли съгласна, че жените — спомнете си вашата сестра Перла — са много по-изтънчени от мъжете? Кое предпочитате — да прекарвате времето си с жена като нея или с мъж като сбръчкания голям господар Фун?

Може би предположението на мама все пак беше вярно. Тази личност беше шпионин! В противен случай как щеше да знае толкова много за мен?

— Откъде знаете за Перла и за големия господар Фун? Да не би да сте ме шпионирали?

— О, не, разбира се, че не — изкикоти се тя, — не бих направила нещо толкова безвкусно. Знам го просто, защото сте много известна. Хората поглъщат всяка новина за вас. Вие сте тяхната богиня.

Нямаше как да не се почувствам поласкана.

— Ами Червен нефрит, не е ли тя богинята?

Тън изметна глава назад и се засмя, изглеждаше много хубава като истински мъж.

— Ха, може би Червен нефрит беше популярна сред вулгарните бизнесмени, но вашите обожатели са учени, поети, художници.

— Аз имам и клиенти вулгарни бизнесмени.

— Да, това е така, защото сте надменна и снизходителна, ето защо ви искат повече. В града има множество поети и учени, които са луди по вас, но не могат да си позволят да платят дори за десет минути само да вдъхнат естественото ви ухание. Имам късмет, че съм богата — тя се пресегна да хване ръката ми. — Скъпоценна орхидея, можете ли да станете моя любовница?

Исках да оттегля дланта си, но внезапно се сетих, че тя продължава да плаща за часовете си.

— Госпожице Тън…

— Моля, наричайте ме Тън Сюн.

— Тън Сюн, аз… не мисля, че е възможно. Защото… не ви обичам.

— Тогава ще продължа да идвам, докато ме обикнете.

— Откъде сте толкова сигурна, че това ще стане?

— Защото съм хубава, богата и се държа с вас по-мило, отколкото всички мъже, които някога сте познавали. Такива като големия господар Фун.

Бях стъписана, че споменава името му отново.

— Познавате ли го?

Отговорът й пусна бомба в стаята.

— Той е мой съпруг.

— Какво?

Тя отново отпи от чая си.

— Бях четвъртата му наложница. Понеже не можех да го понасям повече, откраднах парите му и избягах. Това се случи преди няколко седмици, така че, естествено, той ме търси.

Покрих устата си, страхувах се, че от нея ще изхвръкне писък и ще взриви стаята. Казах с бездиханен шепот:

— О, небеса мои, тогава защо сте тук?

— Защото съм готова да рискувам живота си заради любовта.

— Ами ако той се натъкне на вас?

— Няма, знам разписанието му. В понеделник придружава първата си жена до храма да направят дарения и остават да пренощуват там. Скъпоценна орхидея, аз съм извънредно предпазлив човек. Трябваха ми две години да планирам бягството си. Освен това ако все пак ме засече тук, той никога няма да допусне, че аз, сега мъж с различно име, бих могла да съм неговата наложница — тя замълча, сетне добави: — Понякога най-опасното на пръв поглед място е най-безопасното.

Шумно сръбнах от чая си, горещата течност изгори небцето ми.

— Тогава какво ще правите сега и къде се криете?

— Както знаете, смених името си и се дегизирах. Тъй като разполагам с много пари, мога да си позволя да отсядам в хотели. Следващият ми ход е да отпътувам за Пекин да се присъединя към женска трупа за пекинска опера. Разбира се, аз ще играя мъжки роли. Преди да се омъжа за Фун, бях оперна певица — тя ме изгледа пронизващо. — Това е причината да съм тук, Скъпоценна орхидея. Искам да избягате с мен в Пекин.

Думите й предизвикаха силен трус в гърдите ми. Ако отидех в Пекин, можех да потърся майка си! Премлясках чая си замаяна, докато се опитвах да осмисля тези неочаквани обрати в живота.

— Нека да се успокоя и да помисля, моля ви.

— Естествено — тя погледна златния си джобен часовник, който, осъзнах аз сега, беше на големия господар Фун. — Ще дойда пак следващата седмица, но не мога да чакам повече. Старият Фун вече ме издирва наистина здравата.

— Но той никога не е споменавал нищо за вас.

— Разбира се, че не е. Мислите ли, че ще започне да обикаля и да разправя на всички, че наложницата му е откраднала парите му и е избягала? Той по-скоро би се застрелял, отколкото да се изложи.

Пауза, след която попитах:

— С какво се занимава той?

— С нещо незаконно. Съжалявам, Скъпоценна орхидея, наистина не желая да се впускам в подробности. Освен това той е много потаен човек. Не обича да говори за работата си. Но — тя млъкна да ме изгледа напрегнато — обича да говори за вас.

— За мен?

— Да, непрекъснато се хвали колко красива и талантлива сте. Веднъж, когато беше пиян, дори заяви, че сериозно обмисля идеята да ви доведе вкъщи като негова пета наложница — Тън Сюн се разпали още повече: — Това събуди любопитството ми и ме накара да дойда тук. Исках да се запозная със съперницата си. Но също като него бях безнадеждно омагьосана от вас.

Бях толкова шокирана, че загубих ума и дума. Накрая се съвзех да попитам:

— Тън Сюн, не се ли страхувате, че Фун ще ви накаже или дори… ще се опита да ви убие?

— Разбира се. Но аз вече стъпих на път, от който няма връщане — тя се протегна да поеме ръката ми. — Ще се върна само още веднъж. Моля ви, елате с мен. Аз ще съм преоблечена като мъж, така че ще пътуваме като съпруг и съпруга.

Тя вече беше планирала всичко, сякаш се бях съгласила!

— Не се ли страхувате… че аз… ще ви предам на Фун?

За мое учудване тя се засмя.

— О, не, Скъпоценна орхидея, съвсем не.

— Откъде сте толкова сигурна?

— Много съм компетентна по отношение на лицата. Вие не можете да убиете дори плъх.