Минмей Ип
Павилионът „Прасковен цвят“ (28)

Раздяла

Както бе обещала, Тън Сюн действително се погрижи добре за мен — като за току-що взета първа жена. През първата ни нощ заедно в хотелската й стая тя видя колко съм изморена и ми напълни гореща вана. След това купи няколко от любимите ми дим сум. Когато най-накрая почувствах тялото си чисто, а стомаха си — затоплен (нямах апетит и поех само няколко хапки), очаквах да ме хване за ръката и да посетим заедно планината У.

Но тя каза:

— Скъпоценна орхидея, сигурно си изтощена, затова ако искаш да останеш будна и да говориш, с удоволствие ще бъда твой слушател. Но ако ти се спи — тя посочи просторното легло, — матракът е много мек и удобен.

Кимнах и станах от масата. Тя веднага се приближи към мен, нежно погали лицето ми и ме прегърна като октопод.

— Знаеш ли, че станах най-щастливата жена в света?

Понеже нямах представа как да отговоря, аз само се усмихнах криво. Тя ме хвана за ръката, отведе ме до леглото и изгаси светлината. Прегърнати, лежахме мълчаливо на мекия като тофу матрак.

Гласът на Тън Сюн, мил и тънък, се издигна във въздуха като струя от благовония.

— Скъпоценна орхидея, моля те, не тъгувай.

Не отвърнах. Тя продължи:

— Обещавам ти, че никога няма да съжаляваш, задето се върна при мен.

— Тън Сюн, вярвам ти.

След тези думи аз деликатно се измъкнах от прегръдката й и се обърнах така, че да не може да докосне лицето ми и да усети сълзите.

Тя нежно потърка гърба ми за няколко секунди, сетне дръпна чаршафа да ме завие.

— Моя Скъпоценна орхидея, тръгвай бързо към селото на сладките си сънища.

 

 

Когато се събудих на следващия ден, беше единайсет часът. Тън Сюн вече беше поръчала семпла закуска от понички със свинско, палачинки с праз и соево мляко. Въпреки че почти умирах от глад в планината, предната нощ нямах никакъв апетит. Но сега, след като се бях освежила от дълбокия сън на меко легло и се бях почувствала на сигурно място, внезапно усетих, че стомахът ми буботи като оплаквания на наложница. Поничките имаха вкус на кюфтета от лъвска глава, палачинките — на крехко телешко, а соевото мляко — на супа от птиче гнездо. Погълнах лакомо храната като жена, която току-що се е спасила от върлуващ глад.

Тън Сюн ме наблюдаваше с очи, изпълнени с нежност.

— Скъпоценна орхидея, мога да поръчам още, ако искаш. Но според мен не трябва да ядеш толкова много наведнъж.

Не й обърнах внимание и ръцете ми продължиха да поднасят късове поничка и палачинка към устата ми, сякаш се страхувах, че ще ми отнемат храната.

Когато най-сетне приключих, Тън Сюн ми съобщи:

— Днес нямам представление, затова ще те заведа на шивач, после ще ти купим козметика и всичко, от което имаш нужда. След това ще се върнем да дремнем. А вечерта — усмихна се тя — ще те изведа да отпразнуваме нашето събиране.

 

 

Нощният клуб, разположен в оживения район Циенмън близо до хотела ни, беше открит преди по-малко от месец. Въпреки че бях канена в няколко подобни заведения, докато бях мин дзи в Шанхай, те ми се струваха далечни спомени. Сега щях да вкуся за пръв път пекинския нощен живот — при това с любовница! Сърцето ми затупка бясно, когато Тън Сюн ми помогна да изляза от колата под наем пред ярко боядисана розова сграда. Влязохме през червена порта, която беше заобиколена с плакати на певици със западно облекло и прически. Преди да успея да огледам жените отблизо, един пазач отвори вратата и ни покани да влезем. Екзотичното звучене на джаз и уханието на парфюм, смесени със силната миризма на цигари, се втурнаха да ни посрещнат. Поех си леко дъх и се огледах. Вътрешността беше украсена с огледала, цветни светлини и много злато — колони, столове, полилеи. На пръв поглед ми приличаше на второкласен тюркоазен павилион за руски проститутки. Но неприятният ми спомен бързо бе изместен от ведро настроение, когато дойде оберкелнер и ни отведе да седнем в един ъгъл.

Изучавах Тън Сюн през масата, докато тя изреждаше поръчките ни на учтив сервитьор. Със съвършено скроения си черен костюм и червена папийонка, със златната верижка на джобния си часовник, който дискретно висеше от жилетката й, тя повече приличаше на конте, отколкото на актьор. Напомадената й къса коса блестеше под приглушената светлина в клуба като копринени нишки. Докато наблюдавах въодушевеното й изражение и експанзивните, мъжествени жестове, сърцето ми бе прободено от болката на блаженството, примесено с нотки на благодарност. Въздъхнах от удоволствие. След като цяла година бях носила селски дрехи, най-после можех да се гримирам, да облека красива западна рокля и да съм сред модерни хора!

Сервитьорът скоро се върна с бутилка шампанско, отвори я и сипа светлозлатистата течност във високите ни чаши.

След като си тръгна, на лицето на Тън Сюн заигра весела усмивка, докато чукаше чашата си в моята.

— Скъпоценна орхидея, за твоята красота и за събирането ни!

Повторих меко като ехо:

— За събирането ни.

Виното в устата ми имаше вкус на еликсир. Сякаш златните мехурчета ми казваха, че подобно на залязващото слънце животът е болезнено красив в миговете, преди да изчезне. После си спомних стихотворението, което Перла ми беше казала, когато попаднах в „Прасковения цвят“ на тринайсет:

Когато цветето разцъфне, откъсни го.

Не чакай, докато остане само гола клонка.

Бързо отпих още една продължителна глътка от златния си еликсир — съвсем различен от зловонната отвара на Цин Джън. Блюдата пристигаха едно по едно — топъл хляб с масло, руски борш с плаващи късове говеждо, кървава пържола. По време на разточителното ни пиршество двете с Тън Сюн пихме, ядохме и си бъбрихме. Макар да бяхме разделени за толкова дълго, ние бяхме жени със сходни съдби и затова връзката ни се поднови почти моментално. Окъпана в илюзорната, упадъчна атмосфера на нощния клуб, тя ми разказа за живота си без мен — представленията й с оперната трупа, успеха, на който се радваше, нападките на консервативните хора, които смятаха, че е светотатство жени да изпълняват мъжки роли.

— Светотатство, ха! — изсмя се подигравателно тя.

Извади пура и с чувствени движения на пръстите отряза върха й, запали я със златна запалка и запафка.

— Тези мъже — тя се наведе близо до мен и сниши глас — твърдят, че женските тела са замърсени. Затова ако играем като мъже, ще обидим сценичния бог и ще разстроим делата на небето — тя завъртя неприлично дебелата пура с изящните си пръсти. — Пълен абсурд! Нима забравят, че те са смрадливите мъже?

Тън Сюн се засмя галантно и изметна назад глава като истински мъж.

След като завърши разказа си, тя ме попита за онова, от което се ужасявах — живота ми след раздялата ни. Опасявах се, че ако говоря за Цин Джън, ще разкрия дълбочината на чувствата си. Затова описах нещастието си да живея в самотната планина, но пропуснах причината, заради която го бях понесла — любовта ми към даоисткия монах. Тън Сюн, тактична както винаги, не ме притисна да разкрия повече по темата, която щеше да я разстрои също толкова, колкото и мен.

Продължихме да се наслаждаваме на пищния декор, златистото вино, оглушителната музика и екзотичната храна. Сега клубът беше почти препълнен. Мъже с важен вид — някои мършави със стрелкащи се очи, други дебели с издути кореми и мазни лица — бяха придружени от силно гримирани и издокарани жени. Няколко двойки вече се люлееха и плъзгаха по дансинга. Жена с яркозелена рокля беше прилепена към мъж със загоряло лице като мъх към скала. Бях сигурна, че сега продава усмивката си, а по-късно ще продаде кожата си.

Замислих се, че вече не ми се налага да продавам своята, но въпреки това мога да водя също толкова луксозен живот, и почти се усмихнах, като хвърлих на красивата си любовница любвеобилен поглед.

— Тън Сюн, благодаря ти, че ме върна към живота.

Тя потупа ръката ми.

— Скъпоценна орхидея, ти заслужаваш най-доброто.

С изкусни движения като богат плейбой тя взе бутилката шампанско и ми наля още една чаша.

Докато изискано отпивах от виното си, очите ми блуждаеха да поемат колкото се може повече от гледката и накрая спряха върху грубоват мъж на три маси от нашата. Средният му пръст липсваше, затова държеше цигарата си странно между показалеца и безименния си пръст. Белег разцепваше едната му рунтава вежда на две и му придаваше свиреп, но и злочест вид като на императорски евнух. Явно беше дошъл сам и беше погълнат от това, което виждаше — нас.

— Тън Сюн — усетих как сърцето ми се блъска в ребрата, — виждаш ли мъжа без един пръст ето там? Не може да откъсне поглед от нас, мислиш ли, че той е… някой от хората на мама и де, пратени да ме търсят?

Тън дискретно погледна към мъжа, след което се обърна към мен и за мое учудване се усмихна.

— Според мен той просто ми завижда, че имам толкова красива придружителка.

— Откъде си сигурна, че не е от „Прасковения цвят“?

— Смяташ ли, че твоята мама ще даде пари за билет за влак, вино и вечеря в нощен клуб, както и за детектив, да те търси тук? — тя направи пауза да отпие от виното си и продължи: — Гледа те, защото се любува на красотата ти.

Почувствах се поласкана.

— Наистина ли така смяташ?

Вместо да ми отговори, Тън Сюн отряза парче от пържолата и го сложи в чинията ми.

— Не се тревожи и яж повече. Това ще поддържа лицето ти румено и твоята ци ще е в изобилие.

В този момент забелязах двама също толкова грубовати мъже и две крещящо облечени клубни момичета да сядат при мъжа с липсващия пръст.

Тън Сюн отбеляза:

— Виж, той е с приятели. Казах ти да не се тревожиш. Моля те, наслади се на мига.

Когато се нахранихме, тя ме хвана за ръката.

— Хайде, Скъпоценна орхидея, да танцуваме.

— Но аз отдавна не съм се упражнявала.

— Не се притеснявай. Ще те водя.

Тън Сюн беше също толкова грациозна на дансинга, колкото и в леглото. Тялото й откликваше естествено на ритъма на музиката и краката й се плъзгаха без усилие по пода като шаран в езеро. Въпреки това докато гледах замечтаното й изражение, мислех единствено за Цин Джън. Какво ли правеше той в самотната планина, докато тялото ми се носеше чувствено в упадъчния град? Ако не беше избрал отшелническия живот, може би сега щях да танцувам с него вместо с Тън Сюн. Дали щеше да се движи толкова елегантно на дансинга, както когато изпълняваше езотеричните си и еротични ритуали? Дали животът ни щеше да е идеален, ако беше конте, а не монах?

Тази неприятна мисъл за Цин Джън незабавно бе последвана от друга — за майка ми. Защо не беше в планината Тайи, както ми беше казала? Може би докато сега се забавлявах в скъп нощен клуб, тя живееше като отшелница в студена, празна пещера. Или вече беше мъртва? Ако беше умряла, то духът й щеше да се лута неспокойно из ин света, защото не бях палила благовония да го умиротворят и насочат към Буда. Но ако още беше жива, тогава съзнанието й (ако още пазеше образа ми в него) щеше да е неспокойно, щеше да се тревожи за дъщеря си. В мен се надигна вина, последвана от страх. Представях си мама, гологлава, измършавяла, с тяло едва покрито от мръсно кърпено расо, как скубе трева от земята със закоравели пръсти. Когато разтваряше устни да пъхне вътре сгърчен червей, устата й, съвсем беззъба, беше дупка, тъмна като ада…

Тън Сюн прошепна в ухото ми:

— Скъпоценна орхидея, за какво мислиш?

— О, за нищо.

Докарах усмивка на лицето си, за да скрия пулсиращите болки на сърцето си.

Тя ме хвана през кръста и започна да ме върти насам-натам. Спомних си как като дете обичах баща ми да ме залюлява нависоко в люлката, за да виждам света по-добре. Сега, когато най-сетне бях вкусила превратностите на живота, единственото, което исках, бе да намеря нещо неподвижно, за което да се хвана.

Прилепих се към тънкото тяло на Тън Сюн като дете, което стиска полите на роклята на майка си.

Любовницата ми дари с целувка третото ми око.

— Щастлива ли си сега?

— Да — отвърнах аз, но тихо добавих на себе си: — И не.

 

 

На следващия ден в хотелската стая аз се събудих от целувките на Тън Сюн.

— Добро утро — промърмори тя.

Погледът й беше нежен, а лицето зачервено, ръцете й започнаха да опипват тялото ми.

Спомних си обещанието си: ако нашата карма ни отведеше до нова среща в този живот, щях да се опитам да я направя най-щастливата жена под небето. Получих напътствия от мозъка, ръцете, устните и езика си и започнах да прилагам еротичното им изкуство да предизвикват и доставят наслада.

 

 

Вечерта Тън Сюн имаше представление, затова ме заведе в чайната „Двойно щастие“ да видя оперната трупа „Златен феникс“. Чайната също беше разположена в района Циенмън. След като слязохме от рикшата, тя ме вкара през страничен вход, водещ право зад кулисите. Някои жени си говореха, други репетираха репликите си, а трети рисуваха веждите си с малки четки.

Преди да успея да поема повече от случващото се, момиче с лице във формата на гъше яйце и будни очи се втурна към Тън Сюн и я ощипа закачливо по ръката.

— Господарю мой, закъсняхте!

Тън се обърна към мен с усмивка.

— Скъпоценна орхидея, това е Звъняща камбана, невестата ми на сцената тази вечер — сетне ме представи на момичето. — Това е Скъпоценна орхидея, моя… приятелка.

Сърцето ми се натъжи от думите й. Тази счупена камбана беше нейна „невеста“, а, изглежда, аз, нейната любовница, внезапно бях просто приятелка? Огледах момичето и изпитах моментално подозрение. Докато говореше, очите й играеха флиртуващо, усмивката й се разтягаше широко върху съвършеното й лице като гъше яйце, а пръстите й непрестанно докосваха ръката на моята любовница. Но нямах много време да мисля за това, защото Тън вече ме дърпаше да ме запознае с останалите актриси. Въпреки че не всички бяха млади и красиви, те изразиха ентусиазма си да подкрепят женските представления. Внезапно, точно когато привършвах разговора си с актриса на средна възраст, която играеше лаодан — старици, — чух пронизителния глас на Звъняща камбана да обявява:

— Нямаме много време преди представлението, затова пригответе се, моля!

Тън Сюн се приближи към мен и махна с ръка към съвсем младо момиче, застанало срамежливо до нея.

— Скъпоценна орхидея, представлението скоро ще започне, затова нека Малка котка те отведе на мястото ти в театъра. Надявам се да харесаш изпълнението ми.

Преди да тръгна, тя дискретно ме целуна по бузата. Видях, че Звъняща камбана е втренчила поглед в нас.

Малка котка ме изведе иззад кулисите да седна на предна маса. След като се настаних, прислужницата се отдалечи бързо и се завърна, за моя радост, с гореща хавлиена кърпа, храна и питие. Когато бръкнах в портмонето си, тя се усмихна срамежливо:

— О, не. Госпожица Тън вече ми плати.

След тези думи тя изчезна зад кулисите.

Подухах чашата с парещ чай и се огледах. Чайната беше почти претъпкана. Хората продължаваха да прииждат, докато продавачи се движеха шумно между редовете да предлагат чай, цигари и закуски — сусамови кексове, захаросан джинджифил, сушени сливи, печени динени семки. Забелязах няколко богато облечени тай тай, дошли със своите дойки — едната успокояваше червенолико, истерично ревящо бебе. Млада двойка разговаряше тихо с приближени глави като две целуващи се риби. Групичка жени на средна възраст клюкарстваха, сърбаха чай, люпеха динени семки и плюеха люспите на пода. Посетителите изглеждаха доволни и развълнувани — може би за пръв път бяха на изцяло женско оперно представление.

Скоро завесата се вдигна и малката чайна моментално бе залята от пронизителния вой на двуструнните цигулки, прекъсван от бясното биене на барабани и гонгове. Макар Тън Сюн да ми бе разказвала за кариерата си като оперна певица, преди да стане наложница на Фун, за пръв път знаех, че тя е на сцена — сега като млад, красив учен.

Тазвечерното представление беше версия на кун операта „Божуреният павилион“ в пекинска опера. Това беше любовна история за мъж, който се влюбва в красив женски дух, и за това как благодарение на силата на любовта накрая го възкресява от ин света.

Ду Линян — младото момиче и женски дух — се изпълняваше от Звъняща камбана. Въпреки че не я харесвах, трябваше да призная, че играта й е позлатена с вълшебство. Жаловитият й обсебен копнеж по учения, когото беше виждала само на сън, разтопи сърцата на всички. Когато след продължително страдание тя най-накрая умря от любовна мъка на сцената, в залата се чуваха само въздишки. Закръглената жена до мен непрестанно клатеше глава и бършеше ъгълчетата на очите си. Младо момиче през две маси хлипаше шумно.

На следващата сцена, когато погребваха Звъняща камбана, сърцето ми заби бясно, защото знаех, че скоро ще се появи Тън Сюн. Внезапно прозвуча силно биене на барабани, но първоначално от входа се подаде само върбова клонка. Тя се задържа във въздуха няколко мъчителни секунди, преди притежателят й най-сетне да се разкрие — млад, напудрен учен. Гръмотевични аплодисменти избухнаха в залата и заглушиха дори необузданото изпълнение на музикантите.

Играта на Тън Сюн беше безукорна — движенията й бяха стилизирани, но плавни и съвършено координирани с музиката. Дори панделката, която се полюшваше от кока й, и ветрилото в ръката й сякаш изразяваха събудените емоции на учения Лиу Мънмей. Когато той се закле във вечна любов към духа с искрения, кристален глас на Тън Сюн, очите ми се насълзиха. Докато ги бършех с хавлията, сърцето ме болеше от ревност заради Звъняща камбана. Как само исках да заменя реалния живот с този на сцената, за да мога да бъда онази камбана с късмет, а Тън Сюн — истински мъж и мой истински съпруг!

Бях заинтригувана от множеството преображения на моята любовница. Миналата нощ тя беше конте в западен костюм, плъзгащо се по дансинга, днес беше традиционен китайски учен, който рецитира стихотворения на любимия си дух. Но във всички тези беше мъж. Как ли бе изглеждала като наложница на Фун?

 

 

Животът в града с богата избягала наложница и прочута оперна дива беше доста различен от този с безпаричен монах в планината. Когато Тън Сюн нямаше представление, тя ме водеше в елегантни ресторанти да опитаме известни специалитети — патица по пекински, свински черва, опашка от акула, морски охлюв. Със затоплени, пълни стомаси ние обикаляхме с рикша и се наслаждавахме на нощния живот в града. Понякога тя казваше на носача да ни остави пред чайна. Отивахме да пием парещ чай и да слушаме пронизителното пеене на момичета с палави усмивки и грациозни жестове. При все това винаги съзнавах, че нещо липсва. Често си мислех за думите на куртизанката Ю Сюандзъ: имах любещия мъж, но не и безценните съкровища.

С Тън Сюн имах съкровището и любовта, но не и мъжа. Може би Буда беше прав: желанието няма край.

Така, докато оплаквах злонамереността на съдбата, аз все пак се радвах на любовта на Тън Сюн и на възвърналия се лукс. Ала въпреки това животът ми далеч не беше блажен. Макар в „Прасковения цвят“ да бях много заета, по време на престоя си в планината бях научила, че да нямаш какво да правиш не е кой знае колко за предпочитане. Затова след като живях два месеца с Тън Сюн, реших, че трябва да намеря начин да запълвам дните си. Тя каза, че аз също бих могла да се присъединя към оперната трупа, стига да искам. Ако не желаех, любовницата ми разполагаше с достатъчно пари да издържа и двете ни. Не исках просто да преживявам с нейните пари, затова взех решение да се включа в трупата. При все че бях учила малко за изпълненията в пекинската опера, нямах подготовката на професионален актьор, само на полупрофесионална певица. Освен това големите роли вече бяха заети от успешни актриси като Звъняща камбана и никой от другите не изгаряше от нетърпение да има конкуренция за своите роли. Затова ми определяха незначителни героини като прислужница, старица, паж, понякога дори изпаднала проститутка. Плащаха ми, но едно представление ми носеше по-малко, отколкото някой мой почетен гост би дал за бакшиш на прислужницата ми. Още по-лошо — докато играех прислужница или паж, трябваше да гледам как Звъняща камбана флиртува и накланя малкото си, добре сложено тяло към високото момчешко тяло на Тън Сюн. Нямаше как да не се опасявам, че тази счупена камбана се опитва да съблазни любовницата ми.

Въпреки че исках да се задържа с Тън Сюн, не преставах да мисля за Цин Джън. Първоначално реших, че ако се присъединя към трупата и се занимавам с работа, няма да имам време да мисля за него. Но грешах. Образът му непрестанно се промъкваше в съзнанието ми не само в спокойните мигове, когато четях или мечтаех, а дори докато играех на сцената. И, разбира се, докато правех любов с Тън Сюн.

Така аз всъщност не бях напълно избягала от планинския затвор, защото призракът на Цин Джън никога не ме напускаше. Тялото ми беше с Тън Сюн, но умът ми все още беше с монаха. Често, когато двете с Тън вечеряхме в мълчание, аз почти виждах моя любовник монах да седи между нас и да ме гледа тъжно в очите. Може би наистина беше там, та нали ми бе казал, че неговата алхимия може да прави хората невидими! Освен това си представях с какво ли се занимава. Вероятно просто продължаваше да води същия живот — медитация, свирене на цин, експерименти с алхимия и писане на талисмани — но без мен. Натъжавах се от мисълта, че може да съм провалила духовната му практика, която беше негов синовен дълг. Но още по-лошо бе, когато си представях, че може би съвсем не е самотен, защото вече е прелъстил друго момиче да уравновесява своя ин и ян.

Представях си всички пози, които изпълнява с другата жена, и разнообразните начини, по които бе плъзгал езика и дългите си пръсти по цялото ми тяло, а около гърдите ми се натрупваше топлина и от устните ми изригваше стенание. В тези моменти изпитвах силен порив да хукна обратно към него и да го отнема от новата му любовница, която никога не би могла да му даде онова, което му давах аз. Но, естествено, никога не събрах кураж, защото се страхувах, че може да се вбеси и да ме изрита навън, или дори по-лошо — вниманието му да е напълно насочено към другото момиче — което би могло да е и по-красиво от мен — и просто да не ме забележи.

Когато въображението ми се успокоеше, си мислех, че дори Цин Джън да ми простеше и да ме приемеше обратно, как бих могла да прекарам още една зима в неговия гол „храм“? Ако отново напуснех Тън Сюн заради него и после пожелаех да се върна, надали можех да очаквам, че тя ще ми прости втори път. Неспособна да взема решение, продължавах да живея със своята любовница лесбийка и се измъчвах от копнеж по даоисткия монах.

Не преставах да мисля и за майка си. Въпреки че вероятно беше близо до мен, нямах никаква представа къде е. Няколко пъти пътувах с кола и носилка до множеството храмове на Западните хълмове, но се завръщах с натъжено сърце. След няколко месеца спрях да я търся, но се опитвах да не се откажа напълно от надеждата.

 

 

Живеех с Тъй Сюн вече цяла година. С времето някак си осъзнах, че този живот не може да продължи вечно. При все че дните с нея сякаш минаваха лесно — играехме, обсъждахме изкуствата, вечеряхме в изискани ресторанти, търкахме огледалата си, — чувствах, че както „вятър, профучаващ през павилион, възвестява надигаща се буря в планината“, ще се случи нещо лошо. Напоследък Тън Сюн по-рядко ме глезеше с подаръци. Когато правехме секс, в изпълнението й липсваше страстта, която показваше преди. Тя беше тази, която ми доставяше наслада в леглото, но сега аз се опитвах да я задоволя, дори възбудя. Дали проблемът беше Звъняща камбана? Дали Тън Сюн се канеше да ме остави заради нея?

Когато я питах дали има проблем, Тън Сюн просто отговаряше:

— Не се тревожи, Скъпоценна орхидея, всичко е наред.

Но дълбоко в себе си усещах, че зад ъгъла се задава някакво бедствие. Почти усещах бодливата му тъкан да докосва ръцете ми и да вкочанява косите ми.

Една нощ, след като правихме любов, притиснах Тън Сюн да разкрие какво я държи настрана от мен.

— Добре — тя седна и ме погледна в очите. — Скъпоценна орхидея, ще ти кажа, но, моля те, не се разстройвай…

За пръв път долавях страх в гласа й.

— Тън Сюн, след всички злочестини мислиш ли, че не мога да поема още една?

Очите й изглеждаха тъжни, но тонът й беше твърд.

— Опасявам се, че скоро пътищата ни ще се разделят.

Изречението падна в стаята като бомба.

Изправих се и седнах стресната.

— Какво искаш да кажеш?

Тя не отговори, а пръстите й нервно мачкаха чаршафа.

Пришпорих я:

— Не ме ли… обичаш вече? Сега обичаш Звъняща камбана ли?

— Разбира се, че те обичам. И въобще не ме е грижа за Звъняща камбана — тя замълча, сетне продължи: — Работата е там, че… страхувам се, че може да ме убият.

— Какво? — почувствах как ледена тръпка се разлива по гръбнака ми, а гласът ми се извиси към тавана. — Какво се е случило?!

— Мисля, че съпругът ми ме е проследил.

— Съпругът ти? Искаш да кажеш моят почетен гост големият господар Фун?

Дръпнах чаршафа да завия премръзналите си рамене.

Тя кимна утвърдително.

— Сигурна ли си? Откъде знаеш?

— Следят ме.

— Тън Сюн, защо не ми каза по-рано?

— Защото не исках да се притесняваш. Освен това едва отскоро съм напълно сигурна.

— Защо?

— Бях забелязала в публиката чифт очи, които ме следят навсякъде. Първоначално реших, че може да е някой верен почитател на операта. Но сетне открих, че вместо с възхищение погледът е изпълнен със злоба. Този човек не е поклонник, а човек, който идва със зла умисъл — тя ме изгледа напрегнато. — Спомняш ли си мъжа без пръст в нощния клуб?

Кимнах.

— Ти реши, че е пратен от твоите мама и де да те следи, а аз те уверих, че не е. Тогава трябваше да осъзная, че е изпратен от съпруга ми да ме издири.

— Но, Тън Сюн, ти се дегизираш като мъж, как биха могли…

— Скъпоценна орхидея, работя в женска оперна трупа, а преди Фун да ме вземе за наложница, бях оперна певица.

— О, небеса! Мислиш ли, че са ме забелязали като твоя любовница?

— Според мен не, не още. Но именно това ме притеснява — пръстите на Тън Сюн продължаваха да извиват чаршафа, който сега беше намачкан върху тялото й като покривало на мумия. — Хората в Шанхай смятат, че си избягала с мъж, и не виждам как някой би могъл да разбере за истинската ни връзка. Но подчинените на Фун са непреклонни и скоро ще я открият.

— О, небеса! Но откъде знаеш, че е големият господар Фун?

— Кой друг може да е?

Последва дълго мълчание. Тън Сюн заговори отново:

— Скъпоценна орхидея, исках да ти кажа по-рано, но просто сърце не ми даваше — тя преглътна с мъка. — Сега трябва да напусна оперната трупа и да те оставя, преди да стане твърде късно.

— Тън Сюн, ще замина с теб.

— Не — тя изглеждаше толкова неумолима, че сърцето ми се сви. — След като потвърдят самоличността ми, ще съм в голяма, голяма опасност. Не искам ти да се замесваш в това. Фун е способен на всичко — тя ме изгледа изпитателно. — Той беше военачалник, преди да стане бизнесмен.

Думата предизвика трептене в гърдите ми.

— Военачалник? Никога не си ми го казвала.

Тя не ми обърна внимание, а продължи:

— Не само че е избивал невинни цивилни, но дори застреля собствената си дъщеря.

Изломотих:

— Баща ми също бе убит от военачалник!

— Баща ти ли, как?

— Военачалникът всъщност не го уби, а нареди да го екзекутират.

Въпреки че бях позволила на Тън Сюн да изследва тялото ми като авантюрист, стъпил на нови територии, аз помнех прощалното предупреждение на майка си и никога не й бях разказвала как е умрял баба.

Досега. На един дъх признах всичко за миналото си.

Когато свърших, лицето й беше пребледняло като чаршафа.

— О, небеса, мисля, че именно Фун нареди да екзекутират баща ти!

Трябваха ми няколко секунди да осъзная това разкритие. Тогава сърцето ми започна да бие като градушка, шибаща прозорец.

— Сигурна ли си?

— Да. Защото онази нощ бях там. Станах свидетел на цялата случка — тя замига усилено, сякаш така щеше да изтрие ужасяващите образи от съзнанието си. — Беше чудовищна гледка. Тримата преплетени, бореха се кой да вземе оръжието. Накрая момичето успя да го измъкне от ръката на Фун. Цигуларят — твоят баща! — се опита да й го отнеме, но тя го ритна в слабините. Тогава Фун сграбчи пистолета отново. Дъщеря му сякаш полудя. Тя се нахвърли на баща си и започна да го драска и хапе. Цигуларят се опита да ги разтърве. И тогава оръжието в ръката на Фун гръмна и простреля момичето право между очите… — Тън Сюн посочи третото си око. Очите й изглеждаха толкова потресени, като че ли тя беше застреляната.

Вдигнах ръката й от лицето и я задържах.

— Значи момичето не се е самоубило, а Фун я е убил?

Преди да успее да отговори, аз й разказах каква според хората е „истината“ — че военачалникът се е напил и е изнасилил дъщеря си. Унижено, момичето грабнало оръжието на баща си и се застреляло. Докато се борела с него за пистолета и всички стояли зашеметени, баща ми — цигуларят — се опитал безуспешно да ги разтърве и да им отнеме оръжието.

Тън Сюн каза натъртено:

— Не, момичето не се застреля. Фун уби собствената си дъщеря.

В главата ми избухна експлозия. Почти виждах как гласът ми изскача във въздуха и се разпръсква като кръв по стената.

— Той уби и баща ми!

Последва дълго мълчание, през което бях твърде замаяна да пророня дума. Не проумявах как големият господар Фун, моят почетен гост, който се бе оказал съпруг на Тън Сюн, беше също и военачалникът, наредил да екзекутират баща ми! Бях изминала целия този път само за да открия, че човекът, когото съм търсила толкова усилено, е бил току пред очите ми през всичките тези години! Бях спала често с убиеца на баща си!

Гърлото ми пресъхна, ръцете ми затрепериха, а устата ми промърмори:

— О, небеса!

Тън Сюн се пресегна да ме прегърне.

— Моля те, успокой се. Скъпоценна орхидея.

Сетне ме пусна, за да вземе чайника и да налее чай.

Отпих бавно, без да обръщам внимание на изгарящото усещане в устата си.

— Нямах представа… той беше мой клиент през всичките тези години, но никога не е казвал нищо за себе си или за семейството си.

Дълга пауза, след която Тън Сюн ме погледна многозначително.

— Беше ли мил с теб?

— По някакъв начин, да. Беше щедър и ми купуваше много подаръци.

Тя огледа изучаващо лицето ми.

— Знаеш ли защо е бил добър с теб? — попита тя и се разпали. — Защото му напомняш за дъщеря му. Също като теб тя имаше две трапчинки. Но нейните бяха много по-дълбоки, толкова, че почти приличаха на две железни скоби, които я притискат. Фун обичаше дъщеря си твърде много за баща.

— И затова я е изнасилил?

— Сигурна съм, че го е направил. Понякога си мисля, че може да я е убил нарочно.

Бях шокирана от думите й.

— Но защо?

— Защото порастваше и можеше да разкрие какво й е сторил.

Известно време помълчахме, накрая понечих да я докосна. Тън Сюн хвана ръката ми и я целуна.

— От първия ден, в който влязох в домакинството на Фун, у мен се зароди мисълта да избягам. След като го видях да застрелва собствената си дъщеря, знаех, че трябва да го сторя. Наясно бяхме, че ще убие всеки, отронил и дума за онова, което действително се е случило — тя направи пауза, сетне добави: — Откакто дъщеря му умря, той започна да се влошава скоропостижно.

— Защо няма проблеми?

— Защото все още е много богат. Не е лесно да унищожиш човек, чиито сейфове преливат от толкова злато, че да ослепееш — Тън Сюн огледа лицето ми. — Скъпоценна орхидея, баща ти беше смел човек. Толкова смел, че си навреди.

Мислено видях как отвеждат баба до мястото за екзекуция с вързани очи, с ръце и крака, оковани в дебели вериги. Стъпалата му се влачеха, но не от страх, а защото веригите бяха тежки и се врязваха дълбоко в плътта му. Кръв и гной се стичаха от глезените му и от тях се носеше миризмата на прогнило месо. Кралят на ада нетърпеливо го чакаше с острите си нокти. Ала изражението на баба беше спокойно, дори гордо. Защото съвестта му беше чиста. Единствената му грешка беше, че е сторил нещо правилно — бе отказал да бъде осквернен от злините на човешкото сърце.

Палачите вдигнаха пушките си и се прицелиха в баба. За тях той беше просто поредната мишена за дневните им упражнения. Още една незнайна жертва сред половин милиард китайци. Очите на баба потрепваха под превръзката. Устните му се размърдаха. Но никой не знаеше за какво мисли или какво се опитва да каже в последния си миг в червената прах.

„Бум!“

Взривът сложи край и на гордостта, и на страданието на баба.

Кръв, подобна на тъмночервени гущери, изпука от слепоочието му, стече се по бузата и скочи на земята.

Сега стената зад него беше гола, защото моят баба беше станал смачкана купчина на земята…

Гледката беше ужасяваща, но в следващия момент ме връхлетяха думите:

Човек не живее под едно и също небе с убиеца на баща си.

Сега вече знаех какво ми предстои.

— Тън Сюн, така или иначе трябва да се разделим, защото ще се върна в Шанхай, в павилиона „Прасковен цвят“.

Тя сграбчи ръцете ми.

— Скъпоценна орхидея, полудя ли?

— Не останах жива, за да бъда курва. Да отмъстя за смъртта на баща ми беше тайната ми причина да живея. Почти се бях отказала от надеждата, че ще намеря този военачалник. Сега явно небесната воля те накара да ми разкриеш кой е той.

— Скъпоценна орхидея, моля те, послушай ме. Няма да успееш да отмъстиш — той още е твърде влиятелен! Дори да го убиеш, докато го обслужваш в леглото, само си представи какви ще са последствията. Не си струва да погубваш живота си заради чудовище! — Тън Сюн премина към молба. — Скъпоценна орхидея, забрави какво ти казах. Престори се, че е било кошмар.

— Не мога — аз гаврътнах от парещия чай. — Трябва да се върна.

— Скъпоценна орхидея, моля те. Преминахме през всички тези опасности, за да открием свободата си, затова не ставай глупава. Освен това Фан Жун и У Цян няма да те оставят ненаказана, задето избяга!

— Най-лошото, което могат да ми направят, е да ме затворят в тъмната стая за няколко дни, мога да го понеса. Тън Сюн, съжалявам, но трябва да се върна в Шанхай.

— Моля те, недей! Освен това нямаш достатъчно пари да се върнеш, нали?

Сепнах се. Внезапно осъзнах, че живея предимно на издръжка на Тън Сюн — почти нищо не изкарвах от оперната трупа. А нейните пари в действителност бяха парите на големия господар Фун, което означаваше, че са оцапаните с кръв пари на убиеца на баща ми!

Тя заговори отново:

— Преди пътищата ни да се разделят, ще ти дам малко сребро. Но се опасявам, че няма да ти стигне за дълго, защото вече похарчихме доста.

— Как така?

— Скъпоценна орхидея, всички тези скъпи хотели и луксозни ресторанти…

Почти не я слушах, затова когато млъкна, заявих:

— Тогава ще работя отново като проститутка да събера пари.

Хвърли ми пронизващ поглед.

— Скъпоценна орхидея, забрави за отмъщението и си живей живота. Ужасно съжалявам, че вече не мога да ти помагам. Сега не съм нищо повече от буца пръст, която се разтваря в морето — не мога да помогна дори на себе си. Трябва да тръгнем по различни пътища. Няма да съобщя на оперната трупа, че заминавам, ти също не го прави, но ако те видят и питат за мен, просто им кажи, че нямаш представа къде съм.

— Къде ще отидеш?

— Съжалявам, Скъпоценна орхидея, но няма да ти кажа, защото не искам да те излагам на опасност. Забрави за мен и продължи живота си. Но не се тревожи прекалено, аз ще се оправя. Ти се грижи добре за себе си.

Усъмних се дали действително смята, че ще се оправи. Думите й ми прозвучаха почти като погребална песен. Потреперих. Тя ме притегли в обятията си, дръпна чаршафа и се гушнахме една в друга.

След известно време Тън Сюн нежно ме пусна, отиде да отвори бутилка вино и напълни две чаши. Те се удариха, като предизвикаха мъничък взрив.

— Скъпоценна орхидея, ганбей…

Неспособна да продължи, тя килна глава и пресуши чашата си.

Вдигнах моята и излях виното в устата си. Горчиво-сладката течност възпламени гърлото ми и като запалена змия се изви по хранопровода ми. Оставих чашата и запях „Отвъд прохода Ян“ — акапелно, защото вече нямах цин. Тън Сюн се присъедини към мен. В тъгата на вечерта гласът й звучеше толкова чист, че всичките ми тревоги и страхове сякаш се разтваряха в романтичната му бавност.

В очите и на двете ни придойдоха сълзи. Сълзи на радост. Когато страданието достигне върховата си точка, може да има само пълно отпускане, от което се ражда ликуване.

Моля те, изпий още една чаша вино

Щом веднъж минеш отвъд прохода Ян, няма да има повече.

След днешното сбогуване можем да изразим копнежа си

само в сънищата…