Минмей Ип
Павилионът „Прасковен цвят“ (20)

— Бабо, какво стана след това? Наистина ли напусна „Прасковения цвят“? И всичките тези пари и бижута — какво направи с тях?

Моята правнучка Нефритено съкровище пита нетърпеливо. Очите й са се разширили и проблясват като две златни монети. Изкикотвам се на нейната наивност. Но и се трогвам — от красотата й, от ентусиазма, от изобилната младост. Докарвам загадъчна усмивка и снишавам глас.

— Понеже владеех цингун — плаващото бойно изкуство, — една вечер просто скочих през прозореца, кацнах на покрива и изчезнах в мрака. Що се отнася до бижутата — тъй като единственото, от което имах нужда, беше свободата, аз ги захвърлих в канавката.

— Леле! — Нефрит се нацупва и се обръща да направи гримаса на годеника си Лио Станли.

Очите на Лио се разширяват в две сини мраморни топчета.

— Попо, наистина ли го направи?

Това американско момче изглежда толкова сладко, че се усмихвам. Ако времето можеше да полети осемдесет години назад, щях да се хвърля в силните му обятия и да разцелувам чувствените му устни! Но си напомням, че съм на деветдесет и осем. За жалост. Или за щастие, зависи от гледната точка. И сега вече не съм зашеметяващо красива, даровита и трескаво търсена мин дзи, а зашеметяващо обикновена — не бих се описала като грозна — сбръчкана, стара и умираща жена, която с единия крак вече е в гроба. Като се замислям за контраста, избухвам в смях и се задавям.

Напредналата възраст обаче има своите предимства. Като например сега, когато две млади и красиви създания се суетят около мен — веят ми с ветрило, потупват ме по гърба, галят косата ми, масажират бедрата ми (за съжаление само Нефритено съкровище, а не Лио), после ми носят чай от женшен (този път е Лио, трогателно).

След като приключват с изпълнението на ритуала по синовна благочестивост, Нефрит пита:

— Бабо, какво ти е толкова забавно?

— Забавно ми е, защото излъгах.

Тя прави физиономия.

— Знам. Какво се случи в действителност с теб и с бижутата? — тя млъква да ме изгледа изпитателно.

Внимателно отпивам от чая си.

— Не се тревожи. Оцелях до днес и бижутата, поне част от тях, оцеляха с мен и сега са в сейфа. А когато умра, всичките ще бъдат твои, моя малка принцесо.

Нефрит изглежда едновременно доволна и засрамена.

— Благодаря ти, бабо. Но още не си ни казала какво се случи, след като напусна „Прасковения цвят“.

— Ще ви разкажа. Обещавам, че няма да умра, преди вие двамата да се сдобиете с пълната ми история. Ако са нужни десет години, за да се напишат тези мемоари, ще направя всичко възможно да доживея до сто и осем.

Нефрит се изкисква. Усмивка с всички зъби разцъфва върху загорялото лице на Лио.

Продължавам:

— Въпреки че имах всички тези пари и бижута, не напуснах „Прасковения цвят“ веднага. Първо си мислех, че щом веднъж си тръгна, никога няма да се върна. Но понеже Перла беше погребана в „Прасковения цвят“, просто не ми се струваше редно да се махна, докато тленните й останки са още „топли“. Ако тя беше скърбила за Рубин седем години, реших, че аз трябва да оплаквам нея поне наполовината, сиреч три и половина години. Освен Перла — аз замълчах, сетне продължих — имаше и друга причина да не напусна тутакси „Прасковения цвят“.

— Каква? — пита Нефрит, а лицето й свети от любопитство.

Сега Лио ме зяпва с очите си с дълги мигли.

— Да, каква, попо?

Отпивам продължително и замислено от женшена.

— Заради големия господар Фун.

Нефрит възкликва:

— Имаш предвид онзи сбръчкан и умиращ тип?

— Нефрит, прояви малко уважение към възрастните хора, ако не заради това какво са, то поне заради това, което са преживели. Освен това той е мъртъв, а за китайците е проява на много лоши обноски да злословиш за ин човек. Още повече, че това носи и лош късмет.

Правнучката ми се изкикотва.

— Бабо, кое от двете? Лоши обноски или лош късмет?

Ако Нефрит смята, че може да ме надхитри, значи греши. Тя забравя, че на деветдесет и осем аз съм изяла повече сол, отколкото тя ориз, и съм прекосила повече мостове, отколкото пътищата, по които тя е въртяла жълтеникавобелия си задник.

Разбира се, причината да я смъмря не беше, защото исках да браня големия господар Фун — сбръчкан и умиращ, — тъй като именно така го наричах зад гърба му. Направих го по-скоро да защитя собственото си достойнство, защото сега аз съм точно като най-големия си враг — сбръчкана, стара и умираща. Ето защо хората казват „животът прави пълен кръг“. Но защо кръгът никога не се завръща до точката, в която всички сме млади и красиви?

Сега Нефрит казва с писклив глас и ужасено изражение:

— Бабо, не ми казвай, че си се влюбила във Фун!

Какво въображение.

— О, не! — засмивам се шумно. — Естествено, че не, скъпа моя Нефрит — зяпвам я аз. — Не се тревожи, прабаба ти никога не е губила вкуса си. Но… наистина се чувствах привързана към него по няколко начина.

— Шегуваш ли се, бабо? Привързана към стар… опа… — тя закрива устата си и се изхилва.

Продължавам:

— Макар да знаех, че Фун е зъл човек, той беше извънредно мил към мен, глезеше ме като родна дъщеря.

Нефрит пита:

— Наистина ли, защо?

Но аз нямам намерение да им кажа всичко веднага. Не забравям, дори осемдесет години по-късно, как Перла ме бе научила да използвам техниката на забавянето.

— Никога не предлагай моментално тялото си на онези чоу нанжън — беше ме посъветвала тя. — Оттегляй се и напредвай, навеждай се напред и отстъпвай назад, чак след това се отдавай. Клиентите знаят, че винаги ще им се покориш, защото искаш парите. Но без преструвки няма наслада.

Затова пресушавам последната капка чай и подавам на Нефрит чашата си.

— Искам още малко чай, моля.

Не мога да повярвам, че тя просто връчва чашата на годеника си.

— Лио, сипи на баба още чай.

Когато той е вече в кухнята, аз я смъмрям:

— Нефрит, не смятам, че трябва да командваш Лио по този начин.

— Но той обича да ти сервира, бабо.

— Може би, но това не означава, че обича ти да му казваш какво да прави. Той е добър мъж, затова никога не го оставяй да се изплъзне от прегръдката ти. Отнасяй се с него добре — хвърлям й многозначителен поглед. — Нефрит, истинската любов се случва само веднъж в живота.

Лицето на правнучката ми сияе, а очите й проблясват.

— Ами ти, бабо? Кой е истинската ти любов?

Точно тогава Лио се връща с горещия чай. Внимателно и с уважение той ми подава чашата с две ръце (имитира китайския маниер).

— Много е горещ, попо, внимавай.

— Благодаря, Лио — усмихвам му се аз.

След като той сяда, Нефрит го целува по бузата, полага глава на рамото му и слага ръка на бедрото му, като крадешком ми хвърля триумфален поглед.

Поклащам глава. Казах й само да се отнася добре с годеника си, а не безочливо да се перчи с любовта си пред прабаба си!

— Бабо, кой беше истинската ти любов? — пита отново тя и целува Лио.

Сега американецът ме поглежда с любопитство, очите му приличат на две мечти, боядисани в синьо.

— Да, попо, моля те, разкажи ни твоята любовна история.

Толкова съм трогната от желанието на тази млада двойка да узнаят за любовта на една стара жена, че очите ми се изпълват със сълзи. Известно време цари тишина, накрая продължавам:

— Но аз си мислех, че искате да чуете за големия господар Фун.

— И това също, разбира се! — възкликва Нефрит.

— Сега обаче съм гладна. Първо трябва да хапна, иначе няма да имам достатъчно енергия да ви разкажа и за обичта на големия господар Фун, и за моята истинска любов.

Нефрит сбръчква хубавите си вежди.

— О, бабо, моля те, не ни дразни така. Кажи ни сега.

Но аз решавам отново да изпробвам умението си да създавам напрежение, което е поръждясало с годините.

— Не, не и докато не хапна. Трябва ми ци. Не искате ли да доживея до сто и осем години?

 

 

Когато влизаме в китайския ресторант на ъгъла на „Полк Стрийт“, няколко души се извръщат да ни зяпнат. Естествено, не съм толкова наивна или суетна да смятам, че зяпат мен — въпреки че щеше да е така преди осемдесет години — знам, че са се втренчили в красивата ми правнучка и нейния висок годеник.

Този ресторант носи артистично име — „Павилион Огледално зелено“. Почти се изхилвам. В миналото това название щеше да е идеално за публичен дом! Нефрит каза, че е избрала мястото специално заради мен, защото рекламират специално ястие от специален вид китайска гъба, която се предполага, че е много полезна за кожата и хормоните на жените. Но какво знае тя за истинската китайска кухня? Да не говорим за каквото и да е било въздействие върху женските хормони? Освен това аз вече съм на деветдесет и осем, за какво са ми тези хормони — да съблазня стогодишен мъж, който скоро ще се превърне в труп?

Силно съм изкушена да разкажа за преживяването да вкуся ястия от най-престижната китайска кухня — нанхан цюанси, имперския манджурски банкет, за който са необходими три месеца за събиране на съставките, три седмици за готвене и три дни за ядене. Но потискам порива си да се похваля, както и презрението си към този фалшив, претенциозен, американизиран китайски ресторант.

Сега оберкелнер в черен костюм се втурва към нас, насочва усмивка до уши към Нефрит и ни отвежда до маса край прозореца. С плавно движение на ръката си с бели ръкавели той запалва свещ върху масата с бяла покривка, след което се обръща към мен:

— Стара госпожо, какво желаете за пиене?

Нефрит изстрелва моментално:

— Не я наричайте стара госпожа, тя е моя прабаба и последната най-прочута мин дзи в Китай!

Хората извръщат глави и погледите им се приковават в мен.

Ако това се беше случило преди осемдесет години, щях да изпъна рамене и да изпъча гърди, след това езикът ми щеше да пробяга по устните, докато очите ми прострелват зяпачите с погубващи душата куршуми. Но сега само ми се ще действително да бях усвоила плаващото бойно изкуство, за да мога да скоча през прозореца, да полетя към покрива и да изчезна в мрака.

 

 

Когато се прибираме, аз продължавам да съм гладна. Защото загубих апетита си в момента, в който моят престижен статут бе разкрит в онзи фалшив ресторант. Каква ирония. Американците биха умрели, за да станат престижни! Само вижте как почитат знаменитостите си!

Осъзнала, че съм разстроена, Джейн докарва много сладостна усмивка и казва изключително нежно, сякаш говори на антикварната си, напукана порцеланова кукла:

— Бабо, искаш ли да ти приготвя нещо — кола, бисквити?

— Наистина ли смяташ, че отварянето на кола и сипването на бисквити в чиния означава да приготвиш нещо?

Но тя не отговаря на въпроса ми, все още е заета да се усмихва.

— Добре, добре, бабо, съжалявам. Тогава защо не ни разкажеш за големия господар Фун и за твоята любов?

— Да, бабо, моля те — Лио незабавно се присъединява към молбата на своята красива, неимоверно разглезена принцеса.

— Добре, тогава слушайте много внимателно — заявявам аз, а моето деветдесет и осем годишно сърце тайно се разтопява, когато погледът ми улавя погледа на Лио.